Илюстрация Увеличаване Автор: shutterstock Смаляване

Кои страни се справят по-бързо и ефективно с банковите кризи - развитите или развиващите се?
Интуитивният отговор е първите - все пак те разполагат с повече макроикономическа стабилност, по-силна валута и капацитет в институциите да противодействат. Реалността обаче опровергава тази логика - оказва се, че често опитите на правителствата в развитите страни да прилагат различни монетарни или фискални стабилизационни мерки само отлагат наложителното финансово преструктуриране, отписването на лошите заеми и закриването на неплатежоспособните банки и така проточват и задълбочават кризите.

Това са изводите на публикуван наскоро във voxeu.org анализ на Люк Левен и Фабиен Валенсия от Международния валутен фонд (МВФ). А за съжаление те се потвърждават и от начина, по който Европа подхожда към вече синхронно протичащите си и самоподкладащи се дългова и банкова криза. Дори когато гръцките и ирландските банки вече висят изцяло на спасителната ликвидност от ЕЦБ, а недоверието обзема и стряскащо голямата испанска банкова система, в Брюксел отказват да признаят размера на проблема и на решението, което изисква някой да поеме загубите. Вместо това се предлагат мерки за преливане на ресурс от другите европейски държави, финансирани с общи европейски облигации, общи регулации и общи депозитни гаранции - неща, които може само да разпръснат разходите и риска из целия континент, но не и да го намалят.

Как (не) се решава банкова криза

Универсална рецепта естествено няма, но подходите не са нито нови, нито неизвестни на политиците (а още по-малко на експертите) в Европа. Те варират от преструктуриране на проблемните банки, през макроикономически стимули, които да помогнат на стабилните институции, до директно спасяване на банки с инжектиране на публични средства. Да се уцели правилният микс е трудно - коя мярка ще има ефект зависи както от конкретните местни особености, така и от размера и обхвата на кризата.

Все пак не липсват нито изследвания, нито примери, които да подскажат, че бързото и прозрачно справяне с проблемните институции и навременното поемане на загуби е най-ефективното решение, което бързо връща доверието в системата. Например работен документ на Bank of England още от 2006 г. стига до изводите, че ако властите не могат да установят колко точно са проблемните кредити на банките (което практически винаги е така), най-оптимален изход е да затварят тези от тях, които не могат да отговорят на капиталовите изисквания. Ако това е невъзможно, се препоръчва централните банки да наблегнат на стимули, които да накарат банките сами да изчистят портфейлите си, и чак след това на наливане на капитал или в краен случай на подчинен дълг.

Учебникарският пример за успешно справяне с банкова криза е Швеция, която в началото на 90-те национализира най-големите институции, ликвидира безнадеждните, рекапитализира останалите и създава лоша банка, в която пренася лошите кредити. Всичко това е публично комуникирано и страната успява бързо да излезе от рецесията, тъй като банките започват отново да кредитират, вместо дълги години да се справят с проблемните си заеми.

Противоположният пример е Япония, която в края на 80-те, вместо да признае реалния мащаб на проблема, оставя банките си да седят върху неясни по обем лоши заеми. Резултатът са зомбирани банки, които с надеждата да съберат нещо от тях не отписват проблемните заеми, поддържат ги изкуствено живи, вместо да отпускат нови, и така вкарват икономиката в продължителна стагнация. Сегашната стратегия на Европа изглежда много по-японска, отколкото шведска.

Кой се страхува от лошите кредити

Причините развитите държави да разчитат повече на монетарни или фискални мерки, за да тушират банковите си кризи, са много. Първо, при този вид икономика те са просто по-ефективни. Освен това наливането на публични пари директно в банките се посреща с по-голямо обществено недоволство, отколкото в развиващите се държави. А и често това са най-лесно достъпните инструменти, които не се нуждаят от парламентарно одобрение и/или законови промени.

Европа си има и някои специфични съображения. Най-същественото е, че в някои страни банковият сектор е в пъти по-голям от икономиката, което го прави практически неспасяем - ако държавата поеме проблемните задължения, това може да постави нейната платежоспособност под въпрос. А другият, разбира се, е, че след шоковата вълна от колапса на американската Lehman Brothers, политиците се страхуват да оставят която и да било по-важна банка да потъне, за да не повлече целия финансов сектор.

Проблемът е, че тези мерки, комбинирани с недостатъчен регулаторен натиск, отнемат всякакъв стимул на банките да признаят лошите си кредити, а какво остава да започнат да ги отписват и изчистват. За тях е по-изгодно голяма част от необслужваните заеми счетоводно да продължава да стои на баланса им с надеждата някои ден да си възстановят парите, вместо сега да отчетат загуби и да подплашат инвеститорите и депозантите си. Това само задълбочава проблема и вкарва все повече европейски страни в това, което Левен и Валенсия наричат проклятието на развитите икономики.
"Заедно всички тези мерки успокоиха финансовия хаос и удържаха кризата. Но това просто означава, че голямата част от разходите по тази криза просто са пренесени в бъдещето под формата на по-висок публичен дълг и вероятно на потиснато възстановяване на икономиката заради остатъчната несигурност около стабилността на банките", пишат анализаторите от МВФ. "Макроикономическите политики трябва да допълват и подкрепят, а не да изместват финансовото преструктуриране", заключават те.

Има ли шанс стратегията на Европа да успее? Ако целта е банковата система да се измъкне без грандиозни фалити, вероятно да. Чрез рекапитализиране на финансовите институции с публични средства или пък с печатане на пари от ЕЦБ разходите могат да се прехвърлят върху данъкоплатеца - под формата на дълг, данъци или инфлация. Ако има някаква причина американските банки сега да изглеждат по-стабилни от европейските, то това е именно защото правителството и Федералният резерв на САЩ правят това.

Разбира се, в Европа рискът от неуспех е много по-голям, защото в някой момент някоя държава може да откаже да плаща повече. Но иначе логиката е проста - когато достатъчно дълго време даваш на банките безплатни или изключително евтини пари, те ще могат да ги влагат в нещо и постепенно с печалбите да се рекапитализират (е, и да си раздават бонуси). Въпросът е само заслужава ли си цената.