Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах
Регистрация

// Light / Post-it

30 14 май 2009, 13:52, 3955 прочитания

Истории Състояние на Лондон

Една история за голям град, средноголеми момчета и малка плочка хашиш

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg


Големите градове – истински големите градове – се познават по това откъде и как започват. Някои започват с дълги равни магистрали на обещанието, които водят само напред като светла пътека към още по-светлото бъдеще, а липсата на завои е с цел да разбереш, че все някак всичко ще бъде наред. Някои са като Фата Моргана - колкото и да пътуваш към високите стъклобетонни миражи в далечината, нямаш чувството, че се приближаваш. И най-вероятно си прав.
Не и Лондон.

Лондон е място, което започва и свършва вътре в теб. Не на "Хийтроу" или "Гатуик", не на покрива на голямата кула с часовника или в чадъра на Мери Попинс. Лондон започва тук и сега, докато прекосяваме лоу-кост градинката пред летище София и се запътваме към гръмкото и тържествено "Излитащи" с почти детска превъзбуда и четири чифта леко притворени и зачервени очи. Мисля си, че ако ни попитат, можем да кажем, че сме преяли със захарен памук. Мисля си, че щом отиваме в Лондон, можем да кажем всичко.
Точно това е и моментът, в който плътно натъпканата цигара джойнт започва да действа. О, да. Лондон започва оттук. Обръщам се назад. Василев, Карабината и Адвоката превъзбудено спорят дали ще можем да вземем бутилката вода в самолета. Единственото, което ги издава, е едно почти незабележимо поклащане – нервен тик на мускулите, които се свиват и разширяват, за да напомнят на смачканите си собственици, че все още са тук. Преминаваме през плъзгащите се врати почти кръстоносно. Излитащи и още как.

Едно от нещата, които човек трябва да запомни, когато пътува в променени състояния на съзнанието, е, че каквото и да прави, не трябва да се замисля как 33.6 метра и 60 тона стомана, гориво, тапицерия, закуски, сакове, списания, сокове, фотоапарати, двигатели, чаркове, болтове и спойки успяват да се задържат във въздуха достатъчно високо и продължително. Физичните закони са едно, чистата логика и здравия разум – нещо съвсем друго. На кое да вярваме? Василев и Карабината се разкикотват няколко седалки напред и аз се успокоявам. Успокоява ме и мисълта за Лондон, който вече е далеч единствено на височина. Чувам как колесникът се отваря - звукът е като завръщането на стар приятел след дълги години отсъствие.
Големите градове – истински големите градове – никога не са това, което очакваме от тях. И затова трябва да се връщаме отново и отново, затова трябва да ги обикаляме, разучаваме, оглозгваме, да се качим на покрива на най-високия небостъргач, да научим най-малката пукнатина в стените. Лондон е град, който има по едно лице за всеки човек, който върви по улиците му, и по още едно, скрито някъде в канавките и пресечките на места като Шордич.

Лондон е обкръжен от кранове. Нападнат. Погледнете нагоре и ще видите как небостъргачите водят свирепа битка с крановете, които са навсякъде и изглеждат така, сякаш ще изкълват първо сградите, а после – и хората. Това е една епична инженерна война на световете, в която не е сигурно кой ще победи, но е сигурно едно: това е лицето на прогреса. Не бляскавият, оптимистичен прогрес, който е добър към всички и осигурява благоденствие и продоволствие. Това е груб прогрес, изкован от арматурно желязо и обозначен с максимално опростени пиктограми; прогрес, чието стържене се чува при всяко разместване на ставите на града; прогрес, който е следен от приблизително 4.2 милиона камери, накацали като бели механични сови, спокойно въртящи главите си на равен интервал от време. Не е сигурно кой пази пазителите.

Големите градове – истински големите градове – имат свои начин да се справят с теб, и ако успееш да усетиш естествения им ритъм, най-вероятно ще се справиш и без да говориш езика. В нашия случай това означава, че ако Мохамед не си намери хашиш, хашишът ще намери Мохамед. Така и се случва.
- 10 паунда…
- Ами… ние вече си поръчахме…
Озъртаме се на една централна улица близо до Сохо и говорим с мароканец, който спокойно си повива огромна цигара с хеш. Учудващо, успява да я изпуши сам. Не знам как не припада.
- Айде бе, хора – прекъсва ни той. – Искам да си ходя вкъщи вече.
На пазар в Лондон. Нощният шопинг е друго преживяване. Въоръжени с кафеникавата плочка, уверено се спускаме по артериите и каналите, под мостовете и над релсите, покрай камерите и светлините на една много висока кула с един много осветен часовник. Лондон е лицето на прогреса; онзи демократичен прогрес, който един ден ще позволи на всички хора да живеят на едно място с едни правила, без да се замислят за цветовете на флаговете си и историята на войните си. Вървим през огромни тълпи млади хора, Олд Стрийт е осеяна с неща на Банкси и няма как да не се почувстваме като малкото момче в големия град. Отбиваме се в малка пресечка, изчезваме от общата картинка, след което с издайническо облаче дим и незабележима кашлица с Василев, Адвоката и Карабината отново се вливаме в общия поток.



Вечерта продължава в една голяма стара къща, умело превърната в мощен нощен клуб. Зад пултовете е уважаемият DJ Vadim, а след него – дъбстеп армия от двама, които с механичната си музика успяват да накарат двеста души да се чувстват и изглеждат като ритмични роботи, а следващата команда зависи единствено от следващия тон на електрониката. Мисля си, че мога да кажа, че съм от пресата, и искам интервю. Мисля си, че щом сме в Лондон, мога да кажа всичко. Най-изненадващо Vadim се хваща и получавам пет минути с него.
- Как ти се стори в София?
- Добре. Нещата там тепърва започват.
- Какво предпочиташ – да пускаш така, на живо, като тази вечер, или да работиш в студиото?
- Няма разделение. Ти какво предпочиташ – лявата или дясната си ръка? Едното не може без другото.
Vadim е симпатичен, нисък и изглежда като джобната версия на Моби. Не успявам да запомня нищо друго от интервюто, кафеникавата плочка има дебел пръст в това. Навън сме, той прибира оборудването си. Отвътре все още бучи дъбстепът. Когато крановете най-накрая превземат Лондон, това ще е музиката, на която ще маршируват. Карабината и Адвоката вече са си тръгнали, Василев гледа с широко отворени очи и се усмихва като дете в лунапарк. Присъединявам се.

В Лондон има нещо, което те кара да се чувстваш просветлен от самия факт, че си там. Защото знаеш, че във всеки един момент някъде се случва нещо необикновено и забележително. Колкото и да е малко. Но по някакъв особен начин, всичко успява да остане същото – хората, местата, парковете – можем да си ги представим и в София, можем дори да видим умалените им макети. Но в Лондон всичко е просто много, много голямо. С много, много хора.
На следващия ден стоя и разглеждам едно паркирано колело. С качулка съм, пуша цигара и гледам от вратата на хостела. Зад себе си чувам учтив мъжки глас.
- Извинете, сър. Планирате ли да откраднете това колело?
Обръщам се. Моля?
- Моля?
- Вижте, имаме голям проблем с кражбите в квартала. Ще се наложи да ви претърсим. Извиняваме се предварително.
Няма нужда. Качулката и балканският акцент не са в помощ при такива ситуации. Претърсва ме и явно решава, че съм чист. Остатъкът от кафявата плочка в джоба ми казва друго, но единственото, което мога да направя, е да се радвам, че не го е намерил. Това и правя.

Големите градове – истински големите градове – имат и едно място, което е отвъд описание; Сталкерова зона, където законите на физиката са различни, всичко е много непознато и апокалиптично тихо. Такова е лондонското Сити, където в събота следобед е толкова празно, че собствените ти мисли кънтят по циментовите полета. Бегемотите от стомана и стъкло са застинали в някакво безвремие, но все пак във въздуха се усеща остатъчното напрежение от всичко, което се случва зад прозорците им през седмицата. Бизнес сградите се редуват с малки църкви без прозорци и без парадност - това са храмовете, в които хищниците се пречистват между две мрачни операции за милиони. Не става въпрос за молитви – това са преговори с ясни условия.

Лондон започва и свършва в теб. Това е вътрешно пространство, състояние на съзнанието, нещо, което – ако наистина си решен – можеш никога да не напускаш, независимо колко далеч си от него. Но най-хубавото нещо е, че не е съвършен. Всяка вечер кофите са препълнени, по малките улички все още има нещо средновековно, зад ъглите се крият последните останали парчета легендарна мъгла, цялата демокрация и свободомислие е просто обвивка на монархическия консерватизъм, технологичната параноя и благородното недоверие.
Накрая, разбира се, отиваме и до Tate – музеят за модерно изкуство. Изложбата е руски конструктивисти, началото на 20-ти век. Карабината отбелязва, че ако Родченко беше жив, щеше да слуша дъбстеп. Правите линии и геометричните форми изглеждат като музика. Да, нещата се повтарят. Василев ловко повива последната цигара на терасата на музея. Подаваме си я. Сега можем да си тръгнем с чиста съвест.
Отново прекосяваме умилителната градинка, този път при "Пристигащи". Пристигащи и още как. Такси, сака в багажника, дом, сладък дом. Която и част от себе си да сме оставили в Лондон – а съм сигурен, че всеки го е направил – скоро трябва да се върнем и да си я приберем. И да оставим някоя друга, за да продължим да се връщаме.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Свети Патрик Д. Свети Патрик Д.

Голяма ретроспективна изложба на прочутия моден фотограф Патрик Демаршелие в Стокхолм

31 мар 2017, 7310 прочитания

Календар и домашно кино Календар и домашно кино

16 мар 2017, 5851 прочитания

24 часа 7 дни

Библиотека / K:ids»

K:ids
K:ids

Списание за родители и близки на деца от 0 до 18. Полезно, практично забавно за учене, възпитание, детска психология.

 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Post-it" Затваряне
Музикално затопляне

С Мира Аройо и Ladytron

По остриетo на ханджара*

Референдумът в иракски Кюрдистан

Испански, от Пловдив

Каталунският производител на спортна екипировка Santin Digital ще вложи 300 хил. евро в нов завод за печат върху текстил в Пловдив

Индексите на борсата започнаха седмицата с ръст

"Стара планина холд" реализира най-голям ръст след съобщението за дивидент

Кредитор продава рециклиращите машини на Пламен Стоянов-Дамбовеца

Оборудването е струвало около 10 млн. лв. при покупката му, а сега се предлага за около половината

Изяж София

Първият уличен гурме фестивал в България StrEAT Fest е за всички, които искат да се докоснат до нов вид преживяване и да опитат световните кухни, представени тук

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 38

Капитал

Брой 38 // 22.09.2017 Прочетете
Капитал Daily, 20.09.2017

Капитал Daily

Брой 144 // 20.09.2017 Прочетете