Регистрация

// Light / Лица

4 2 сеп 2010, 12:07, 3873 прочитания

Защо тъгува Алберто Стайков

Девет години след атентата на 11 септември, фотографът Алберто Стайков вади от архива непоказвани кадри от падането на кулите-близнаци

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Фотограф: Александър Малев

Алберто е българин с колумбийски произход. В България е живял не повече от 13 години през различни периоди. След предварителния ни разговор по телефона вече съм подготвена за срещата с някой, който има фин проблем с произношението и артикулацията, но нямам ни най-малка представа какво да очаквам от човек с волен, номадски дух, който лично е заснел краха на една държава.

Поводът да се видим е изложбата, представяща кадри от рухването на кулите-близнаци в Ню Йорк, която Алберто подготвя в момента.

Преди да стигнем до същината – какво помни от 11 септември 2001 г., как е направил снимките и защо не ги е показвал цели девет години, фотографът се намества удобно в офисния стол и словоохотливо започва да разказва своята история, още от времето, когато из студентските аудитории в София майка му се запознава с биологичния му баща – колумбиец, но няколко години по-късно, романтичните чувства се изпаряват.

Вторият му баща също е колумбиец, по професия дипломат – това внася особен ритъм в живота на семейството, което не се задържа в една държава повече от шест години. Колумбия, България, Чехия, Израел, Венецуела, САЩ са част от житейските спирки на Алберто, места, които той свързва с нови знания, езици и предизвикателства. Всичко, което го прави "обогатен и с различен опит човек". Сред биографичните данни изскачат и парчета от личната му философия: "Един добър творец е този, който вдъхновява с нещата, които прави" или "Аз не вярвам във войната. Нямам нищо против кръвта, но ме боли от чуждата болка".

Избира да завърши висшето си образование в България – фотография в НАТФИЗ. Така стигаме до ключовата част от историята. Алберто започва работа като фоторепортер в седмично политическо списание в Колумбия и така един ден пътят му се пресича с този на венецуелски фотограф, на когото става асистент. Така работата му го отвежда в Ню Йорк седмица преди удара.

Във вторник, 4 септември 2001 г., по нищо не личи, че съвсем скоро светът ще се преобърне наопаки. Алберто си спомня: "Бях си вкъщи, телевизорът работеше. Видях как на три от седемте канала излъчват една и съща новина – стана катастрофа, самолет се удари в една от Кулите. След малко дойде и вторият. Като репортер си помислих – един самолет да се разбие, добре, сигурно е инцидент, но и втори... нещо става, трябва да отида да снимам! Успях да стигнa на разстояние 4 километра, където нямаше дим и смог. Нагласих всичко както трябва и започнах да снимам. На шестия кадър започна да пада първата кула."

Алберто се опитва да подреди спомените си, докато ръкомаха бурно, сякаш продължава да изтупва прахоляка от онзи трагичен ден. "Казах си, че вероятно има някаква мисия за мен, но още не съм осъзнал каква е тя. Винаги съм смятал, че всичко, което ни се случва в живота, е с някаква цел, дали ще разберем каква е тя, е друг въпрос. Реших, че не искам да снимам нищо, което да показва болка, бедност, нещастие." Отказвам се да питам за подробности, но Алберто сам продължава. Писъци като по филмите, река от хора, бързащи да се спасят от острова, претъпкани автобуси, потъващи високи токчета на бягащи жени между панелите на моста. Не снимах и три дни по-късно, когато беше истински страшното. Буш тъкмо беше пристигнал в Ню Йорк, аз излязох да се разхождам по улиците и беше като в трилър – празно, леко студено, силен шум на военни самолети, които обикалят във въздуха, за да следят, с търкалящите се пликчета вместо тръни... Всички телевизионни канали показваха единствено кадри от падащите кули и хвърлящите се хора, децата ги рисуваха на хартия и ги лепяха по оградите на училищата."

Алберто твърди, че и атентатът в мол в Богота, до който е в близост, не го е накарал да се чувства толкова незащитен. После за една година фотографът сменя три държави и шест града, накрая се установява за почти 6 години в Джаксънвил. "Започнах да се занимавам само с портрети и сватбена фотография, каквото правя и до днес."

Първоначално Алберто не иска да проявява кадрите от 11 септември. "Не знаех какво точно има на тях, само предполагах. Първия цветен филм с падането на втората кула го проявих 3 месеца по-късно, защото се почувствах виновен – все едно да търгуваш със смъртта! Осем месеца след това проявих черно-белия. Всички ми казаха "върви да продадеш тези снимки" и аз направих опит – отидох в офиса на Magnum, но понеже нямах social security номер, което е тамошното ЕГН, не ги купиха. Така негативите стояха проявени и когато раната ми зарасна, чак три години по-късно реших да направя поредица от 12 последователни кадъра, която показах в музей в Джаксънвил и на местен фестивал." И на двете места публиката реагирала силно емоционално, разделена на две крайности – у едната част отхората надделява болката и укорът защо Алберто показва смъртта, а другата половина го аплодира, от документална и историческа гледна точка е свършил работата си много добре.

След години обикаляне по света фотографът решава да се завърне в България. Тук се жени, за кратко заминава със съпругата си за Брюксел, но сега младото семейство е в София, за да отглежда детето си. Девет години по-късно, след като е преживял ужаса, Алберто Стайков ще покаже за пръв път всички кадри, които е правил в Ню Йорк в продължение на месец след събитията. Изложбата се състои от черно-бели фотографии, заснети на филм, които ще бъдат допълнени с текст – мислите на автора, докато е снимал. "Всичко започва от нас, по-просто от това няма – може да не вярваме в Господ, но ако обичахме себе си и вярвахме в нас, ще обичаме и другите, и града си, държавата, континента, земята си. Трябва да спрем да се оплакваме, а да търсим решение и да спрем да разрушаваме."

"Няма нищо невъзможно" е от 9 до 24 септември в галерия "Мисията" на Държавен културен институт (ул. "Алфред Нобел" 2)

Снимки от изложбата може да видите тук

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Лица" Затваряне

Meet the new Gekkos