Успявам да се срещна с Димитри след няколко имейла София – Плевен и три телефонни разговора, в първия от които веднага преминаваме на ти. Липсата на дистанция и официалност връхлита с бързо промушени испанско-английски словосъчетания, въпрос кой набор съм и огромна усмивка. 24-годишният Дими носи топлина и непосредственост от сърцето на Испания, странно съчетани с неговите сурови и "твърди" фотографски кадри.

Младият фотограф живее в Мадрид повече от 10 години, но през последните две се връща в България за по шест месеца, за да реализира най-успешните си истории. Тук създава и последния си проект – Collapse или "Рухване", селектиран в Joop Swart Masterclass. Два месеца преди титлата "един от 12-те най-големи млади таланти за 2011 г." да изтече, се виждаме в София – Дими идва от Плевен, където работи върху новите си, пазени в тайна, истории. "Като му дойде времето, ще кажа всичко, ще сложа и снимките в сайта, сега нарочно няма нищо."

Интерес провокира най-напред необичайното "Димитри". "Аз се казвам Цветозар Димитров Стефанов, но испанците не могат да произнесат малкото ми име, казват нещо като ешфетофар и на мен не ми е приятно". Затова, когато един ден в училище се обръщат неправилно към него и съкращават средното Димитров на Димитри, той решава да запази новото име за улеснение.

Цветозар, когото все пак ще наричаме Дими, е роден през 1987 г. в Плевен. Там той живее до 13-ата си годишнина, след което емигрира със своята майка в Мадрид. Две години по-рано за испанската столица заминал и баща му, за да работи като заварчик. Майка му става санитар, в България професията й е на медицинска сестра. От всички най-щастлив е Дими, адаптира се веднага, интересно му е новото място, огромният град. Финансовата ситуация за семейството е много по-добра, отколкото в родния Плевен, така че лишенията са минимални. Сменя много занимания – футбол, бокс и други спортове, всичко му се удава, но и не открива достатъчен стимул за развитие. На 18 години вече не иска да учи, предпочита да работи и изкарва пари. "Събуждаш се една сутрин, сядаш на ръба на леглото и си казваш "искам да съм фотограф, искам да съм различен". Дими няма никакво логично обяснение за внезапното си вдъхновение. "Нито някога съм рисувал, нито съм видял нещо, което ме е запалило."
Няколко седмици след проблясъка се записва в частния факултет по фотография EFTI в Мадрид. Изкарва една година, след още една на същото място завършва специалност Репортажна и документална фотография и в края на втората година получава премията "Най-обещаващ студент на годината", благодарение на която представя първия си самостоятелен проект Not About Futball. През 2009 г. печели и първото място между 250 участници за "Млад репортер на годината" на един от най-популярните испански семинари в Албарасин. През 2010 г. участва в International Festival of Photographer в Пловдив, взема и отличието "Млад фотограф на годината" от BG Press Photo. През 2011 г. освен майсторския клас е селектиран и като един от 20-те финалисти в POYi Emerging Vision Incentive.

Дими се определя като "амбициозен до краен предел". С ръка се опитва да ми илюстрира, че ако амбицията на някого е висока 100 сантиметра, неговата ще е минимум до двуметровия таван. Но под амбиция Дими има предвид две думи – много работа.

Избира документалната фотография, защото го привличат хората. "Аз съм израснал на улицата, бил съм гамен, участвал съм в боеве, излизал съм с много момичета, пил съм алкохол, правил съм бели, емигрирал съм, знам разни неща от живота, в същото време съм много дисциплиниран, защото съм спортувал непрекъснато, работил съм в дискотеката като барман, за да се издържам... аз не само разбирам хората, но ги обичам." Затова търси просто човешки истории – без значение дали са от затвора, в лудницата, в дома на баба и дядо. Общото между тях е – Димитри Стефанов, авторът.

Фотограф: Цветелина Белутова

Един от 12

The Joop Swart Masterclass се провежда от 1994 г. насам и се организира Worlds Press Photo. Целта му е всяка година да събира 12-те най-добри млади таланти и индивидуалности във фотожурналистиката по света. Worlds Press Photo се стреми да насърчи тяхното професионално развитие, като дава стипендии и ги събира в майсторски клас. Всички са победители.
За да попадне в The Joop Swart Masterclass, фотографът трябва да бъде номиниран или от агенция, или от друг, печелил през последните години конкурса на Worlds Press Photo. Димитри бива посочен от колегата му Уолтър Астрада, с когото българинът се запознава покрай публикации в медии. Един ден Дими му изпраща историята In Profundis, представяща ритуала на погребението в България, за да поиска мнение. След три месеца Астрада му връща имейл – "изпрати ми още два такива проекта". Младият фотограф пуска последните си работи – в Плевенския затвор, наркокомуната в с. Герман и погребенията от български села, като обединява няколко от кадрите под темата "Рухване".
След сериозна селекция на над 175 участници от цял свят на 9 май телефонно обаждане го информира, че е сред селектираните участници. "Когато те изберат, не се коментира защо си попаднал сред победителите, обяснява Дими. "Тогава разбираш, че всички години, през които си учил, чел, гледал, са дали своя ефект, макар докато си го правил, да не го съзнаваш."
Питам го какво му е донесъл този успех: "Да открия повече себе си."



"Да съм аз"

"Сега е много модерно да се говори за стил на снимане и работа. Няма такова нещо. Снимката не е нито в апарата ти, който струва 3000 евро, нито в техническата ти ръка, нито в очите ти, нито в главата ти." Дими прави дълга пауза и посочва сърцето си. "Кой си ти... продължава той. Виждал съм милиони снимки, непрекъснато някакви студенти ми пращат работите си. Те трябва да ме накарат да се спра на някоя, докато ги разглеждам, не да се вглеждам във всички и да търся хубавото. А това е много трудно."
"Цецко иска", продължава за себе си в трето лице, "да работи двойно повече, отколкото работи сега и да го прави поне още 60 години." Желае да достигне не до нечие чуждо световно име, а до своето собствено. "Защото искам да покажа себе си. Не казвам, че съм по-различен или по-талантлив от останалите, а че това е моят начин – някои рисуват, други пишат, трети правят музика, четвърти са на улицата – аз правя фотография. Снимам за себе си. Когато някой ми каже, че снима в името на нещо, не му вярвам. Всеки снима, за да покаже снимките си."
Казва, че не прави снимки, за да разбере какъв е светът, а да разбере светът кой е той. "Това, разбира се, не става от днес за утре. Един добър писател е преди всичко добър читател. Един много добър художник, също е гледал много други негови колеги – това е процес. По същия начин съм и аз." На 19 години Дими също има идоли – Антоан Дагата, Алекс Уеб, Пауло Пелегрин, но смята, че голяма грешка е младежите да искат да са като някой друг. "Трябва да извлечеш много неща от много хора и да ги направиш едно цяло, да го насложиш вътре в себе си. А самото обучение не ме е научило на нищо, просто учителите са ми дали опции, които да си избера. Образованието е само част от нещо, всичко е в работата."

• 1
• 2
• Следваща страница » "Проектите"