Ден преди концерта на Заз в София, в четвъртък, 29 май, седнал удобно до масата в кафенето на хотела, наблюдавам като софийски безделник младата французойка, която слиза от автобуса с енергична, гъвкава походка, облечена в развлечени удобни дрехи, с ярко оранжеви меки обувки и тъмни очила. Пристига в поредния хотел, за поредната пресконференция преди поредния концерт. Мисля си дали й е досадно и дали София има с какво да я изненада. До мен лежи калъфът на китарата, с която и аз някога свирех по улиците шлагери и шансони. Също като нея, Изабел. Дали е искрена, дали чувства вълнение за света на нормалните хора, или просто е станала поредната звезда, за която всичко е просто маркетингов трик?

Фотограф: Ирина Йорданова@Студио Къркеланов

Първият сигнал не е особено окуражаващ. Малко преди пристигането служителка на фирмата организатор предупреждава посрещачите да не позволяват на камери да заснемат пристигането на Заз – много мразела. Звездна превземка, допускам. Половин час по-късно, на пресконференцията, понасям второ разочарование – Заз отказва да ми отговаря на английски. Пропада мечтата за разговор с нея без превод – защо, защо не научих пустия френски. Но пък отговорът си заслужава: първото й впечатление от България били планините – "очарователни". Следва признание:

"Влюбена съм в планини и пейзажи."

Enchanté! Разказва за свободата да свири на улицата. Там можела да прави каквото си иска. Предпочита на малки концерти да общува с всеки от публиката. В големите не можела да импровизира - добре дошла в Зала 1. Не обича комерсиалното. Важно било да има емоция, само тогава песните стават истински. Отива й да говори така. Миг по-късно Заз дава урок по спонтанност на напористата репортерка, която пробва въпроси на полови теми: "Ти май имаш проблем с мъжете? Я бързо да ти намерим един", стреля в отговор французойката. Две на едно.

За интервю съм последен наред. Навивам екипа й да я пуснат с мен в кафенето. По-добро и за снимане, и за говорене. По-човешко. По-френско. Докато чакам, над София пада пъстър здрач. Най-сетне Заз слиза по стълбите, здрависва се с фотографите и сяда в креслото насреща ми. Кафе, jus d’orange? Отказва, след миг колебание. Изяснявам: ще говорим за проблеми, общество, природа, все сериозни неща, не съм специалист в шоубизнеса. "Слава богу, нито аз!", казва Заз. Два на два, започваме разговора на чисто.

Фотограф: Ирина Йорданова@Студио Къркеланов

Дрезгавият, познат глас, звучи шеговито, сякаш собственичката му е готова да за усмивка и смях всеки момент. Да започнем с природата, явно имаме обща любов… "Да, обичам я. Сред нея се чувствам на сигурно място." Заз смята, че за истинският човек е присъщо да се чувства добре с природата. "Тя ти дава условията, в които да живееш, базата за съществуване. Истината е че всичко е свързано - природа, образование, икономика. Няма как да ги разграничим, те са едно, това е нашият свят, в който живеем", обяснява Заз. После се сеща за "Колибри" – неправителствената организация в Париж, която с нейна подкрепа се занимава не само с околна среда, но и с образователни и социални проекти. Приходите от продажби на фланелки с лика на Заз се превеждат директно на "Колибри." Фондацията вече има два проекта в България. Но французойката признава, че не успява напълно да свърже важните неща от живота с кариерата си.

Заз вярва в знанието и образованието: "Ако дадеш всички възможни инструменти на едно дете да изразява себе си, то ще се стане щастлив и реализиран човек." Така ли е и със самата нея – успява ли пеещото танцуващо лудуващо момиче Изабел да се превъплъти и реализира в звездния образ на Заз? "Сложно е." Отначало всичко е някак прекалено, но имала късмет да осъзнае нещо още преди да стане известна: че трябва да променя нещата у себе си и да обича себе си. "Сега вече не завися от околните, от никой друг", заявява Заз, с неочаквана твърдост.

• 1
• 2
• Следваща страница » "Любов към себе си?"