Чети. Разбери в какво наистина вярваш. Избягай от познатото.
Този съвет получава млада писателка от баща си в един от разказите на Бари Лопес. Това е и принципът зад живота на Лопес.
Определян от критиката като един от най-важните американски автори, пишещи за природата, той твори във ветрило от жанрове – от фотография през нехудожествена литература до есета и разкази. Но острото внимание към езика и предаността към човешката култура правят Бари много повече от разказвач за природата.
Лопес е бил в 70 страни и има девет художествени и нехудожествени книги зад гърба си. Превеждан е на 15 езика и е публикувал в New York Times Magazine, Granta, Harper’s и National Geographic, където е един от четиримата колумнисти на щат. Творбата му Arctic Dreams е отличена с Националната награда за книга на САЩ за 1986 г.

Тук сте за Созополския семинар по творческо писане на фондация "Елизабет Костова". Това, което всички се питат, но не смеят да изрекат, е: Има ли как да научиш някого да пише?
Когато ми зададат този въпрос, винаги отвръщам: "Мога да ви науча на техники за елегантност или чистота на мисленето, но не мога да ви науча на глад." Докато растях, изпитвах огромен глад и не знаех какво да го правя. Когато станах на 15, започнах да пиша разкази. Понякога колонизираме миналото и се възползваме от определени негови аспекти. Затова внимавам с твърдението "Винаги съм искал да бъда писател". Освен писател бях и фотограф пейзажист.

Защо се отказахте от фотографията?
Снимах до 1981, но стигнах до един момент, в който фотоапаратът "замразяваше" проблема, в който исках да се потопя. Исках образите да са подвижни, течни. Според National Geographic трябваше да мога да "натикам" апарата в лицата на хората. За мен това е посегателство над личността. Това, което винаги съм искал, е да видя как друго човешко същество оживява – да сътворя нещо красиво и да наблюдавам ефекта му върху хората. Творецът често не може да каже защо е избрал дадена нота, даден цвят, дадена сцена. Но дълго след това, когато рационалният ум измества творческия, разбираш, че решението е било правилно, че е всичко друго, но не и случайно. Спрях да снимам, за да пиша по-добре.

Кой е най-интересният извод, до който сте стигнал по време на пътуванията си?
В края на 70-те започнах да изследвам различни краища на света. Пътувах с туземци, ескимоси и индианци и ги разпитвах: "Когато гледате хора като мен, какво е преобладаващото впечатление, което ви правим?"
Най-честият отговор, който започна да ме ужасява, беше: "Самотни. Вие сте самотни хора."
Европейската и северноамериканската култура имат невротична преданост към самотата, която култивираме и постоянно лекуваме с решения като фейсбук. Но фейсбук не е противоотрова срещу самотата, той само я подклажда. Истинските връзки – тези, от които се ражда човешки живот – са пренебрегнати.

Как се справяте с носталгията?
Преди години бях в ескимоско селище и очевидно нещо с мен не беше наред – на психическо и емоционално ниво. Хората се питаха "какво му има", а аз бях самотен, обзет от носталгия. Тогава една възрастна жена ми каза: "Не разбираш ли, че когато на теб ти липсва домът, ти също му липсваш?"

Говорите за уязвимостта, която писателят трябва да изпитва, както и за вниманието, с което трябва да подхождаме, когато прекрачваме границите на чужди култури. Има ли връзка между двете?
Вярвам, че всеки човек е мистерия. Всяко животно, всяка култура - дълбока, непроницаема мистерия. И приемам това. Общото тук е, че за да създадеш интимна връзка, трябва да покажеш уязвимостта си, това е единственият начин другият човек да се отвори за теб. Но живеем в култура, в която не се доверяваме, а за да сме уязвими, трябва да се доверяваме. Ако пътуваш и се с боиш да не излезеш глупак, по-добре си стой вкъщи! Трябва да приемеш уязвимостта си, за да можеш да проведеш добър разговор.

Вие това ли правите в творчеството си?
Като писател смятам, че точно това се опитваме да претворим на страницата. Читателят отваря книгата и има няколко въпроса: "Кой си ти? Какво отстояваш? Нравствен човек ли си?" Когато пиша, мисля как да разкривам същността си, за да знае читателят, че чете истински човек и е че е свободен да не го хареса. В нехудожествената литература аз поставям ръка на гърба на читателя, повеждам го със себе си, докато потъне в историята, и накрая напълно се изпарявам.

• 1
• 2
• Следваща страница » "Искало ли ви се е да пишете за политика?"