Регистрация

// Light / Места

5 5 окт 2011, 17:48, 2471 прочитания

Аплодисменти отвътре

Преглед на кинофестивала в Сан Себастиан

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Сансебастианският филмов фестивал (16 – 25 септември 2011) е най-шумното и многолюдно събитие в Испания. Девет дни с около 600 прожекции на 200 заглавия от цял свят за 160 000 зрители и едва седемчленно твърдо ядро на организаторите, което чак през септември обрасва с персонал до над 400 човека... В знак на възхита пред ежегодното сансебастианско чудо и пред високото равнище на 59-ото му издание загърбихме тазгодишните златни и сребърни раковини, разпределени по неведоми съображения между не особено силни заглавия, и събрахме най-приятното за душата от видяното вътре и вън в кинозалите, макар и неотличено официално.

Такето корона

"Берцолари" на Асиер Алтона започва с хипнотизиращите сини очи на двайсетгодишната Мирен Амуриса, която разказва какво й се случва преди импровизация: овладяването на дъха, опразването от себе си, изпълването с думи. Тя е сред най-младите берцолари (от verso – стих), традиционните баски импровизатори на поезия, изпята без съпровод. Във филма са представени различните поколения, от хлапета до 80-годишни господа. Когато четирима-петима влизат в големия салон на Курсаал преди прожекцията, зрителите ги посрещат с най-гръмката овация на фестивала: берцоларите са народни герои. На надпреварите всеки излиза пред жури от свои "колеги" и те му задават тема – "В един момент си Обама, в следващия – рибар, футболист, старо колело, разочарован влюбен...", – поетът има няколко секунди да обмисли, след което пее. За оценката са важни остроумното развиване на темата, римата, закачката с пелите по-рано. Операторът Гаиска Буржо рисува шедьовър. Режисьорът Алтона обяснява: постъпихме като берцоларите, първо намислихме финала, после импровизирахме пътя си до него. Финалът е "коронясването" с почетната чапела (типичното баско таке) на Маялен Луханбио, първата жена, станала шампион на най-голямото състезание за берцолари – Националния шампионат за берцолари. Гледката на неподвижната фигурка на пеещото за огъня момиче и трепетно следящите всяка нейна сричка 14 000 души насреща й е сама по себе си по поезия.

Репликата

"Целият аплодирам отвътре", казва словоохотливият, смущаващ персонаж на Хосе Сакристан при вида на скулптурно красивата Мария Валверде. Делят ги една розова кърпа, 50 години и всичко, което такава разлика във възрастта предполага. Обединява ги една тясна баня в панелка, в която, без да искат, се заключват и изкарват юлския уикенд: той е прочут колумнист, тя – студентка по журналистика, всеки от двамата иска да се домогне до нещо от другия и по някакъв начин хем успява, хем не. "Мадрид, 1987" е изключително интересен филм-разговор от края на испанския преход (влизане в НАТО, боготворене на Пазара, новороден социален цинизъм) "за кожата на един стар мъж и на едно младо момиче". Режисьорът Давид Труеба е по-малкия брат на Фернандо Труеба и е известен главно като писател, публицист и сценарист (негови са сюжетите на режисираните от Фернандо "Момичето на твоите мечти" и "Две са твърде много"). Твърди, че голотата на героите му е послужила спокойно да говори за манталитета на епохата и да избегне "костюмната драма", в която окото се разсейва в лов на старомодни прически и мебелировки.

Пристанището

На феста Аки Каурисмаки пристигна в каравана от Португалия, където живее почти четвърт век. Даде само едно интервю на група от журналисти – в 11.30 бутилката вино пред него беше преполовена, а всяка нова цигара се палеше от предишната: "Европа не реагира на имиграцията, а тя е огромен проблем и не се ограничава с Италия, Гърция или Испания. Седим като оглупели. Африка е разкроена с измислени от Великобритания граници – такова сме си посяли, такова жънем. Политиците живеят в удобството на мерцедеси и чартърите си; вълнуват ги само парите и властта. Корупцията стана не само парична, а и мисловна." В новия му филм "Хавър" няма нищо, което вече да не ни е известно от предишните, но и нищо, което да досади. Чистачът на обувки Марсел Маркс (sic!) помага на едно африканче да се скрие от полицията и да отпътува за Лондон при майка си. Солидарността на съседите, приятелите и болната съпруга мило и смешно напомнят на момент от Съпротивата. Тук са вечните каурисмакиевски Кати Оутинен, "петото поколение кучешка актриса" Лайка, операторът Тимо Салминен, ломографските цветове, тихият хумор.

Песните

На всяко издание на фестивала се откроява по някоя "червена нишка" в кинореколтата от изтеклата година. Сан Себастиан 2011 бе мелодичен: в много от филмите, без да са мюзикли, поне по една песен, изпълнена от някой от героите, добиваше необичайно значение. Трогателният чичо Юбер с "Баладата за щастливите хора" в чудесния "Скайлаб" на Жули Делпи (в ролята: Албер, баща й). Самотната, крехка Кери Мълиган с "Ню Йорк, Ню Йорк" в донякъде разочароващия "Срам" на Стив Маккуин. Песничката за кураж на сладката майсторка на шоколад, изиграна от Изабел Каре в "Анонимни срамежливци" на Жан-Пиер Амери, плюс "Очи черные" в задъхания вариант на Беноа Поелворд. Танцуващото заедно множество на християнските и мюсюлманските вдовици от началото на ливанския "А сега накъде?" и по-нататък комичното обяснение в любов, изпято от режисьорката актриса Надин Лабаки. Бенефисният концерт на Литъл Боб в полза на негърчето от "Хавър" ("Хавър е Мемфис на Франция, а Литъл Боб – неговият Елвис", според Каурисмаки). Да не говорим, че една от трите ретроспективи, съпътстващи конкурсната програма, беше на Жак Деми ("Шербургските чадъри"), един от най-песнолюбивите режисьори в Европа...

Артистите

"Артистът" на Мишел Азанавичус е в стилистиката на американските звездни продукции от края на нямото кино, като липсата на говор и цвят не отнемат от красноречието и яркостта му. Зашеметителният Жан Дюжардан е в ролята на екранния сърцеразбивач със залязваща слава Джордж Валънтайн, сияйната Беренис Бежо е Пепи Милър, първа икона на "говорещото" кино. Деликатната завръзка на техните отношения е малка част от достойнствата на филма. Отвикнали сме от поразителните Фелиниеви детайли, на които е богат: стадото стройнокраки танцьорки в пайети, които минават със смях; кошмарът на Джордж, в който едно перце се стоварва с тътен на земята... На Сан Себастиан 2011 имаше поне три разкошни екранни двойки в три първокласни филма: Дюжардан-Бежо в "Артистът", Каре-Поелворд в "Анонимни срамежливци" и Райън Гослинг - Кери Мълиган в Drive на Николас Виндинг Рефн. А впечатляващи артисти се намираха и извън салоните: Франсис Макдормънд с луничавото лице без друга украса освен интелигентността, рижите коси на опашка и твърдата ръка начело на журито. След почти 30 години на екрана и редом с Джоел от култовите братя Коен каза по повод избухналата си с "Фарго" известност: "Епитафията ми ще е в два реда. Първият – Майка на Педро. Вторият – Фарго."

Контекстът

Мокрите боси стъпки на сърфистите около конгресния център Курсаал. Разносвачът на франзели с ракитовия кош. Четирийсетте вкуса сладолед посред нощ (от уиски до мляко с ориз) в края на булеварда на име "Булевард". Фестивалните притурки за кино към вестниците. В рубриката "Знаете ли че..." на "Нотисиас де Гипускуа": "...баските имаме аналогични на палестинските основания да поискаме в ООН да ни признаят за държава". В "Ел Паис" дамата с професия "защитник на читателя" прави на салата собствения си вестник за голямото количество правописни и фактологични грешки през август. В наскоро открития музей "Сан Телмо" изложбата "Фелини: циркът на илюзиите" съпътства фестивала с 400 експоната – сънища, обсесии, карикатури, цяла стена с корици от списания с Анита Екберг. В далечна зала отеква зовът на шведката откъм Фонтана ди Треви: "Марчело, ела тук!"

Причината

да обичам киното са филми като "Надер и Симин" на иранеца Асгар Фархади: повествователен шедьовър, в който нежните сърцевини на лично и обществено са внимателно оголени за размисъл. От раздялата на съпрузите Надер и Симин – от техните основания да поемат по различни пътища, от рухването на досегашния им живот, от сблъсъка им със семейство от друга прослойка – за два часа може да се научи толкова за човешката природа, колкото не става и с години търсене. Сюжетът е комплексен, така подреден и аргументиран, че държи в очакване като детективска история (без да е). Фархади се показа като майстор на изящните мозайки от лъжи и истини още в "Историята на Ели" (2009) и не е чудно, че тогавашната му "Сребърна мечка" от Берлин се превърна в златна тази година за "Надер и Симин".

Каузите

От високата трибуна на международния си филмов фестивал Сан Себастиан осъжда поредното задържане на кинодейци в Иран. По крайбрежната улица "Амнести интернешънъл" празнува с 22 плаката 50-ата си годишнина: сред авторите са Пикасо, Ботеро, Миро, сред темите – "Тянънмън", "Евин", насилието срещу жените, смъртното наказание. Една от най-важните каузи на града през последните години е "Сан Себастиан – културна столица на Европа през 2016-а". Тази година кандидатурата му спечели, като един от козовете й е именно фестивалът, а един от лайтмотивите - "Да се научим да съжителстваме в различие".
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Места" Затваряне

Има такова кино

44-о издание на първия в света филмов фестивал за фантастика и ужаси