Този град е мечта на мнозина далеч преди филмът "Полет до Рио" от 1934 г. да превърне хотел "Копакабана Палас" на легендарния плаж в място за поклонение.

Градът, за който и ние мечтаехме като Остап Бендер, ни се разкри като истинското кръвосмешение на Бразилия с останалия свят. Днес е обиталище на 15 993 580 души. Черните африканци, белите европейци, почти виолетовите индийски преселници и червенокожите местни племена са произвели пъстрия коктейл на бразилската кръв. Може би точно в това се крие тайната на пищната тукашна плът и красивите й движения. Никой в Рио де Жанейро не може да се похвали с "чиста" кръв, въпреки че кариоки, както се наричат местните, произхожда от "бели хора".

На 1 януари 1502 г. флотилията на Гашпар де Лемуш достигнала залив, който помислили за устие на река и я нарекли Рио де Жанейро, или Януарската. После се разбрало, че река няма, но името останало. Из 412-те кв. км на залива са пръснати 130 островчета. В средата на ХVІ век се появило малко рибарско селище, което бързо растяло. На 1 март 1565 г. португалецът Ещасио де Са основал града Рио де Жанейро, който сто години по-късно станал столица на Бразилия до 1960 г.

Фотограф: Румяна Николова, Николай Генов

Казват, че Господ сътворил света за шест дни, а на седмия създал Рио. Наистина, едва ли има друг град с така необикновено красив ландшафт. Задължително е Рио да се види отвисоко и за тази цел сякаш са създадени хълмът Корковадо и срещуположният му Пао де Асукар.

Христос Спасителя благославя Рио от върха на 704-метровия хълм, чието име означава "Гърбица". Идеята за 38-метровата статуя се зародила през 1922 г., когато празнували сто години от независимостта на Бразилия. Седмичен вестник обявил конкурс за проект на паметник – символ на нацията. Спечелила идеята на Ектор да Силва Коста и била осъществена от френския скулптор Пол Ландовски. Само главата тежи 36 тона, а размахът на ръцете е цели 23 метра. Тържественото откриване било на 12 октомври 1931 г.

Мегаполисът Рио е разположил своята огромната сцена върху десетки големи и малки хълмове. Панорамата на града е разкъсана от най-голямата градска джунгла в света – парка "Тижука", и от няколко тюркоазени лагуни. Опасват я плажове в непрекъсната лъкатушеща ивица. Отгоре проследихме 23 залива с общата дължина 72 км. Живописният Ботафого е ограден от двете страни с хълмове. След него е легендарният Копакабана, който все още носи короната на най-популярния плаж в Бразилия. След това погледът ни се плъзна към легендарния Ипанема и още по-нататък – до богаташкия Леблон. Представяхме си как изглеждат по време на празника Макумба. Тогава по плажовете горят безброй свещи. А около даровете за богинята Йеманджа танцуват и се състезават по капоейра, борбата–танц с анголски произход.

Ипанема диктува плажната мода. Там преди 15 години се появиха банските и бельото, тип "прашки", носени първоначално от бременни. Те пък бяха предшествани от завладяващия свят на монокините. А всичко това не може да не поражда копнеж – по слънцето, по красотата, по любовта... Затова, докато гледаш ивиците пясък, облизвани от соления език на океана, в ушите ти обезателно ще прозвучи прочутата песен на краля на боса новата Антонио Карлос Жобим "Момичето от Ипанема". Плочата днес е сред най-продаваните, а еротичното послание от музика и прошепнати слова е превърнало пясъка на Ипанема в светилище.

Като стана дума за музика, не можем да отминем друг символ на Бразилия – самбата. "Черният валс" бил донесен от португалците на корабите с роби от Африка преди три века. Днес в Бразилия съществуват несметен брой школи по самба. В тях хората се готвят месеци наред и харчат купища пари само за да участват в едно съревнование, което трае четири дни и четири нощи. Става дума за най-големия карнавал в света, който от старта си през 1858 г. започва винаги в събота, 40 дни преди Великден.

Но по всяко време на годината Рио е във властта на самбата и боса новата. В прочутите клубове на квартала "Лапа" може да се слуша жива музика в изпълнение на големи имена, навсякъде се танцува. Нашата първа среща със самбата беше в зъбчатата железница към статуята на Христос, където се качиха няколко музиканти и докато стигнем до горе, половината вагон танцуваше.

Фотограф: Румяна Николова, Николай Генов

През ХІХ в. след златната треска в Бразилия започнал кафееният бум. Рио бил главно пристанище за експорт на прочутото бразилско кафе. Тогава в града се появили много банки, магазини, големи обществени и жилищни сгради. Към града заприиждал изгладнял народ, започнал да строи малки кварталчета, които направо пращели по шевовете от пренаселване. Това са фавелите - кварталите с бидонвили, черната сянка върху репутацията на Рио. Наблюдавахме някои от тях от Корковадо. Доста преди Брак и Пикасо да създадат кубизма, кариоките си служели добре с кубичната форма, създавайки домовете си от сандъци, кашони, дъски и ламарини. Това строителство, което сякаш не се подчинява на земното притегляне, отдалеч изглежда доста симпатично. Но иначе дори полицай не смее да припари там сам.

Любопитството към фавелите обаче е непобедимо. И някои туроператори се възползват от него, като организират посещения в по-безопасни райони, а дори и участие в техно партита. Повечето опити за индивидуални разходки завършват печално.

Погледът ни се завъртя на около 120 градуса, за да съзрем друга градска забележителност - "Естадио до Маракана", и да се сетим за нестихващата страст на бразилците по цар Футбол. Деветият по капацитет стадион на света е светиня на най-великите футболни герои, които имат вече 5 световни титли и единствени не са пропускали световно първенство от 1930 г. досега. Футболен фен ни обясни, че първият гол на него бил вкаран от едва 20-годишния тогава Диди. А в деня, когато пред 200 хиляди кариоки бразилците загубили срещу Уругвай, стадионът добил печалното прозвище "Гигантската гробница". От доброволния си информатор разбрахме също, че е изключено да си намериш билет в последния момент, защото половината от местата на "Маракана" били откупени поименно и пожизнено.

От върха на Пао де Асукар Рио ни показа красотата си от друг ракурс. През 1817 г. първото изкачване на 396-метровия хълм направила медицинската сестра Хенриета Карстейрс.

След като се бяхме любували на Рио отвисоко, беше време да се гмурнем в него. Сърцето на града е площад "Флориано". Там са най-красивите сгради: Общината, Музеят на изкуствата, Библиотеката, Общинският театър, изграден в стила на Парижката опера, който помни аплодисменти, огласяли изпълнения на Сара Бернар, Нижински, Павароти. Великолепните им фасади блестят на фона от поизлинели небостъргачи...

Фотограф: Румяна Николова, Николай Генов

Това е любимото място за демонстрации, публични речи, концерти и уличен театър. В единия край е районът, известен като Синеландия, с множество кинотеатри, някои още от 20-те години на миналия век. Неотдавна там се срутиха 3 сгради и отнеха живота на 7 души. В другия започва пешеходната зона с невероятно пъстрило: амбулантни търговци, фокусници, художници, акробати, музиканти, гадатели... И вездесъщите джебчии, чието невидимо присъствие изнервя доста гостите на града.

Решили да вдъхнем аромата на забравеното минало на града, взехме историческото трамвайче бунде до квартала на бохемите Санта Тереза. Със скърцане то премина тържествено върху арките на акведукта в Лапа и се закатери нагоре. Оттам зърнахме стъклените корпуси на модерни сгради, в които се отразява забележителната Общинска катедрала и си припомнихме, че сме в родината на големия архитект Оскар Нимайер. Огромният й конус е висок 75 м. Нито една колона не нарушава интериора, който побира 20 000 правостоящи и 5000 седящи богомолци.

Зеленият хълм, по който береше душа бунде, е бил предпочитан от заможни хора и бохеми. Днес хубостта му е помръкнала, но сред някогашните резиденции са се наместили чаровни галерии, магазини за сувенири, ресторанти и кафенета. Сякаш единствено тук в огромния мегаполис беше спокойно. Но кой идва в Рио да търси спокойствие? Тук всички сме за карнавала. Не онзи, четиридневния. А празника за сетивата, който владее града през всичките му 365 дни. Заради него Рио неизбежно увлича и омайва. Космополитен, приятелски, релаксиращ и весел...