Инфографика Увеличаване Преглед на оригинала Смаляване

Карпо Година

Камерата се взира неподвижно в гол планински терен, опечен от лятното слънце до тъмнокафяво, чиито сложни гънки и дипли изпъкват ясно като на триизмерен макет. По един от склоновете потича тънка черна струйка метал, която миг по-късно се разчленява в колона от тичащи войници в пълно бойно снаряжение. Паралелно припява глас "Са-ра-ма-за-ли-ноооо. Певамо песма о любави", който извиква протяжния вкус на ел-ес-ди и малко по-късно продължава иронично с припева "Хиляду войника на хиляду жена, а деце нема, а деце нема". 10-минутният филм "За изкуството на любовта, или филм с 14441 кадъра" (About the Art of Love or a Film with 14441 Frames) на словенския режисьор Карпо Година, един от най-важните представители на "черното" югославско кино от края на 60-те и началото на 70-те години, веднага ми оправя вкуса от работната седмица и ме настройва радостно на киновълна. С тази късометражка – поне за мен – започва и тазгодишното, 12-о издание на фестивала goEast за източноевропейско кино във Висбаден. Това не е фестивал, който се свежда до силна едноседмична кинопрограма веднъж в годината, а истинско средище за утвърдени и прохождащи кинотворци, продуценти, звезди, теоретици, критици, журналисти и поклонници на киното от Централна и Източна Европа, под чиято географска шапка в случая се включват и бившите съветски републики.

Професионализъм, екологичен минимализъм и ефективност са трите основополагащи ценности на организаторите. Ето как Юрий Меден, програмен директор на Словенската кинотека, представи филма на Година: "Този филм всъщност е продуциран от югославската армия. Карпо го взимат в казармата през 70-те, по това време вече е известен кинодеец, и му поръчват да направи пропаганден филм в прослава на югославската армия. Предоставят му отряд от 200 войници, не са 20 000, както пише на много места, и го пращат в една отдалечена местност в Македония, където да заснеме филма и да покаже колко добре е обучена армията, как може да се движи на терен и т.н. Той прави нещо напълно различно. Военните, разбира се, не харесват филма, конфискуват го и унищожават негативите. Карпо го вкарват в затвора, но той все пак успява да спаси едно копие."

Момчето, което беше цар

Архивни кадри от началото на века. Камерата е запечатала моменти, в които шестгодишно момченце, облечено в бели летни дрехи, отговаря с цялата си сериозност на поздрава на българската армия, а след това с детински интерес, приклекнало, наблюдава разиграващата се в негова чест военната демонстрация. Абсурдната, почти сюрреалистична несъразмерност между очаквания и възможности, която задава динамиката в новия филм на Андрей Паунов, се подрежда на доста по-заден план във възприятията на публиката тук. Ето част от спонтанните впечатления на зрители, останали да изпушат по цигара след съботната прожекция: "Познавам донякъде България, понеже съпругата ми е българка. Не съм запознат обаче подробно с историята на страната. Знаех единствено, че царят се връща и заема поста министър-председател, но не и какво се случва след това. Във филма историята на Симеон е предадена много добре. Другите хора са в някаква степен преувеличени, що се отнася до България. Мнозинството българи не са такива, каквито са показани във филма. Има известно преувеличение и в двете посоки: любовта към царя и любовта към комунизма. Но като цяло намирам филма за забавен и същевременно за много информативен." Друг зрител: "Забавен, разгърнат във времето, добре направен. Хареса ми идеята с котката в края на филма. Не познавам историята на България. Не знаех, че царят се връща в политиката като премиер. Това ме впечатли."

Грузинското кино днес

Момче спи на включен телевизор, по който, както изглежда, тече пряко излъчване на военни сблъсъци. Момчето се буди, подминава телевизора и застава на прозореца, откъдето му се открива гледка към огромно пресъхнало езеро. В единия край на езерото расте борова гора, която внезапно е обхваната от бутафорен пожар. Така започва филмът "Гънки и пукнатини" на грузинския режисьор Заза Русадзе, който заедно с още четирима свои колеги – Саломе Яши, Леван Когуашвили, Георги Овашвили и Русудан Пирвели – отговаряше във Висбаден на въпроси за съвременното грузинско кино. Записът, който направих на разговора, се оказа абсолютно неизползваем, затова ще предам казаното под формата ключови думи: 55 филма на година през социализма; централизирано кинопроизводство, ръководено от Москва; пълен срив на системата след промените; авторските права остават собственост на Русия; ненатрапчиво кино, загледано в поезията на ежедневието; по традиция изпълнено с много хумор; холандци, които, като отиват да снимат в Грузия малко след промените, си носят и торбите с пясък за стабилизиране на осветителните тела; от тази година могат да се похвалят с първия калибриран монитор в страната; 1.4 милиона евро годишен бюджет на Националния филмов център; натиск от Западна Европа да се правят типично грузински филми; нови теми и нови подходи към тях; излиняване на хумора; група руснаци, които по време на Берлинарето питат Заза Русадзе: "Винаги сме ходили на грузински филми, за да се посмеем. Какво става, защо започнахте да правите тъжни филми?"

След прожекцията на "Гънки и пукнатини" Заза Русадзе разказа: "Филмът се занимава с травмата, която преживяхме по време на войната, макар и това да не беше първоначалната ми цел. По това време изпробвах различни секвенции за бъдещия си игрален филм. Най-напред искам да кажа, че не притежавам телевизор от близо седем години. Това е съзнателно решение да се дистанцирам от образите, идващи от телевизионния апарат. Но беше абсурдно, защото, щом започна войната (през 2008 г.), искаш ли да разполагаш с информация, искаш ли да разбереш какво се случва, колко голяма е опасността, ти се налага да гледаш телевизия. Прекарах голяма част от времето в апартамента на един приятел, композиторът във филма, потънал в телевизионния екран. И двамата се потопихме в този поток от образи. Някак си телевизионните картини бяха по-реални от това, което виждахме с очите си. Макар да знаехме, че руските войски са на 40 километра от столицата Тбилиси, ни беше невъзможно да възприемем реалността на цялата ситуация. Гледахме кадрите по телевизията, изтръпнали при вида на престрелките. Така тази идея – ние, застанали пред телевизора – започна да се оформя във филм. Нямахме сценарий. Често ме питат какво искам да кажа с този филм, каква е позицията ми спрямо войната. Отговорът ми е, че съм направил филм, доближаващ се до експериментална късометражка, в опит да се справя с нещо, което не разбирам, което надхвърля емоционалния ми капацитет."

• 1
• 2
• Следваща страница » "В категорията анимация"