Автобусът от Джайсалмер ме стоварва на една пуста улица в Пушкар в 3 през нощта. Веднага ме заобикалят няколко ранобудни предприемачи и започват да ми предлагат евтини квартири. Аз обаче съм се подсигурил и очаквам да ме посрещне собственикът на хотел, който е брат на собственика на хотела в Джайсалмер, откъдето идвам. Това, разбира се, е поредната индийска схема, а аз вече започнах да свиквам с изобретателността на местните. "Братята" не са никакви братя, а просто бизнес партньори. Индиец да ти обещае, че ще те чака в 3 сутринта на гарата звучи като виц. В момента на изричането на това обещание нито клиентът (в случая аз), нито обещаващият мислят, че това ще се случи. На импровизираната спирка няма никой. Започвам нервно да звъня по телефоните (през роуминг), докато накрая събуждам въпросния "брат", който след около 20 минути се появява на ревящ мотоциклет, мята ме на задната седалка и ме отнася в неизвестна посока.

Това беше най-лошото 11-часово среднощно пътуване с автобус изобщо в моя скромен 43-годишен живот и споменът от тясната клетка на спалното отделение на втория етаж на автобуса (автобусите за дълги разстояния в Индия могат да бъдат и на два етажа, което обаче не ги прави по-комфортни), студът от духащия през прозорците вятър и адската миризма на спарени тела от спящите по пода на рейса пътници не се изтрива лесно дори от ледения душ в стаята в Пушкар, където ме стовари "братът". Пия аспирин, зареждам батериите на фотоапарата, казвам си наум редовната мантра, че всичко е ОК, и си лягам.

На другия ден ме местят в едно бунгало на цена няколкостотин пъти над нормалната за това място, но осъзнавам, че съм сред една градина, вижда се планина, времето е супер и постепенно настроението ми се възвръща.

Градът Пушкар е малък, уютен, мръсен както всичко в Индия, но някак си ми харесва повече от Джайсалмер. Тръгвам по търговската уличка, по която има много магазинчета, места за хранене, книжарнички, бръснарници.

Градчето се намира в една долина на около 14 км от Аджмер в щата Раджастан. Заобиколено е от едната страна с хълмове, а от другата - с пясъчни дюни. Климатът е екстремен, през лятото температурите може да стигнат около 40-45 C, докато през зимата падат до минус 10 С.

За индусите Пушкар е сред 5 най-важни места за поклонничество (след Badrinath, Puri, Rameswaram, and Dwarka). Легендата разказва, че в битка лорд Brahma убил демона Vajra Nabh с цвят от лотос, чиито тичинки полетели към земята, паднали на три места около Пушкар, където се появило прекрасното езеро. Историята по-нататък разказва, че около езерото е имало в един момент около 500 храма и 52 дворци (множество раджастански владетели – раджи и махараджи, поддържали тези места за религиозните си нужди). Храмът Brahma е най-важният тук и всъщност единствен по рода си в Индия.



Постепенно пред погледа ми се открива хълмиста долина с разположени палатки, станове и камили.

Мръсна улица с малки дюкянчета с храна и всякакви други стоки ме води към мястото на купона.

Пазарът се организира всеки ноември по времето на Kartik Purnima пълнолуние и представлява събитие с епични размери, което събира над 300 000 души и около 20 000 камили и друг добитък. Има представители на почти всички племена от Раджастан, най-вече от племето Rabadi, техните семейства, множество туристи, любители и професионални фотографи. Мястото и събитието са толкова фотографски, че се притесних да не изгубя трайно интерес към фотографията, след като съм снимал цялата тази шарения и необикновена графичност.

Становете на хората са разположени около техните стада от камили, някои от които наброяват над 100.

Мъжете обикновено стоят клекнали на групи и обсъждат търговията тази година. Казват, че нещо не върви. Много търговци решили тази година да не пътуват до пазара, за да останат и пазят посевите (предимно просо) от необичайно обилните дъждове. Пътуването до пазара за много от търговците може да отнеме две седмици.

Цената на камилите варира от 15 000 рупии до 1 млн. рупии в зависимост от възрастта и физическото състояние, както, разбира се, и от други фактори. Грижата за камилите е скъпо удоволствие - 100 кг храна за камилите струва около 600-700 рупии, а една камила изяжда по 20-30 кг на ден. Дори и да могат да пътуват стотици километри, без да ядат, камилите все пак ядат, когато не ходят, и то с честотата на хората, обяснява един от търговците.

Жените обикновено са клекнали до огъня пред палатките и готвят, а децата - голи и мръсни, тичат и се радват на безгрижното си раджастанско детство.

Типично занимание за по-младите момичета и по-възрастните жени е да събират екскрементите на камилите, които се сушат и ползват за гориво. Прекрасна гледка са група цветни и усмихнати девойки, понесли на главите си тави с изпражнения.

Заниманията на малките момчета са свързани основно с камилите, грижата за тях, воденето им на водопой, обяздването им... на пръв поглед по-достойната работа в сравнение с техните връстнички. Но срамна работа няма, задълженията са разпределени ясно и строго, както са били 42 поколения преди тях.

Юношите се грижат за камилите с толкова любов, че в един момент се виждам седнал на земята да наблюдавам от час как едно момче обяздва камилата, кара я да клекне, милва я, подстригва я, наглася й украшенията. Те сякаш са едно цяло. Те са равни.

Индийските камили от пустинята Tар се отличават с по-бавния си ход, като могат да изминат стотици километри, без да ядат и пият вода. Те обаче имат нужда от нерафинирана захар, която трябва да е винаги в наличност.

По принцип има два типа камили - камили от Джайсалмер, които се ползват предимно за яздене, и камили от Биканер, използвани предимно за носене на тежки товари. Камилите помагат много и при оран. Освен за работа камилите в селски Раджастан се ползват и за различни церемонии като сватба. Тогава животните се украсяват богато. Всъщност камилите участват във всеки един аспект от живота на раджастанското селско семейство и нито един празник или церемония не минава без тях.

Глъчката на пазара на камили рязко нараства с напредването на деня, заедно с това и различни групички, практикуващи алтернативни дейности, се активизират. Например зарибяване на чужденци от местни девойки, които просто застават пред теб и протягат ръка със заучената фраза Nice to meet you.

Младежи и девойки нападат туристи, предлагайки им всякакви джунджурии като гривни, фигурки, дървени инструменти с по една струна, от чиито звуци по-скоро ти идва да се разплачеш. Дори най-малкият признак на интерес стимулира тези деца неимоверно в техния ентусиазъм да ти продадат нещо, вървейки с теб дълго, докато просто ти стане неудобно и си купиш ненужната вещ.

Поради огромния наплив на фотографи на пазара се развива и друг вид бизнес - девойки или особено атрактивни (от фотографска гледна точка) възрастни жени, които знаят, че представляват фотографски интерес, се предлагат като модели за снимки. В момента, в който вдигнеш камерата да снимаш някоя девойка или жена, е много вероятно да те доближат и поискат пари за това. С времето развивам умение да ги снимам от засада и играта на котка и мишка с тях ме забавлява ужасно. Разбира се, бих им давал пари за всяка снимка, но аз донесох само от това събитие около 1700 кадъра, по 50 рупии средно за кадър - смятайте. Така или иначе фотографите оставят значително количество пари в Пушкар по това време на годината и някак си съвестта не ме гризе чак толкова.

Друго особено вълнуващо събитие по време на пазара са състезанията с камили. Нагиздените животни дефилират като кинозвезди по прашната арена на местния стадион и събират овациите на публиката. Купонът и глъчката се увеличават рязко, когато камилите започват да изпълняват номера, да ритат и да правят необичайни движения. Сред публиката вместо продавачите на семки от нашите стадиони се разхождат индийските светци - sidhu, които подават металните си канчета за подаяния, особено като видят, че насочваш камерата си към тях.

Пазарът е и времето, когато изключително цветната раджастанска бижутерия и текстил са на показ и за продан. Толкова цвят и красота сред толкова мръсотия и ориенталска екзотика отново карат моя фотоапарат да изнемогва от работа. Имам усещането, че обективите се изпотяват от напрежението. Сядам в един "ресторант", за да похапна местна манджа, която няколко усмихнати раджастанки приготвят върху току-що изметения прашен под. Все ми е едно. Уморен съм и толкова мръсен, че чак ми става хубаво.

И така пет вълшебни дни!

http://pavelgospodinov.com
https://www.facebook.com/travelartphotography