Когато тръгваш за дълго мечтана дестинация "на края на света" и приятели се чудят "Какво ще правиш там" или те плашат с "Ще те изядат паяците – виж какво показват по National Geographic!", а роднините в чужбина те канят "Я ела при нас да си починеш", пък и като прочетеш в мрежата нечий "героичен" пътепис, започваш да се съмняваш в устойчивостта на капиталовложението или поне да се запасяваш със средства за оцеляване. Но Червената скала на пъпа на Австралия ме мамеше така настойчиво и толкова отдавна - мираж в мисълта ми, тръпка в сърцето ми - че направо се засрамих от опасенията си. Не ми беше достатъчно, дето веднъж вече бях видяла Terra Australis (Incognita, както я нарекли първите бели пътешественици): исках и да я преживея – далеч от живописното крайбрежие с курортно облагородени дълбоки заливи, райски красоти, екстремен спорт и скъпи приключения. Исках да почувствам дъха на пустинята във вътрешността на континента, на bush-а или outback, което няма как да се изрази на български и звучи още по-загадъчно.

След почти 22 часа във въздуха – от Европа през азиатска столица (с по-кратък или по-дълъг престой) до Сидни – започва пътят към сърцето на Австралия. С влак е дълго, тъй като железниците (убедих се при друг случай) са бавни и не особено точни, затова пък романтични и скъпи. Шосетата са прави и идеални, макар и тесни, но 3232 км от крайбрежието до Айерс рок (Улуру на местния език) се изминават с кола за близо 5 дни, без да се разчита на изобилие от бензиностанции и мотели, с каквото сме свикнали. Предлагат се и много туристически програми, но те са в друг ценови диапазон (изобщо туризмът на Антиподите е скъпичко удоволствие, скроено като че ли предимно за съседния източноазиатски регион). Три и половина часа на крилата на "Куантас" се оказва последният и най-добър избор, особено ако в безоблачното небе освен скромен сандвич се предлага и гледка към безбрежна червеникава равна савана, освежена тук-там от водните дупки билабонг, които би трябвало да са чудото на Великия артезиански басейн.

Европейската зима е далечен спомен, когато кацаме в маранята на Алис спрингс, главният град (силно казано, при това няма никакви извори на Алиса) на Северната територия. Вече сме само на 462 км от крайната цел, но отхвърляме възможността за кратък полет до туристическото летище недалеч от Скалата и избираме Outback сафари, най-наситения и най-икономичен тур за издържливи и непретенциозни участници – на 20-местен автобус с ремарке (събиращо освен раниците, и храната ни за трите дни в пустинята). Той включва и нощувки всъщинския bush! Освен здрави и удобни обувки за дълги преходи имаме пръскалки срещу непознатите насекоми и шапки с мрежи срещу рояците мухи, но най-важното - 3-литрови индивидуални съдове за вода.

Шосето е бяла лента, опъната, додето поглед стига, през червеникавожълта земя с ниска пустинна растителност, и изобщо не е натоварено с трафик, защото минава само покрай няколко ферми с крави или камили, а кенгура виждаме единствено по ромбоидните пътни знаци; зареждането с гориво става на малки, почти домашни станции (сякаш в хармония с пестеливото разумно отношение към природните ресурси в тази страна, доста по-голяма от Европа). Къдрокосият ни шофьор (половин германец, половин шотландец) е гид с академична степен по геология и история – изискване срещу много доброто заплащане на тази професия там. Той ни предупреждава, че първите няколко силуета на скали вляво в далечината не са това, към което пътуваме. Когато най-сетне на равния хоризонт изведнъж се извисява познатата форма, ми иде да подскоча от радост, но се спирам заради почти трикратно по-младите си спътници. В този слънчев следобед тя е наистина червена и отдалеч прилича на гигантско заспало животно. По-късно се убеждавам, че сравнението ми не е неуместно, защото и аборигените оприличавали всички природни форми на животни и затова в тяхното светоусещане няма разлика между скала, дърво, птица, човек... Водачът ни обяснява, че виждаме около една десета от целия монолит от пясъчник, който е още няколко километра дълбоко в земята. Самата скала е сива, но железните окиси на повърхностния пясъчен слой й придават червения цвят, който на залез трябва да премине в огнен, а по-късно – в морав. Докато се приближаваме и това чудо на природата расте пред очите ми, чувам за 300 милиона години, откакто са се нагънали и изпъкнали утаечните пластове, чиито връхчета са Улуру и отдалечената на 40-ина км Ката Тжута ("многоглава" скала, която не е монолитна); разбирам, че името е аборигенско, но не е определено понятие, а по-скоро представа за голяма скала и яма с дъждовна вода отгоре й. "Скалата на Айерс" я нарекли много по-късно белите по името на местен политик. Вече сме в националния парк, който е законна собственост на аборигените анангу, обитаващи тези земи от 10 000 години, и сме добре дошли само ако зачитаме техните закони. С тях ни запознава възрастен и много колоритен мъж с бухнала бяла коса и вдадени навътре искрящи очи. Качването по скалата е технически разрешено по договора за ползване от държавата, но е нежелателно, защото осквернява традициите и вярванията на анангу, които се зоват още Yankunytjatjara и Pitjantjatjara по имената на двата си езика. Че нямат писменост (като нашите траки), знаем от училище, но явно успешно са предавали законите си през поколенията, та и до днес ги поддържат и спазват – не само от фолклорен интерес - и така респектират дори централното правителство в Канбера.

• 1
• 2
• Следваща страница » "Може би затова"