Режещ звук на машинка за татуиране. Тяло на обикновен мъж на средна възраст. "Всички татуировки са ми на бивши гаджета", казва с примирение той. После сочи тази с последния български монарх: "Симеон - и той вече ми е бивш." Единствената прожекция в киносалон за редовна публика на "Момчето, което беше цар" в България ще бъде на 15 юни в зала 1. Изборът на датата не е случаен - на следващия ден Симеон Втори става на 75. "Искаме да провокираме дебат и една символична равносметка на последните 20 години политически живот в България", казва продуцентката на филма Мартичка Божилова. Филмът на Андрей Паунов е колкото за удивителната житейска и историческа съдба на монарха, толкова и за българските лесни упования, бързи кумири, излъгани надежди. Дори повече.

Гледалите предишните работи на Паунов ("Георги и пеперудите", "Проблемът с комарите и други истории") и екипа му (арт фотографите Георги Богданов/Борис Мисирков за оператори), знаят какво да очакват. Наблюдение без присъди с вкус към ексцентричното, фасетъчен разказ през уж странични на темата свидетели, проникване отвъд видимото и с интелектуална ирония. И над всичко - нежност към човека, хванат за невинен статист в абсурдния театър на живота.

"Филмът ни засяга особено важна и деликатна за съвременната българска общественост тематика - тази за вярата в демокрацията и сантименталната и противоречива носталгия по бившия цар и бивш министър-председател на България. Биографията на Симеон се превърна в събирателен образ на много съществени трансформации през последните години. За нас специалното и уникалното около събитието в зала 1 на 15 юни е, че това ще бъде единствената кинопрожекция на филма. След това няма да има повече. После българите ще се делят на тези, които са гледали филма "Момчето, което беше цар", и всички останали. Винаги сме били готови на експеримент." Мартичка Божилова Фотограф: Мисирков/Богданов

Подходът на Паунов преобръща каноните на биографичния документален филм. Образът на обекта през фактите и хронологията на живота му е оставен да се слепва самостоятелно на втори план. На преден план са свидетелствата за него на повярвалите му, решени като лирико-комедийни скечове. В тях говорещите разкриват повече "себе си в царя", отколкото "царя в себе си".

Историята на момчето цар-изгнаник-министър-председател е разказана като приказка. На моменти тя е наивистична, в други - сантиментална, в трети - сюрреалистична до абсурд и плашеща гротеска. В тази приказка България е страна на чудесата, в която нелогичното, смешното, жалкото другаде може да стане историческа съдба и патерица за духа на няколко поколения. Другаде градят кумирите си с глината на историята и "кръв, пот и сълзи", тук отливаме паметниците им от шоколад, с какъвто безпощаден епизод започва филмът.

Паунов лишава разказа си от говоренето на царя в сегашно време може би заради умението на последния да не казва нищо. Скечовете с "народно творчество" са разредени с две стари интервюта със Симеон - едното от началото на 60-те с въпроси около "плейбойстването" и тежестта на короната в изгнание, другото - по-ново, на Би Би Си (Channel 4) след възкачването до премиер. В тях царят е по-конкретен, отколкото сме му свикнали, но и безкрайно далеко от честната изповед. Не спира да обяснява историческото си изключение на върнал си властта монарх през демократична процедура със "силата на обстоятелствата" и "играта на съдбата". Намигането на Паунов тук е, че на друго място и с други поданици това нямаше как да мине. Щеше да си остане в сферата на приказното.
Тук приказката е наяве. Двама работници от държавен музей, наричащи себе си "царски хора", поднасят препарирания си койот като височайш подарък, снимат се щастливи със сестрата Мария Луиза до изтърбушеното животно. "Хубави зъби показва...",  доволна е княгинята. Прелитането над историческите рубежи на царската биография Паунов е решил като представление на детска трупа на театър на сенките, "карагьоз". Изгонването в изгнание и после десетилетията социализъм са представени като детска скороговорка. Има и милиционер, който, макар и карикатурен, е с цялата зловеща арогантност на режима. Имало е как - с липса на доверие в собствените сили и склонност към външни чудеса, идеята за добрия далечен цар да дозрее до последна сламка на един смачкан народ, пребиваващ в сомнамбулен исторически сън.

Използването на архивния материал от страна на режисурата е виртуозно. Монтажът е "разказващ" като в игрален филм. Хрониката с малкия Симеончо, инспектиращ строена военна част, се римува с тълпите царедворци в по-ново време. Кадрите с елегантните завои на каращия водни ски царствен изгнаник подсъзнателно насочват към бъдещия опортюнист, яхнал историческата вълна. Един кос поглед през рамото - на младини, и сега пред празното бюро - издават тъжния печат на самотата в един дълг, по-голям от човека, комуто е съдено да го носи.