За някой като мен, реагиращ с равни части досада и неприязън всеки път, когато мъжката част у дома включи PlayStation-а, отговорът на въпроса дали видеоигрите са изкуство е, меко казано, отрицателен. Растящ брой графични дизайнери, изследовaтели на поп културата и куратори на модерното изкуство обаче ги разглеждат като истинска глобална медия, свързваща литературата, анимацията, киното и музиката.

Организаторите на изложбата "Изкуството на видеоигрите" в Института "Смитсониън" във Вашингтон явно принадлежат към онази част от човечеството, вярваща в творческия потенциал на Mortal Kombat и Call of Duty. Затова за тях въпросът не е дали игрите са изкуство, а в какво точно се състои то. Вместо художествени платна по стените на музея се прожектират Pac-Man, Super Mario Brothers и MassEffect 2. Според "Лос Анджелис таймс", както при изложба на Пикасо, където сравненията със съвременниците и обясненията за епохата помагат на зрителите да разберат сложните му колажи от форми и цветове, така и видеоигрите, анализирани в постиндустриалния си контекст, придобиват универсален смисъл.

"Изкуството на видеоигрите" е почти еднолично начинание на на гост-куратора Крис Мелисинъс. Той е нещо като ходещата история на бранша и голяма част от експонатите идват от личната му колекция. В средата на 70-те Мелисинъс се запалва по подскачащ пинг-понг по черно-белия екран в игралните зали (Pong е първа електронна игра с комерсиален успех) и оттогава геймърската страст не го пуска. Едва дванайсетгодишен той програмира своя собствена игра на домашния компютър. Оттам нататък животът му преминава все около джойстика и конзолите, за да се издигне до шеф на видеоигрите за конгломерата Sun Microsystems. През 2010 г. едва четиридесетгодишен Мелисинъс се "пенсионира" от бизнеса. И веднага се посвещава на идеята си за съхраняване на историята и изучаването на бъдещето на видеоигрите.

В момента Мелисинъс притежава колекция от 42 игрални конзоли, много от които отдавна изчезнали от всекидневието. В залите на "Смитсониън" днес те изпълват с умиление трийсет и нещо годишните бащи, довели децата си на изложбата.

Макар да са се появили преди само четири десетилетия, видеоигрите имат колоритна и богата история. Започнали като странична технология, популярността им първоначално подпомага интереса към персоналните компютри като цяло. После бързо се развиват в милиарден бизнес и истински жанр на попкултурата. "Видеоигрите буквално са сблъсък на технологията и изкуството", твърди Мелисинъс. Колкото по-съвършена става технологията, толкова по-смело могат да мечтаят графичните дизайнери. Комплексните истории и интересни образи от своя страна карат компаниите да инвестират още повече в технологиите. Комерсиалният успех на видеоигрите пък привлича към индустрията хиляди талантливи художници и създатели на истории.

Онова, което изненадва предубедения посетител на изложбата, е откритието колко органично свързани с популярната култура и социалните процеси са игрите. Идеята за култовата вече Pac-Man, превърнала се през 80-те години на XX век в първия глобален феномен, идва от японската митология. Тору Иватани създава pac-man-a, който яде точки и така преминава в следващото ниво на базата на народната приказка за митично същество, поглъщащо деца, за да ги запази в утробата си от чудовища и зли духове.

Super Mario Brothers, която се появява в средата на 80-те години, носи революционната идея, че героите вече не са ограничени в строг лабиринт или траектория, а могат да се движат навсякъде. Разбиване на програмните рамки, съвпаднало с либерализацията на обществото и края на студената война. От 90-те години насам, когато интернет вече позволява игри на живо в мрежата, милиони геймъри изживяват глобализацията съвсем лично. Сред толкова много културен контекст и експонати не един скептик се нарежда зад купчината тинейджъри, за да изпробва модерната история на света с джойстика.

Ако първите четиридесет години на геймърството са колоритни, бъдещето изглежда още по-интересно. Дори при класическите художествени произведения индивидуалният опит и окото на зрителя определят възприятието. Видеоигрите обаче са първата медия, която доставя абсолютно лично изживяване, а всеки играещ внася нещо от себе си. "Ако аз и ти изгледаме заедно филм, ние ще следваме разказаната ни история, ще излезем от киното и ще се питаме "Спомняш ли си онзи момент?". И двамата ще имаме почти едно и също преживяване. Във видеоигра ние ще започнем от общо начало и ще финишираме по начина, заложен от автора. Но по пътя ще преживеем играта много различно, ще следваме различен маршрут и ще ни се случат различни неща", обяснява Крис Мелисинъс и допълва: "Докато авторството е запазено, личното изживяване принадлежи на всеки един, играещ видеоигра. Толкова е невероятно!"

Затова Мелисинъс и сие вярват, че медия, която ражда и виртуално изпълнява толкова много желания, тепърва ще предефинира света около нас. Както казва на един от видеопанелите в изложбата Кели Сантяго (съавтор на популярните игри Flow и Flower): "Ние сме на прага на нещо съвсем ново."