Ако се вярва на националните стереотипи, френският народ не е известен с хигиената си. Французите според клишето може да са всякакви – шик, гастрономи, бонвивани или сноби, но в никакъв случай не се славят с чистотата си. Не случайно изразът "мръсен като французин" е пословичен, а разговорната фраза за случаите, когато човек няма възможност да се изкъпе и вместо това се напръсква обилно с парфюм, е "френски душ".

Ако продължим със стереотипите, за най-мръсни градове във Франция се смятат Париж и Марсилия. За разлика от френската столица, чиято репутация на не особено чист град се компенсира от разни други очарования (и клишета), Марсилия е типичен пристанищен град – пренаселен, престъпен и най-вече мръсен. За говорещите български дори самото й име предизвиква асоциации за нечистотия.

На фона на всичко това може би е доста изненадващо, че най-традиционният продукт на Марсилия е символът на чистотата – сапунът.

Историята на savon de Marseille се простира столетия назад и е изпълнена с обрати и измени, достойни за сапунен сериал. Традиционните методи за правене на сапун от маслиново масло и дафиново дърво тръгват от древния град Алепо в Сирия, пренасят се през Средиземноморието по време на кръстоносните походи и достигат Марсилия. Още през XII век там започва производството на сапун, за което се използва сурово маслиново масло от провансалските околности и натриев карбонат (сода) от пепел от средиземноморски водорасли.

През следващите столетия производството на сапун в Марсилия става толкова популярно и производителите му толкова многобройни, че през 1688 г. Луи XIV издава едикт, с който разрешава използването на наименованието savon de Marseille само за сапун, произведен в Марсилия, определя строги правила за производството му и забранява използването на животински мазнини и други растителни масла освен маслиновото. Активната международна търговия и корабоплаване през първата половина на XIX век обаче донасят в Марсилия различни видове продукти като палмово, фъстъчено и кокосово масло от Африка или Близкия изток, които навлизат в производството на сапуна.

Традиционният процес на производство, който отнема между две седмици и месец, се прилага от шепа производители и до днес: той включва загряването, разтапянето и смесването в казани на растително масло, пепел от водорасли и средиземноморска солена вода, изсипването на сместа в ями, където тя се втвърдява, и нарязването й на правоъгълни калъпи, които се щамповат с името на фабриката, процента масла, които той съдържа (минимум 72%), а често и с теглото му. Видът на истинския сапун от Марсилия също не се е променил много през вековете: той е органичен, семпъл, грубоват и като цяло доста неугледен, с минимална опаковка, а на цвят е бледозелен, ако съдържа маслиново, или екрю – когато в него има палмово масло. Финият бял прах по повърхността му е морска сол и един от знаците за автентичността му. Почитателите на сапуна се кълнат както във вълшебните му козметични качества – особено за чувствителни и бебешки кожи, така и в други негови приложения – за пране на дрехи и чистене на дома.

Сапунената индустрия в Марсилия разцъфтява до началото на XX век – тогава повече от половината граждани участват по един или друг начин в нея, а в града работят около 90 фабрики, чието производство достига 180 000 тона сапун годишно.

Не след дълго обаче, марсилската сапунена индустрия преживява сериозен спад заради двете световни войни и Голямата депресия. Удар й нанася и изобретението на електрическата пералня и последвалата популярност на синтетичните прахове за пране. През втората половина на XX век появата и всеобщата страст към луксозно опаковани, цветни и ароматизирани сапуни, душ гелове и шампоани – на чийто фон непретенциозният и семпъл сапун от Марсилия бледнее, почти я унищожава.

Марсилските сапунени фабрики затварят една след друга, а в днешно време – вероятно благодарение на възобновения интерес към естествени продукти, в града има само шепа фабрики, които произвеждат savon de Marseille.

Което, изглежда, не пречи той да се предлага навсякъде – не само в Марсилия и заобикалящата я област Прованс, а и в Париж, Берлин, Ню Йорк и Токио. За ужас на местните производители savon de Marseille не подлежи на appellation d'origine contrôlée (AOC) – обозначение, което би гарантирало и ограничило произхода му, аедиктът на Луи XIV, изглежда, не се простира върху съвременното законодателство. Търговската марка Savon de Marseille принадлежи на немската химическа и козметична група"Хенкел", а най-големите производители на марсилски сапун в света са Китай и Турция. Популярната автентично-френско-звучаща марка за душ гелове и шампоани Le Petit Marseillaise, която твърди, че въплъщава ароматите и ценностите на Южна Франция, всъщност от 2006 г. е собственост на международната корпорация, базирана в Ню Джърси, Johnson & Johnson.

Автентичните, бледи и неугледни калъпи в днешно време се срещат рядко. За сметка на това под етикета savon de Marseille човек лесно може да намери всякакви други почистващи и козметични средства: шампоан в зелена пластмасова опаковка, течен сапун за ръце в шише с помпа, прах за пране в картонена кутия или многоцветни сапуни.

Точно на такива попаднах аз на летището в Меката (или може би трябва да кажа Марсилията?) на сапуна – малки сапунчета с цвят на бонбони и гордата щампа savon de Marseille. Миризмите им – на бадем, лавандула, роза, маслинa и портокалов цвят, са свързани с Южна Франция. Но това е слаба утеха за факта, че въпреки описанието, според което те съдържат растителни масла, допълнителните аромати и оцветители с дълги цифри вместо наименования и тоталната липса на фин прах от морска сол на практика значат, че сапуните са си чисто менте.

Мисля, че единственото, което ми остава сега – когато направих това съкрушително разкритие, е да скоча под душа, да се насапунисам с тях и да пея "Марсилезата" с пълно гърло. А след това – чиста и миришеща на лавандула, ще отида и ще си взема един автентичен калъп сапун от Женския пазар.