Причините да пътуваш на стоп могат да бъдат коренно различни. В основата на такова приключение седи желанието за по-малки разходи, но и стремеж към неподправена емоция и неочаквани обрати. Едни се возят на стоп, защото са млади и безгрижни. Други, защото живеят на места, където няма подходящ транспорт. Трети просто се придвижват, от точка А до точка Б. Аз не съм никой от горепосочените. Не се возя на стоп.

Аз возя стопаджии.

Професията ми предполага постоянен достъп до различни автомобили. Големи, малки, просторни, спортни, кабриолети, лимузини, чудеса на световната автомобилна индустрия - често в тези замъци на колела се возя сам. Съдбата на автомобилния журналист прилича донякъде на тази на шофьорите на ТИР - имаш цел, определено за целта време и посока. След това караш. И ако нямаш компания, просто нямаш компания.

Автомобилите, които шофирам за тестдрайв, подлежат на редица ограничения. С тях не трябва да се състезаваш, трябва винаги да ги паркираш на сигурно място, в тях не се пуши и те трябва да бъдат ползвани "с грижата на добър стопанин". Никъде в договора за ползване обаче не пише, че не можеш да возиш други пътници. Камо ли пък стопаджии. А по дългия и понякога скучен път на тестовото шофиране е по-приятно с компания.

Хората, които се возят на стоп, са най-различни. Има правила за читавия стопаджия, който може да получи моето одобрение, когато преминавам покрай него. Като начало трябва да е видимо чист - няма проблем обаче, ако не се е къпал два дни, защото го качвам примерно на връщане от къмпинг Арапя. След това трябва да е видимо трезвен - алкохолът е забранен за мен по време на път, значи ще пием, когато стигнем. И не на последно място - трябва да е честен и да не крие изненади. Ръкомахащо момиче, което всъщност пътува с още три момчета, ще се наложи да изчака следващия турски ТИР - там със сигурност ще им бъде по-просторно.

Първият път, когато качихме някого на стоп, беше преди близо 15 години, когато всъщност само се возех при мой приятел. Старецът, който ни махна на пътя, просто искаше да стигне до съседното село. Спомням си онова особено чувство на уплаха заради това, че возим непознат човек - в крайна сметка дядото беше пич и ни разказа куп весели истории по пътя към неговата махала.

В тестовите коли са се качвали най-различни хора. Общото между всички тях е, че са в шок - нов автомобил спира, те се качват на чисто и проветрено и усещат леко неудобство заради калните си обувки. Така преди около година, на връщане от Рибарица по живописен, но доста разбит път, валеше дъжд. В този миг ни махна жена, и ние с мои приятели спряхме черния Mercedes E-класа, с който се придвижвахме през мократа планина. Жената видимо се шокира, защото беше решила, че ние сме преминаващия автобус за Етрополе. Но нямаше връщане назад и тя, от притеснение, ни разказа всичко за етрополския край - за Христо Стоичков и футболната школа, за четирите църкви на Етрополе, за градския празник, на който очакваха Бойко Борисов, както и за ябълката в селския й двор, която беше родила дребнички, но много сладки плодове. През цялото време обаче тя беше много смутена заради това, че се возеше в луксозен, но все пак черен Mercedes. Когато стигнахме в града, тя видимо се поуспокои и в един момент възкликна "Ех, момчета, много ви благодаря, ма сигурно щеше да ви е по-интересно да се возите с дъщеря ми..."

Не по-малко забавно беше пътуването ми за Боровец през Пазарджик и Костенец. Тогава, малко преди Долна Баня, ми махнаха група жени. Спрях и в колата ми се качиха четири млади дами, с туристическа екипировка. Audi Q5 с турбобензинов мотор вежливо ги приюти, като момичетата започнаха учтив разговор с шофьора, сиреч с мен. Разказаха ми откъде са, какво работят и закъде са тръгнали - те живееха в района на Долна Баня и работеха като учителки или служителки в общината. Бяха потеглили на път към Мусала, като мислеха да се качат пеша по целия път. "А вие с какво се занимавате, тази кола ваша ли е?" ме попита най-смелата от тях, която седеше до мен на предната седалка. "Ами журналист съм, карам коли. Това е тестов автомобил". Това видимо ги разведри, защото казаха "Тъкмо се чудехме колко струва този автомобил", на което аз им казах истината, чието нетно измерение надхвърли най-смелите им представи и искрено ги натъжи. Това леко ги смути, но все пак затаиха дъх, когато им показах какво може колата по завоите нагоре към Боровец. Хубавото си е хубаво, дори да е илюзия, че някой ден ще го притежаваш.

Смутени бяха и младежите, които качих веднъж на разклона на Карнобат в посока Сливен. Пътувах сам в MINI Cooper S Cabrio, времето беше пролетно и леко хладно, когато момчетата просто махнаха и аз спрях. Те не очакваха MINI-то да реагира на сигнала им, и в първия миг се зачудиха дали да дойдат. В крайна сметка се престрашиха, метнаха раниците и единият от тях се сгърчи на задния ред седалки. Момчетата имаха окаян вид, но изглеждаха добре възпитани и интелигентни. Не сбърках с преценката си - оказаха се от Горна Оряховица, ученици в английската гимназия и се връщаха от хип-хоп фестивал край Бургас. Прекъснах неловкото мълчание с малко информация за MINI-то - стопяващ дистанцията подход при разговор с всяко момче или мъж. Истински весело в колата стана обаче, когато им подадох аудиo кабела за външен mp3 плейър и ги попитах: "Момчета, каква музика слушате?" Изненадващо дори за мен в следващия час до "Хепи" край Нова Загора научих много за класическия нюйркски хип-хоп. В един момент просто спряхме и отворих покрива на кабриото. Това беше миг, в който тези момчета честно се зарадваха на все още леко прохладния априлски въздух и слязоха с искрено съжаление от колата до договорената крайна дестинация. Аз също бях щастлив - бях споделил миг от доброто си прекарване с напълно непознати хора и всеки продължи по пътя си, вдъхновен за следващият етап от приключенията си.