Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах
Регистрация

// Light / Ревю / Кино

7 12 окт 2007, 18:41, 4487 прочитания

Семеен портрет в интериор*

Фестивалът на българския неигрален филм "Златен ритон" показа, че документалното ни кино е в добра кондиция

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Да отидеш на фестивала на българския неигрален филм в Пловдив винаги е хубаво изживяване. Независимо има ли добро кино или пишман автори правят неистови опити да те изтормозят. Магията на града е такава, че и най-големият нещастник с художествени претенции не е в състояние да ти развали кефа. Разбира се, за предпочитане е и киното да си го бива. Точно това се случи на 16-ото издание на фестивала от 1 до 7 октомври. Говоря за документалните филми. (В анимацията не съм специалист и не бих си позволил да давам категорични оценки.) Поне 6 заглавия притежават класа за всеки престижен международен форум. По-нататък ще се спра именно на тях. Два пъти по толкова филми пък стоят съвсем достойно. И това доказва солидното средно равнище на представителната ни продукция за последните две години. Ако селекцията в конкурсната програма бе по-строга и не позволяваше участие на олимпийски принцип, общото впечатление щеше да е още по-респектиращо. Но по-важното е, че след миналогодишния фестивал на игралния филм "Златна роза" във Варна, сега отново можем да си кажем: българското кино е дръпнало напред. С уточнението, че документалистиката ни има сериозни традиции и никога не е изпадала в количествения и качествения колапс на игралното кино. Но и в нея през 90-те години и първата половина на сегашното десетилетие имаше идейно и тематично задръстване. Голямо хленчене падаше колко хубаво било при Тато и колко е зле сега. Сиромахомилството се превърна в знаме за прикриване на нечия творческа и каквато още се сетите немощ. Всякакви знайни и незнайни фондации щедро отпускаха пари за филми, изобразяващи нерадостното битие на клетите роми във вълчата реалност на нова България. И бая наши кинаджии услужливо изпълняваха поръчката, усвоявайки средствата. А човек оставаше с впечатлението, че в тази страна други хора не живеят и други проблеми няма. Някакво плахо кълнче на радост пък да се появи - абсурд!

Сега тоя прилив на политически коректна мъка, с малки изключения, е лепкав спомен от миналото. Да се надяваме, че там ще си остане. Документалното ни кино се върна към нормалността - а в нея, както знаем, картината на битието е многоцветна. Такава е тя и когато изгледаш накуп всички филми, свързани с днешния ни ден. Не че е кой знае колко оптимистична - то при това управление трябва да си някакъв супержизнерадостен идиот, за да виждаш света в розово. Но модата на безкрайното, жално скимтене отшумя, борбата с несгодите върви без псевдопатетика. А документалното ни кино се обърна към изконната тема - за семейството. Семейството като опора, като извор на любов и живот, на надежда. Но и като гнездо на съмнение, на раздор, на предателство. Изобщо в целия му екзистенциален спектър.

В удостоения с главния приз "Златен ритон" "Положителни емоции" едно семейство е на път да обедини американската и българската мечта: майка, баща, три деца и куче живеят в обич в собствен дом. Бащата обаче мечтае за Америка, а майката - не. Той печели зелена карта и отива с едната от дъщерите в Ню Йорк. Тя учи в престижно училище. Но майката се разболява тежко. За да й помогнат, за да са всички заедно в нещастието и да му устоят, някой ще трябва да се сбогува с една своя мечта, друг - с друга. Обаче логиката на живота е неумолима. Деца и родители в един момент са разделени от огромни разстояния, живеят на различни континенти - това, което се случи на хиляди български семейства. Но въпреки болката - физическа и емоционална - душите остават заедно. И вярата е жива. Разклатена от изпитанията на съдбата, но жива. Това е разказано сдържано, без излишъци от "ах" и "ох". Което засилва въздействието на филма. И той се превръща в своеобразна история на България от последните 18 години. По-истинската история...

В изключително сугестивния "Развод по албански" на пръв поглед българска връзка няма. След като къса дипломатически отношения със Съветския съюз заради развенчаването на култа към Сталин, режимът на Енвер Ходжа насилствено слага край на смесените бракове. Половинките от друга националност са обявени за чужди шпиони. Следват изтезания, скалъпени "самопризнания", затвори, екстрадиции, множество съсипани съдби. Филмът проследява историите на три такива семейства. За да внуши, че механизмите във всяка тоталитарна система са едни и същи. А ченгетата, които са били маши на диктатурата, днес си живеят необезпокоявани. Охолно. За нищо не се разкайват. Някои дори пак консумират власт. Познато... Филмът е номиниран за европейските награди в раздела за документално кино. Това е втори пробив на Адела Пеева в борбата за континенталните оскари след "Чия е тази песен?" (2003). И признание за киното ни.

Особен вид семейственост има и в т.нар. колективни портрети - филми, посветени на жителите на села и градчета с техните любови и омрази, радости и страхове, легенди и нов фолклор. Такъв е "Проблемът с комарите и други истории", който чрез разказите на галерия от забележителни герои смесва миналото (оня зловещ концлагер) с настоящето (тъжни и смешни абсурди) и бъдещето (атомната електроцентрала). А надживели различни епохи, вечни сякаш са само комарите... И в този филм режисьорът Андрей Паунов, който направи име с "Георги и пеперудите", демонстрира големия си талант. Но "Проблемът..." щеше да е още по-значим, ако авторът бе проявил характер да се раздели с някои сюжетни линии, колкото и ефектни да са сами по себе си, за да постигне по-изчистена драматургия и да намали времетраенето.

В "Северната страна на слънчогледа", посветен на хората от балканско селце, духът на Радичковите герои обитава драматургия с Шекспиров заряд и дълбочина, съчетани с визуалния строй на Ел Греко и естетиката на уестърна. И всичко това в абсолютна хармония, с виртуозна режисура на Иван Младенов. "Северната страна..." заслужено взе най-много награди - освен специалната, още на Филмовия съюз и критиката. И макар да не стигна до главния приз, това безспорно бе фестивалът на Иван Младенов.

Ярко изразена на "Златен ритон" бе и тенденцията с филми портрети на исторически личности (Димитър Петков, Поп Кръстю, Георги Странски) и легенди на българската култура (Кирил Христов, Златю Бояджиев, Емилиян Станев, Апостол Карамитев, Николай Хайтов, Стефан Груев, Николай Гяуров). Разтърсваща е изповедта на Свобода Бъчварова в "По особено жесток начин" (сц. Владимир Ганев, реж. Росен Елезов). Писателката, автор на романите "Литургия за Илинден" и "Земя за прицел", един от сценаристите на "На всеки километър", повече от 15 години живее в Рио де Жанейро. И там, под статуята на Христос, разкрива неща от дълбините на сърцето си в диалог с духа на своя баща. Българското игрално кино не създаде своя филм "Покаяние". Документалното кино го направи "По особено жесток начин".

С "Преводачката на черно-бели филми" Теди Москов е направил друг тип портрет - на копнежа. На копнежа, приел образа на Нели Червенушева - жената, с чийто глас от 40 години в софийския храм на киноманите "Одеон" говорят героите от класическите италиански филми. Жената, която не просто превежда, но и увлича със своята страст поколения зрители. До миналата година тя не бе стъпвала в Италия. Тогава Теди Москов сбъдна нейната мечта. Той срещна Нели - на 78 години, но притежаваща чистото любопитство и възторга на дете - с кумирите й Еторе Скола и Марио Моничели. Заведе я на поклонение при боговете й Федерико Фелини и Джулиета Мазина. И двамата, Теди и Нели, сътвориха филм за мечтите, които не умират. За любовта към киното. И за любовта въобще. Да, "Преводачката..." има професионални несъвършенства, които се забелязват лесно. Но те са нищо пред дарбата на Теди Москов едновременно да те разсмее и разплаче. Това го могат само големите в изкуството.

* Заглавието е взето от едноименния филм на Лукино Висконти




Акцент
Основните призьори

Документални филми:

Голямата награда "Златен ритон"
"Положителни емоции" в лицето на сценариста Асен Владимиров и режисьора Елдора Трайкова

Специалната награда на журито
"Развод по албански" в лицето на сценариста и режисьора Адела Пеева
"Северната страна на слънчогледа" в лицето на сценариста и режисьора Иван Младенов

Награда за режисура
Атанас Киряков за "И в рая има ад"

Награда за сценарий
Влади Киров за "Роден в робство"

Награда за операторско майсторство
Борис Мисирков и Георги Богданов за "Проблемът с комарите и други истории"

Награда за продуцент
Мартичка Божилова за "Проблемът с комарите и други истории" и "Семейство"

Награда за дебют
Елка Николова, сценарист и режисьор на "Бинка. Да разкажеш приказка за мълчанието"

Награда на Българската национална филмотека
"Преводачката на черно-бели филми" в лицето на Теди Москов и Нели Червенушева

Анимационни филми :

Голямата награда "Златен ритон"

"А + Е" в лицето на сценариста и режисьора Цветомира Николова

Специалната награда на журито
"Парцалът" в лицето на сценариста Христо Ганев и режисьора Анри Кулев

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

София е кино 1 София е кино

Най-важното от афиша на София филм фест

9 мар 2017, 7920 прочитания

С очите на дете С очите на дете

Никол Кидман в трогващата истинска история "Лъв - стъпки към дома"

2 мар 2017, 11415 прочитания

24 часа 7 дни

Библиотека / Тежка Индустрия»

Тежка Индустрия
Тежка Индустрия

Фокус върху сектора с данни, анализ и ревю на актуалните теми

 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Кино" Затваряне
Другата в мен

Кино от висока проба за отмъщението като екзистенциална дилема

В какво ще се превърне бившото иранско посолство

Държавната фирма АДИС неколкократно предлага надстрояване на къщата-паметник на културата. Засега общината отказва и търси мнението на гражданите

Летище София: не го дават

Връщането на концесията на аерогарата в изходна позиция ще блокира развитието му за години напред

"Съгласие" купи животозастрахователния портфейл на "Дженерали" (коригирана)

Сделката е сключена в началото на декември, след като италианската компания обяви, че в България ще се съсредоточи само върху общото застраховане

Unhappy соц

Живещата във Великобритания фотографка Красимира Буцева изследва комунистическия режим и фалшивата носталгия по него

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 12

Капитал

Брой 12 // 25.03.2017 Прочетете
Капитал Daily, 29.03.2017

Капитал Daily

Брой 50 // 29.03.2017 Прочетете