"Културният обмен" на Барън Коен с Америка продължава, сега той е "за напредъка на братския" уадийски народ. Уадия (разговорно от what do you) e измислена северноафриканска държава с много петрол, чийто беден народ генетично обича тиранията. Или поне така вярва несменяемият местен диктатор Аладин (Коен) - с буйна брада по Осама, шаржиран по Саддам и Кадафи.

"Диктаторът" (The Dictator) започва с реален документален материал от политически речи около кризата с Либия, но приликата с "Борат" (2006) и "Бруно" (2009) приключва тук. Новият филм не е "мокументъри" със скрити камери и неподозиращи гаврата персонажи от живота, а класическа комедия по сценарий и с репетирани гегове. Но сценаристите са същите (и Коен сред тях), заедно с режисьора Лари Чарлз ("Маскиран и анонимен") са още от ситкома "Зайнфелд". Провокацията и анархията пак са на макс, подиграни са свещените крави на политическата коректност и "добрия" вкус. Мишената са съвременните предразсъдъци и лицемерие - и държавните, и индивидуалните.

Адмирал генерал Аладин се разпорежда с абсолютната си власт с капризността на 7-годишно дете. Той е пръв спортист, артист и хирург в републиката си, медалите и златните му глобуси са спечелени по правила, които сам е установил и се забавлява да не спазва. Заповедите за обезглавявания раздава с честотата на Царицата от "Алиса", но без да следи за изпълнението им. С всичко от управлението, което не е удоволствие, е натоварил коварния си чичо (Бен Кингсли), за атентатите срещу себе си има двойници, които се сменят през месец. Във "Великия диктатор" Чаплин жонглираше насаме  със земното кълбо, тук хобито на Аладин е да съзерцава стената на спалнята си, тапицирана с полароидните снимки на прекараните през леглото му световни знаменитости. Меган Фокс (самата) се облича набързо обидена, защото подаръкът рубин й се струва евтин ("Да не съм някаква Кардашян!"), иска поне нещо като на Кейти Пери. За първи път Коен допуска и нотки на нежност към героя си - Аладин е толкова сам в лукса на палатите, желанието някой да го гушка е единственото му, което няма кой да изпълни.      

Подобно на "Един крал в Ню Йорк" на Чаплин филмът е за срещата на изолирания от света (и невинен в някакъв смисъл) деспот с реалността. Западът заплашва да бомбардира страната му заради поредната му играчка - ракета с ядрено оръжие, и той тръгва да държи реч пред ООН. Пристига в хотела на камила, накичен с всичките си ордени, делегацията му е след него на сини мазератита. Следва размяна с двойника му идиот, неграмотен овчар (отново Коен), после без брада и с дрехи на клошар Аладин трябва да опознава капитализма в Бруклин. Хваща се на работа във вегански магазин, управляван от активистка (Ана Фарис) с ултралиберални идеи. Тук Коен подлага героя си на нещо непознато - любовна история между двамата аутсайдери.

В "Диктаторът" Барън Коен е улегнал сатирик на модерните лицемерия (политически, расови, сексуални) и на скритите под маските атавистични нетърпимости от всякакъв вид. Самоцелният провокатор и скандалджия от предишните, основани на телевизионен хумор "Али Джи" - филми е явно пораснал. Сравненията с Чаплин (както и с Братя Маркс в духа, и с "Монти Пайтън" във формата) са вече на място. Хепънингите си (разпръсването "прахта на Ким Чен Ир" на оскарите, влизането в образ в тв шоута и сега разходките с камили в Кан) Коен е оставил за извън екрана, ползва ги извънсюжетно само за промотиране на филма. На преден план излиза роденият комик, превръщащ в смях всичко, до което се докосва. Диапазонът му е без аналог в днешното кино: от телесна комедия и клозетни шеги до съвременен вариант на прочутата реч "срещу омразата, алчността и насилието" на Чаплин  от финала на "Великият диктатор". Пред камерите на цяла Америка Аладин изброява на американците онова, което не им достига за идеалната диктатура. Тъжната ирония е, че всичките му "точки" са взети от живота.