Годината на действието е 1987, когато "Гънс енд роузис" вадят албума Appetite for Destruction. С песен от него (Paradise City), изпята лично от Том Круз, завършва екстравагантният мюзикъл "Рок завинаги" (Rock of Ages). Изречението, което го описва, може да е: "Мама миа" за фенове на твърдия мелодичен рок от 80-те" ("Форинър", "Гънс", "Уайтснейк", "Деф Лепърд", "Пойзън", "Слейд"). Както във филма с песните на "Абба", и тук розовият сюжет е само претекст, за да се чуят любимите парчета в предразполагаща среда.

Средата е клубът Bourbon Room, копиращ реалните Roxy и Whiskey A GoGo на булевард Sunset Strip в Лос Анджелис, където съвсем реално "Гънс" свирят през 1986, оформяйки репутацията си на лоши момчета. Такова момче е собственикът на клуба във филма Алек Болдуин (с безумна перука), рок ветеран на ръба на фалита, чиято последна надежда е прощалният гиг на измислената банда "Арсенал" с лидер Том Круз - еманация на триадата "секс-пиячка-рокендрол", моделиран (и татуиран) по Аксел Роуз и Кийт Ричардс, със сценично поведение на Бон Джоуви и Иги Поп (гол до кръста през цялото време).

В клуба се залюбват невинните сърца и скрити бъдещи рок звезди Шери (Джулиан Хю) и Дрю (Диего Бонета), засега само сервитьорка и помощник-барман. Външната интрига е, че срещу клуба като гнездо на греха воюва и иска закриването му пуританстващата съпруга на кмета Катрин Зита-Джоунс и тя със собствения си вокал, танцувалните умения от "Чикаго" и реципрочен на Том Круз (двамата носят тайна от миналото) сексапил.

"Рок завинаги" съзнателно е издържан в кич естетика, прекалеността и наподобяването са спойващият му елемент. Всякаква сериозност е съзнателно заобиколена, всичко е изкуствено, включително и "драмата", освен духът на песните. Рокендролът е съблечен от субкултурните си и бунтарски значения, останал е само повод за добро прекарване с чаша в ръка срещу хлъзгащи се по пилона момичета. За кратко като такова момиче работи и Шери в трудния за любовта й с Дрю период, когато той е временно изкушен от алчен продуцент (Пол Джиамати) и изневерява на рока с лигава момчешка банда (рапът, както се полага, е карикатурно подигран).

Филмът е като мимолетно присядане на прохладна сянка, с летен коктейл в ръката и "Форинър" до дупка в слушалките - отшумява и се забравя с последната песен. Но не съвсем. Появяването на Том Круз е от онези, които остават и се цитират (помним "Магнолия"). Актьорът постига крайната пародия на самозабравилия се в славата рок идол, толкова крайна, че чак трагична. Извън сцената пребивава в делириум от екзистенциална самота, човекът в него се е слял с представата на феновете, станал е роб на публичния си образ. Това той осъзнава и артикулира в интервю с руса красавица (Малин Акерман), репортерка от сп. "Ролинг Стоун", повече приличащо на похотливо и тъжно пиянско съблазняване.

Талантът зад "Рок завинаги" е Адам Шанкман, започнал като танцьор в музикални видеа на Пола Абдул и Джанет Джаксън, преминал през хореограф на турнета на звезди ("Спайс Гърлс") и клубно-театралната сцена, до режисьор ("Лак за коса"). От оригиналния мюзикъл, тръгнал през 2005 от клубовете в Ел Ей и след 2009 продължаващ да се играе на Бродуей, Шанкман е обрал страничните линии, оставил е място за музикално-танцовите номера (зрелищни и секси) и персонажа на Круз. Сам гей, режисьорът поддържа през целия филм линия на сексуална толерантност. Художествено защитената й кулминация е дуетът на Алек Болдуин с водещия на шоуто в клуба му Ръсел Бранд върху Саn’t Fight This Feeling Anymore на REO - едновременно проникновен и ироничен.

Рефренната пасен в "Рок завинаги" е I Wanna Rock! на "Туистед систър", написана от хеви-метъл групата като почит към It's Only Rock 'n Roll (But I Like It) на "Ролинг Стоунс". Заглавията на парчетата сумират състоянието, в което излизаш от "Рок завинаги" - рокнат.