Инфографика Увеличаване Преглед на оригинала Смаляване

"Стая" на Ема Донахю е роман, построен върху две доста експлоатирани от медиите теми, които на пръв поглед нямат нищо общо помежду си. Първата ще наречем "Случаят Фрицъл" – по името на австриеца, държал дъщеря си затворена в мазето 24 години и добил седем деца от нея. Втората тема е новата родителска мода, залагаща върху идеята за максимална близост между дете и майка. Тази идея вече има своята разгърната идеология с умерени привърженици и "хардлайнери", а електронните форуми са пълни с дебати как да направим връзката майка - дете по-пълна и цялостна.

Съчетаването на тези две теми -  пределното насилие и пределната близост - е възможно само със средствата на мрачната ирония. В "Стая" на Ема Донахю това се постига с избора на разказвач – петгодишният Джак, който е роден в Стая и до петгодишния си рожден ден не знае, че съществува свят Навън, свят, включващ и други неща освен него самия, Стая и Мам. Майката на Джак е била отвлечена и прекарва седем години в звукоизолирано помещение, като единственият й контакт с външния свят е телевизорът и похитителят, който я посещава вечер. Така се ражда и отрасва Джак. За Джак обаче стаята е Стая – пространство, в което всяко нещо е персонализирано, изписва се с главна буква – Гардеробчо, Креватчо, Черга и т.н. Майката се е постарала да превърне мизерната обстановка в извор на игри и занимания. Черупките от яйца, нанизани върху конец, образуват Змия, тоалетната хартия преди употреба може да се използва за писане... Първата половина на романа спира дъха със завладяващото напрежение между явния за нас ужас на ситуацията и невинния език на Джак, за когото Стая е единственият свят, светът на познатото и своето, в който дори няма ясна граница между него и Мам.

Именно насилието и изолацията създават съвършената връзка между майка и дете. Джак на пет години продължава да суче, а когато в един момент се оказва разделен от Мам, той се успокоява, като смуче падналия й прояден зъб, който е запазил. Съответно свободата, напускането на Стая, е равносилна на разкъсване на връзката с майката. Ема Донахю е грамотна жена и вероятно е чела или поне чувала за теорията на Юлия Кръстева, според която символичното убийство на Майката е цената, която плащаме, за да пристъпим в света на зрелостта и езика.

Разбира се, в "Стая" няма теории. Най-голямото постижение на романа (финалист през 2010 г. в надпреварата за "Букър") е езикът на Джак. Преводачката Ралица Кариева успешно се е справила с граматичните неправилности и изобщо с идиосинкразността на този език, за който клишето "уникален" е съвсем буквално вярно. В последните 10 - 15 години употребата на първоличната гледна точка на дете или юноша се оказва доста печеливш похват в англоезичната белетристика – ДБС Пиер с "Бог Върнън Литъл", Дейвид Мичъл с "Блек Суон Грийн" са само част от примерите. И Ема Донахю не е изложила занаята. Във втората част на романа напрежението спада, Джак започва да се адаптира към големия свят и тук романът успява да задържи интереса основно благодарение на езиковата си изобретателност. От една страна, Джак е буквалист, оттук и комично-симпатичните разминавания в комуникацията му с хората. От друга страна, в Стая Джак е използвал езика, за да обозначава конкретни, единични неща. Романът ни кара да осъзнаем нещо, за което обикновено не си даваме сметка – способността на езика да означава както конкретен стол например, така и всички столове по света и идеята за стол въобще. Именно на тази пластичност ще трябва да се приучи Джак.

Естествено, сложността на големия свят обърква и плаши, затова и Джак нееднократно съжалява за Стая. "В Стая бях в безопасност, в Навън е страшното". Романът може да бъде четен и като история за болезненото напускане на малкия, топъл, познат свят, като история за прокарването на онази неизбежна граница между майката и детето, която е условието за появата на Аза. Иронията в романа е, че съвършената близост е продукт на насилие и изолация, а онова, което за майката символизира ужаса и унижението, за Джак е уют и блаженство. Романът разрешава тези драматични иронии доста оптимистично. Ема Донахю като че ли не иска да задълбава в онези тъмни прозрения, до които е достигнала. Но защо пък историята за едно порастване да не е с щастлив край поне веднъж?