Будапеща, малка, с двойно дъно кутия за бижута в скута на Карпатите, така я описа Петер Естерхази. Наистина Будапеща като че ли е град с двойно дъно: зад застиналото му достолепие се крият енергия и жизненост с невероятен заряд. И докато се отдаваш на всичките възможни носталгии, съзерцавайки го, без да се усетиш, си преживял най-бохемските си денонощия.

Romkocsma

Седми район на Пеща, еврейският квартал. Въпреки че се намира на пет минути от лъскавата "Андраши", "унгарското "Шан-з-Елизе", този квартал е със съвсем различна съдба: през Втората световна стотици евреи са депортирани, оставяйки празни цели кооперации. После комунистическата държава кара ромите да се заселват в тях, но от това не произтича нищо: след промените повечето пустеят. Някои не са докосвани от войната и белезите от нея, както и от трагичната 56-та, още са там: дупките от куршуми са напълно забележими по олющените фасади.
Но в началото на XXI век това се променя: силен предприемачески дух заедно с усещането, че декадансът върви ръка за ръка с ъндъргрунда, го превърнаха в най-горещото място в Будапеща.

Петък вечер. Някъде из улица "Кирали" и синагогата на "Казинци". Шумни и цветни тълпи, облечени в последни и бъдещи хитове на уличната мода, всякакви стилове, всякакви езици. Те започват нощта си в някой от будапещенските Romkocsma, буквално "барове в руините". "Седми район" е епицентърът на този феномен, а бохемската атмосфера е сравнявана най-вече с Кройцберг в Берлин.
Всеки е различен, но общото между тях е: наето обезлюдено място, всякакви мебели втора ръка, художници, оставени на воля да се изявят, алкохол. "Руините" са много динамични: във всеки момент може да се яви купувач на сградата например и това ги прави още по-вълнуващи: никой не знае докога ще съществуват. От голямо значение е и че действието се развива в хабсбургски кооперации с тайнствени вътрешни дворове, което прави изживяването съвсем различно.

Szimpla Kert е първият, Меката на "руините". Отваря още през 2001 г. и повлича крак и за всички останали. Шумът, музиката, говорещите, танцуващите – те са това, заради което ходим по тези места. Само че обстановката тук прави обичайните неща да изглежда необичайно.
Тук е царството на еклектиката. Нищо не е "в комплект" с друго. Тук само се добавя към вече съществуващото. По стените се забелязват различни пластове тапети, самотни пирони, тръби, които водят на никъде, всякакви следи, останали от предишни животи. Стар трабант се е превърнал в маса за питиетата.

Инфографика Увеличаване Преглед на оригинала Автор: Tamás Dobos Смаляване

Това е и пъб, и бар, и кафене, и бирена градина, и студио за записи, и салони за наргилета, и музикални сцени. Общото пространство е откритият двор с най-различни екзотични растения. Около него са пръснати баровете, различните стаи, всяка със своята музика и хора, стълбищата-лабиринти, които отвеждат към различни изходи, на различни нива и улици, отново с призрачни и величествени фасади. Като пътуване във времето и пропадане в тайна градина: слушаш инди или гличи, но не изключваш възможността да се сблъскаш с някой достолепен поданик на Франц Йосиф.

Szimpla Kert вече е поизгубил ъндърграунд атмосферата си. Не би могло да бъде другояче, след като всеки петък се изсипват поне два самолета с англичани, дошли специално за нея.
В класацията за 100-те най-готини бара по света от миналата година на гида Lonely Planet унгарците правят голям пробив: първото място е за A38 – ресторант и бар в изоставен военен кораб, а третото - за бар Szimpla Kert. Унгарците владеят културата на заселване: а тя не означава нищо друго освен да облагородиш пустеещо пространство и да доставяш удоволствие на другите. А между другото и да печелиш добри пари.

Сладкарница Gerbeaud

"Жербо" е Европа, или по-точно носталгията по буржоазна Европа. "Жербо" е традиция, която и комунистите не успяват да прекъснат.
Сладкарският магазин е основан през 1858 г. от Хенрик Кюглер, израснал в семейство на сладкари и по-късно натрупал опит в най-добрите сладкарници в Европа. През 1870 я мести в центъра – на площад "Вьорьошмарти". За нула време магазинът му става известен с кафето си, бонбоните, ликьорите, пайовете и миньоните си. Но най-големият хит били въведените за първи път красиви и удобни опаковки за подарък или за вкъщи. Ференц Лист често се възползвал от новата услуга.

През 1882 г. Кюглер заминава за Париж, където среща Емил Жербо, веднага усеща сладкарския му и предприемачески талант и го кани за съдружник. Не е грешал: с годините малко по малко Жербо става основното действащо лице в бизнеса. До 1900 г. той вече има над 150 работници, много от които постъпват, за да се учат от него. Той купува за сладкарницата най-модерното за времето си оборудване, разнообразява и прави и свой дизайн на опаковките, въведени от Кюглер.
За интериора използва щедро мрамор, дърво и бронз, таванът е в стил рококо, полилеите са вдъхновени от Мария-Тереза, а гостите можели да избират дали да седят на френски или на маси в стил сецесион. Тук все още се пази роялът, който трябвало да се прати на борда на "Титаник". Заради недоразумение в сроковете пратката не била доставена.

Жербо умира през 1919 г., оставяйки сладкарницата на жена си Естер, която я управлява до 1940 г. През комунизма името й се сменя на "Вьорьошмарти". През 1995 г. немският бизнесмен Ервин Франц Мюлер я купува и прави основен ремонт, в резултат на който сега "Жербо" грее с разточителния блясък от времето на създателите си. Сега вече има и пъб "Жербо" с традиционни унгарски ястия, а ресторант "Оникс", с една Мишленова звезда, който е на гърба на сладкарницата. Дървените или картонени кутии за подарък също са си там, красиви и елегантни като за бижута.

Много унгарци негодуват, че осъвремененото меню е загубило някои от най-типичните сладкиши на сладкарницата. Или че цените са, меко казано, преувеличени. За трети – истинският й дух се е стопил заради туристите. Но дори да я отбягват, всеки знае: "Жербо" е институция.
Така е, дори само заради градските й легенди: "Жербо" е било мястото да си избереш жиголо. Това ставало със специални сигнали: броят на бучките захар към кафето, както и съчетания от определени сладкиши били нещо като любовни заявка с подробна информация какви са очакванията от евентуалния компаньон. Друга история разказва за позавехналата, но упорита дама, която от даване на напразни сигнали с бучки захар и сладкиши получила диабетичен шок.

Ако седнете, огледайте се: много лесно ще отсеете туристите и тогава ще ги видите: господата с папийонки, с непроницаеми лица, говорещи непроицаемия си език, като някакви тайни пазители на монархията и носталгията по нейния дух. Те са истинското "Жербо".
И може би тук е мястото за шлагера: "Аз винаги сънувам Пеща, тя е моят Париж..."