Преди няколко години подхвърлих на един французин, че никога не съм опитвала френските макарони – това не са ли просто целувки с подозрителен цвят? Голяма грешка. Срещнах цялото презрение на света, две разширени от ужас зеници и онова Quoi?!?

Добре, че повечето грешки са поправими, и само месец по-късно дойде моментът да ги опитам, а той се оказа един от онези, които човек нарича събитие в живота си.
Затова днес бих подхвърлила друго: това е една изящна хапка, 4-сантиметров диаметър от изкусително закръглена и хрупкава повърхност и сочна, разтапяща се в сладост вътрешност. Крехка сладка с древна история. Най-често разказът за нея започва през Средновековието и Италия, където монахините ги правели, за да възпеят формата на монашеските шкембета. Или през Ренесанса и Франция, където Катерина Медичи я донася със себе си, след като се омъжва за Анри II.

А всъщност макароните имат много по-древен произход и по възхитителен начин съдържат в себе си следите от симбиозата между сладко и солено, обвивка и пълнеж, мюсюлманска и християнска кулинарна традиция, арабски и европейски свят, а и както подсказва името им – между две напълно различни ястия.
Всичко започва в Персия и от... бадемите. Те били основната съставка на различни сладкиши, в повечето от които имало и розова вода. През IX век арабските войски от земите на днешен Тунис навлизат в Сицилия. Освен хартията те донесли със себе си и най-различни храни: ориз, лимони и най-важното – бадемите заедно с наследените рецепти. Така започват живота си на нова територия.
През XII век една от най-важните храни за Сицилия е била пастата. Това научаваме от "Географията" на Мохамед ал Идриси, носеща всъщност много по-хубавото заглавие "Развлечение на копнеещия да преброди страните". (Митът, че Марко Поло я донася в Италия от Китай се появява чак през ХХ век.)

Приблизително по това време думата maccarruni в Сицилия вече е факт. Има много теории за произхода й (от гръцката makaria - ритуална погребална сладка, или от италианската диалектна maccare – счуквам, или от венецианската macarone - фино тесто, както пише Larousse Gastronomique, но нито една не е доказана).
Много по-важно е друго: тук идва историческата засечка между двете традиции – на бадемовата паста и сладкиши и на пастата от тесто: по всичко личи, че родоначалникът на macaroon и maccheroni е била една дума, която се е отнасяла за две различни ястия, но и в двете е имало бадеми, розова вода и сладки подправки: едното е тип марципан (бадемова паста с розова вода, белтъци и захар), а другото – тип ньоки (тесто от брашно, розова вода, белтъци и захар, което се поднасяло със сирене).

Така традицията на пастата и бадемовите сладки се обединяват и резултатът са рецепти, които носят характеристиките и на двете. Първите и най-популярни пасти били често сладки, а по време на пост - задължително с бадемова паста.

(Това обяснява и защо дълго време и в различни езици, включително италианския, макарони е родовото понятие за паста).

През XVII век макароните вече шестват по земите на съвременните Италия, Испания, Франция и Англия (в Англия думата влиза от френски като macaroon по модела на balloon и cartoon).

Първото литературно споменаване на maccarruni-те е в "Декамерон" и там са поднесени с масло или сирене. По-късно те се явяват и в "Гаргантюа и Пантагрюел", където macaron-ът си е бадемова сладка.

Така maccarruni-те се развили в maccherone на италиански и macaroni на английски, означаващи паста в днешния смисъл, и macaron на френски или macaroon на английски, означаващи бадемова сладка.

Шеметната история на макароните продължава в три стъпки.

Институциализирането им прави Франсоа Варен и първата му съвременна рецепта за макарон в неговата Le Cuisinier françois от 1652 г. Тук той прави много важна промяна - изключва портокаловата и розова вода и в La maniere de faire du macaron ги кодифицира като леко запечена сладка от бадеми, захар, и белтъци.

Комерсиализацията на макароните става благодарение на две напуснали манастир сестри, които, за да преживеят тежките следвеликореволюционни времена, започнали да ги продават в Нанси. Малкият им семеен бизнес се оказал забележително начинание, оцеляло и до днес: Maison des Soeurs Macarons.

Настъпва следващият важен момент: 1830-те, Париж. Смята се, че сладкарят Пиер Дефонтен е автор на гениалната идея да съедини две сладки в една с шоколадов ганаш, марципан или конфитюр. Така се родил le macaron Рarisien. Той бил бързо разпространен от братовчеда на Дефонтен, собственика на прочутия салон Ladurée.

В средата на 90-те Ladurée наема като консултант дизайнерът сладкар Пиер Ерме, който започва най-диви експерименти с цветовете и вкуса (но никога с формата!). Появяват се лайм и босилек, виолетка и касис, рози и праскови, малини и личи и хм... уасаби и грейпфрут. Всяка година сезонът се открива с ново съчетание, което се чака с тръпката, с която се очаква нова модна колекция.

Популярността на макароните извън Франция далеч не е толкова стара, колкото тази на мадлените или еклерите например. Само допреди двадесетина години те са изключителната привилегия и бижутата на сладкарските бутици като Ladurée, Pierre Hermé и Fauchon.
Но филми като "Мария-Антоанета" на София Копола (въпреки историческата неакуратност макароните се появяват в днешния си вид) или възникналата мода на кулинарни книги като японската I Love Macarons, или тази на самия Пиер Ерме изместиха фокуса и цветният френски аристократ днес е oh, the new cupcake!, както обявиха в различни вестници и блогове.
Затова и днес макорони има и на различни места в Starbucks, и в McCafé, а относително отскоро постепенно те се появяват на все повече места и в България.

И... всички са щастливи. Е, с изключение на една френска болгърка, която написа: "Макарони в Макдоналдс? – quelle horreur, все едно да отидеш на бейзбол със смокинг."