Илюстрация Увеличаване Смаляване

Сънчо почна по-силно да се люлее на дъбовия лист и да се смее.
- Нямам приспивния букет - рече той.
- Нали всякога го носиш? Защо сега го няма? - попита учудено Калинка-Малинка.
- Аз го нося, когато мина над света да приспивам. Като дойда тук, аз го хвърлям в горското езеро.

Елин Пелин

Защо Сънчо идва от гората, а не от планината, реката или морето? С каква коса е – руса или черна? Кой всъщност го е измислил и кога? Защо е бил свален от екрана на Българската национална телевизия? Само да спрем за миг и около Сънчо се появява фина мрежа от разклоняващи се въпроси, идващи един след друг. И всеки открит отговор води до нови и нови неизвестни, както е във всяка вълшебна приказка.

Когато хвърлим мрежата от въпроси в потока информация, в нея се улавят имената на аниматорите Зденка Дойчева, Пройко Пройков, Антон Траянов, на музикантите Петър Ступел и Лина Бояджиева, и още на Августина Василева, Слава Рачева, Чичко Филипов, и още, и още... назад във времето, чак до Елин Пелин и Асен Разцветников. Имената се групират в звездни купове, подреждат се върху линията на времето, спомените изплуват един след друг и малко по малко се оформя историята на Сънчо – приказният герой, който повече от половин век казва "Лека нощ" на българските децата, както го е казвал на бащите и може би на дядовците им.

Историята започва на 24 април 1961 г. По това време в БНТ има всичко на всичко три студиа и в едно от тях Цветана Гълъбова и Никола Филипов четат новини. Актрисата Слава Рачева, чийто глас е ни повече, ни по-малко този на Педя човек - лакът брада, се крие под новинарската маса, а куклата на малкото човече се появява до лакътя на Чичко Филипов. Така, с тези приказки, започва рубриката "Лека нощ, деца". Година и половина по-късно, през декември,1962 г., рубриката "Лека нощ, деца" започва да се излъчва с шапка (заставка в началото и края на всяка приказка), в която Сънчо все още не се появява. В нея черно-бели мече, заек и катерица свирят на музикални инструменти, след което мечето и катерицата отиват да си лягат в хралупите на старо дърво. В тази шапка в ролята на Сънчо влиза мъничка светулка, която свети с фенерче в очите на мечето, за да му се доспи.

През 1976 г. телевизията поръчва пет шапки за предаването "Лека нощ, деца" – по една за всеки сезон и една за празничните дни. Художник е Антон Траянов, сценарист и режисьор – Августина Василева, песничката е по текст на Димитър Спасов и е изпята от Лина Бояджиева. Така се появява Сънчо (с руса коса), който приспива горските животни. Три години по-късно новият Сънчо вече е с черна коса, защото така го виждат Зденка Дойчева и Пройко Пройков. Тук той очевидно се е преместил напред във времето, тъй като използва широк арсенал от превозни средства – от задвижван от пружина космически кораб, с който вдига луната на небето с кран, за да спусне след това телевизор на животните, до ракета, която яха като Барон фон Мюнхаузен, след като я е изстрелял сам с оръдие от върха на цирков купол. Или пък просто проявява суперсилите си и лети над света ей така.

При втория Сънчо (този с черната коса) животните са с по-висока степен на стилизация, а приказните елементи от русокосия му предшественик отстъпват място на технологичната градско-селска среда. По някаква причина обаче шапките и с двамата сънчовци продължават да се излъчват паралелно през различни периоди, докато стигнем до един психеделичен Сънчо с неправилни форми и сини петсекторни фасетни очи, който се излъчва до свалянето на "Лека нощ, деца" от екран за около година по времето, когато Кирил Гоцев е генерален директор на националната телевизия. А рубриката е свалена поради нисък рейтинг, висока цена на авторските права и факта, че отблъсквала рекламодателите в часовия пояс преди новините.

Преди телевизионния си дебют Сънчо има различни образи. При Асен Разцветников (песента започва така: "Седнала в градина под дърво Калина...") Сънчо живее в палат, има летящи кончета и колесница и цяла свита джуджета със звънчета. В Елин-Пелиновата приказка прилича по-скоро на горски дух, който обитава вековно дърво, обича тишината и най-вероятно поради тази причина лети над света и приспива всичко живо с букет вълшебни цветя, който в края на работния си ден хвърля в горското езеро. Тъй като и приказката, и песничката са се радвали на огромна популярност в миналото, може би затова в телевизионната интерпретация на образа Сънчо идва от горица, а не от някъде другаде.

През май 2004-а Сънчо отново се връща на екран. Тогава и.д. директор на БНТ е Борислав Геронтиев и идеята е в рубриката да се показват само български анимационни детски филми, като по този начин телевизията иска да стимулира развитието на българската анимация. Малко преди това Калоян Начев от Креативен център (режисьор на първия български 3Д анимационен филм – "Лятото на Гъбелко") ми се обади с идеята да направим сценарий на новите шапки на Сънчо. "Представяш ли си, каза ми тогава, ако спечелим конкурса, всяка вечер българските деца ще гледат нашия Сънчо и приказките, които ще разкажем за 15 секунди." Изискванията бяха две – Сънчо да говори на езика на съвременните деца и всяка секунда от шапката да е значеща, като в телевизионна реклама. При създаването на новите шапки използвахме героите от "Лятото на Гъбелко" и части от вълшебното градче Билибон, но вдъхнахме живот на Слънцето и Луната и изпратихме летящият върху астероид замък в Космоса.

Не бях си давал сметка за важността на Сънчо до един ден, в който говорихме с Алкес Иванов (автор на документални филми, който от 20 години живее и работи в Холандия). Той тъкмо се беше върнал за пръв път от много години в България и разказваше за начина, по който се е интегрирал там. "Разбираш ли, каза ми, колкото и години да живееш там, колкото и добре да печелиш и да говориш езика им, никога няма да си един от тях. Просто ти и те сте гледали в детството си различен Сънчо."

*Свилен Иванов е сценарист на Сънчо от 2004 г.