Още по темата
Черноморски дар
За възхода на Бургас и радостта на неговите трудови хора
13 сеп 2012
През пролетта на 2009 година заведох в село Горна Бела Речка йога учителка от Индия. Беше бурно и дъждовно време по пътя през Искърското дефиле, а когато стигнахме, заваля градушка. Бях помолила една от жените в селото, леля Дешка, да ни сготви нейната любима манджа, постен ориз с киселец и кисело мляко. Баща ми беше решил да почерпи гостенката с домашното червено вино, което всяка година прави от гроздето, предимно сорт отел, на асмите в двора. И така, седнахме четиримата на чардака на къщата да гледаме окъпаната в лъскав дъжд зеленина в двора – аз, леля Дешка, баща ми и учителката по йога, която за пръв път посещаваше България.
Беше един от тези ненатрапчиви следобеди, които са останали в съзнанието ми с особената светлина и тишина на двора след бурята, суетенето на леля Дешка и баща ми какво може да опропасти градушката, бавната и спокойна наслада от ориза с киселец и лекото вино.
Тази къща в Бела Речка с предмети, чиято история е далеч преди да се родя, е един от първите ми детски спомени за
другата провинция. Родена в Михайловград, днешна Монтана, с родители дошли от Бела Речка и Криводол и започнали живота си наново в социалистическия град, в блок "Еделвайс", с градски предмети без родова история, произведени в социалистическа България, тъмножълти плюшени пердета, секция от орех в хола, бяла спалня, съветски ленени чаршафи и ракли с платове, купени с връзките на майка ми в ГУМ, аз знаех, че живея в провинцията и мечтаех за друго - за големия град, столицата, за други миризми и предмети.
Бела Речка провокира детските ми представи и въображение с едно ново усещане за свобода, което ми беше непознато дотогава. Това село, обявено за "селище със затихващи функции" и оставено бавно да умира, пазеше, поради липса на желание за бъдеще, стогодишни миризми и предмети, каквито не познавах – дървени каци, пресято брашно, нощви, пръстени гърнета, подници за хляб… От тази къща се излизаше направо в планината и звездите и никой не викаше нас, децата, да се прибираме обратно. Тук времето беше друго и всичко беше по друг начин позволено. Това беше една
друга провинция.
Това нематериално усещане за провинцията като обиталище на друг живот, други порядки и друго време, в което наистина нямаш нужда от много неща, за да преживяваш себе си, се оказа едно от ключовите усещания в живота ми.
Две провинции, едната – скована в собствените си представи за промяна и закони, другата – дъхава в простотата си, освободена от нуждата да се променя.
Тази, другата провинция, сякаш ме пазеше от комплекса на родените в периферията, от омразата, от пренебрежението.
+3
а солидарността на центъра към провинцията?
+6
Интересна гледна точка...'за първия чин', понеже името ми е с П, съм седяла къде ли не, но наистина най-весело беше отзад :-)
-3 +24
За пореден път с интерес чета текст на Диана и ... за пореден път не съм съгласен не само с главните, но и с второстепенните изводи в него. Такъв един парадокс за мен лично е трудно обясним, но затова са и парадоксите, за да си ги обясняваме с усилие. :- )
Възраженията ми:
- Не мога да приема извода, че причина за „модата на връщане към провинцията“, „бягството от центъра“ в посока към провинциите (по-малки или по-дълбоки) е „ОПИТЪТ ДА СЕ СПАСИ И СЪЖИВИ ИСТОРИЯТА НА ПРОСТОТАТА“. Изводът е красив, но крайно едностранчив, предвзет, беден и защитим само на естетическо ниво. Няма такъв филм! Комплексът от причини е далеч, далеч по богат, сложен, труднообясним. Явно не е толкова просто да бъде обяснена Простотата, в исторически или футуристичен план. :- )
- Не приемам тази географска ос (макар тя да не е директно назована), с която Диана така леко „провинциализира“ социума. „Метрополия – (просто) провинция – Другата (дълбоката) провинция“ и т.н. В подобна позиция аз откривам едно интелектуално високомерие, една насилена схематичност, което най-малкото не е политкоректно. Аз лично смятам, че в съвременния постмодерен свят (с извинения за клишето!) на тотално сегментиране, по всички възможни направления, свят на все по-пълна атомизация, разпокъсаност на обществото, провинциализмът е просто една от формите на ментален избор. Искаш да се чувстваш провинциалист – моля, чувствай се! Не искаш – ок, чувствай се столичанин! Гражданин на европа, на света! Гражданин...
Прочитане на целия коментар на Вселената. И т.н. Т.е. това е един сложен, богат на семиотични пространства симулакър, в който пребиваваме всички ние и самоидентификацията в този поток е ... да-да, въпрос на личен избор. (Друг е въпросът доколко и как това всеки го осъзнава и в този смисъл мога да се съглася отчасти с Дида.)
- Думите на учителката по йога за природата на комунизма, които поместени в съответния контекст стават думи и на самата Диана: Мисля си, че, о.к, „учителката“, а не Диана, просто не е добре запозната с генезиса и развитието на комунизма като социална идея и практика. Защото именно векторът към духовните блага, към измислените (!) висши духовни ценности е водещето в тази теория и практика, а не обратното. И не без основание много изследователи сравняват комунизма именно с религия, която се стреми да промени хорския мироглед, мисълта и вярата, а не материалния живот на нещастниците, оказали се волю-неволю интегрирани в него (комунизма).
И ако с нещо съм съгласен, то е с изречението, че всичко е уж толкова лесно да се обясни, но още по-лесно е да се изгубим в тези обяснения. Да, лесно е! В тези обяснения и хипотези се губим всички ние. И Диана, която аз уважавам и по най-приятелски начин обичам, не прави изключение. :- )
Така, и след като си позволих толкова критичност, а на места даже и назидателност (за което поднасям извинения), мисля че е редно и да похваля текста. Защото има за какво! Благодаря на Диана за поредния неин опит да повдига тези сложни антропологични проблеми на повърхността! Безспорно успешен опит, съдейки най-малко по това, че поне аз (а съм сигурен, че и други) не можах да ги изчета безразличен и безучастен. Да, това е много верен, хубав, правилен жест, за което я поздравявам и й благодаря!
-2 +5
До коментар [#2] от "pontiac":
Оттам всичко се вижда, но и учителят те вижда най-добре, защото погледът се насочва към най-отдалечената точка. На първите чинове може даже да се преписва.
+2
Страхотен текст. Контрастът между вътрешната хармония на старците в планината и бягането в колело за хамстери в големия град.
преглед на коментар
Нов Коментар