Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах
Регистрация

// Light / Тема

9 10 окт 2014, 17:42, 8101 прочитания

Халва и рози

Българската травма на Кристиян Щаудингер

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Инфографика

© Дагмар Гестер

Увеличаване



Не мога вече да си спомня къщата в Бургас. Имаше вътрешен двор и висока стена. В къщата ни разделиха с Дитер. Имаше стълба надолу, направо в нещо като подземен бункер. Без прозорци, без светлина, стоманена врата, смърдеше ужасно. Стовариха ме там и затвориха вратата. В стаята имаше слама. Първо си мислех, че съм сам, после забелязах, че отзад имаше още двама или трима българи. Не говореха немски. Нямаше тоалетна, затова миришеше така ужасно. 
Бях напълно апатичен, никого не забелязвах... Почнах да плача, да крещя. Беше още по-лошо от предишната килия. Българинът ми казваше да съм бил спокоен, иначе щяло да става все по-лошо.
Пръстен под със слама. Вонеше. Аз плачех и крещях, виках да пратят някого от посолството на ГДР. Мислех си, че няма да преживея това. Веднъж на ден идваше един, точно когато крещях, и ме риташе в слабините. Нямаше храна. Малко вода. Веднъж на ден вода с обелки от домати. Болеше ме от глад. Но когато болката утихваше, идваха и ми даваха парченце халва. Азиатско лакомство. Много сладко. Изяждах го лакомо.

Прочитам тази история първо на немски език, в уебстраницата на Кристиян Щаудингер, и я запомням веднага. Когато се срещаме в Берлин, в неговото ателие, разговорът ни започва оттам, от халвата. И аз не знам защо, но първото нещо, което го питам, е дали е ял халва след това, след онзи престой в затвора в Бургас. Разбира се, казва той, това е любимото ми лакомство и до днес.

Кристиян е роден в Ерфурт, ГДР, и като повечето източногеманци прекарва летата с родителите си на българското Черно море, най-често в Несебър. После музиката на 60-те, купоните, първият досег с текстовете на Фройд, невъзможността да стане парашутист (за това трябва да е или в армията, или в Щази) водят до желанието да избяга на Запад. Решава със своя приятел Дитер да го направят през България, познатото Черно море, към Турция. Повечето източногерманци тогава са убедени, че границата на България с Турция и Гърция далеч не се охранява така строго като вътрешногерманската. Фалшивата карта, с която разполага, показва, че след река Велека веднага е Турция. През нощта на 24 септември 1971 година, на път от Ахтопол до Велека, точно когато се радват, че вече са на свобода, двамата са заловени. Следват няколко седмици в две различни килии в Бургас, които белязват целия му живот по-нататък. Тогава той е 18-годишен.
Работната маса в ателието на Кристиян Щаудингер, Берлин

Още по темата

Децата на ДС: Гордост и несигурност

Как децата, чиито родители са били в Държавна сигурност, гледат на себе си днес

27 яну 2017

Свободна в Европа

С Диана Иванова за документалния й филм "Чуй", нишката на любовта и как да изслушваме агентите на ДС

20 ное 2014

Фотогалерия: Light светът в кадри

Из Ню Йорк, Триест, Лисабон, Прага, Сао Паоло, Франкфурт

15 окт 2014

Тихият бунт

Пътни бележки от няколко разговора за престъпленията на границата

10 окт 2014


"Никога не съм преживявал нещо по-тежко. Беше физически ужасно. После в Ерфурт, докато бях в затвора, беше психически трудно, пълно мълчание, нищо. Но в България беше физически на ръба на поносимото", спомня си той днес, докато разказва.

"...Чак тогава видях, че по пода капе кръв. Хванах се за лицето, ръцете ми се напълниха с кръв. Бях напълно апатичен. Заведоха ме в друга килия. Хвърлиха ме вътре, върху един българин. Затвориха зад мен стоманената врата. Тогава се опитах да се изправя. Забелязах, че някак не може. Стаята не беше достатъчно висока. На широчина толкова, че като опирах едната страна с гръб, със свити крака стигах до другата стена. Килията беше 10 см по-дълга от мен. Отново пръстен под със слама отгоре. И още един българин. Нямам никакъв спомен от него. От мен шуртеше кръв. Не знам как я спрях. Бях напълно апатичен, никого не забелязвах... Почнах да плача, да крещя. Беше още по-лошо от предишната килия. Българинът ми казваше да съм бил спокоен, иначе щяло да става все по-лошо."
......



"Заведоха ми в някаква стая с бюро. Зад него седеше дебел мъж. На саксонски диалект цинично ме попита дали не мога да се изкъпя, защото смърдя, каква свиня съм, да си отрежа поне косите. И какво съм щял да търся в Турция, дали искам да "чукам туркините", но да знам, че никога няма да стигна там, никога няма да чукам туркините. И ГДР няма да видя повече. Ще се изгърбя в кариерата от бачкане. Ако все пак оживея, може би ще видя любимата страна ГДР още веднъж. Запазих спокойствие, бях твърде скапан, за да се напрягам. Опитах се да му отговоря спокойно. Казах му, че нямам вода и сапун, за да се изкъпя, нямам ножица, за да си отрежа косите. Тогава да съм ги отрежел с лъжица, каза. И лъжица нямам, казах. Помолих го да дойде и да види как лежа в собствените си лайна. Да, така и аз бих вонял, каза той. Молех само да изляза от тук, не исках да го ядосвам. Мислех си, това е един германец, с който най-после мога да говоря, на когото мога да разкажа всичко. Не знам колко дълго продължи. После той говори по телефона. Надявах се, че ще ме преместят на по-добро място. Не чувах какво говори, говореше много тихо и, струва ми се, на български.

Казах му, че нямам вода и сапун, за да се изкъпя, нямам ножица, за да си отрежа косите. Тогава да съм ги отрежел с лъжица, каза. И лъжица нямам, казах.
Дебелият мъж със саксонски диалект, който разпитва Кристиян, се оказва офицерът от Щази Петер Пфютце. По това време отговаря за връщането на бегълци от нашето Черноморие. През 1967 г., след бума на масовия туризъм и зачестилите опити за бягство, тайните служби на ГДР, Чехословакия, Полша, Унгария и България постигат споразумение за връщане на заловените бегълци в съответните държави. Така Пфютце се озовава за пръв път в България. По-късно той се издига в кариерата и 1989 г. го заварва на ръководна длъжност в Щази. В издадената си през 2006 г. книга (Besuchszeit, Peter Pftze, Edition Ost, Berlin) Пфютце си спомня отделни случки от престоя си в България и как веднъж докладвал на Ерих Милке, шефа на Щази, на плажа на Политбюро в Златни Пясъци. "В сив костюм, с бяла риза, се явих точно пред охраната на почивния дом на членовете на българското Политбюро в Златни пясъци... Той лежеше на плажа и се печеше, до него жена му. Аз се представих, с име и чин. Той повдигна сламената си шапка, изгледа ме отгоре додолу и заповяда да се преоблека в душкабината като за плаж. С бански и папка се явих пак при него, той отпрати жена си... Каза ми да седна. За разлика от него бях бял като сирене. Освен това по тялото ми имаше петна от ухапвания. "Каква е тази болест, която имаш", изгледа ме той объркан. "Не е болест, другарю министър. Алергичен съм срещу ухапвания от бълхи." Бълхи ли? "Откакто съм в България, постоянно ме нападат, в автобус, ресторант или такси..."

Пфютце не разказва нищо в книгата си за разпитите и начина, по който ги е водил. И до днес обаче Кристиян си спомня неговото лице, думи и акцент. Единственият ясен спомен оттогава.
По-късно историята има "щастлива развръзка – изпратен обратно в ГДР, където получава присъда от една година и седем месеца в затвора в Ерфурт, след което с помощта на западногермански адвокати е "откупен (практика, която тогавашната ФРГ започва през 60-те години) и от края на 1972 г. живее в Западен Берлин.

Кристиян опитва много неща, за да забрави унижението от България. Става парашутист, работи като социален работник в женски затвор, опитва йога, прекарва години в психоанализа. Как разбира, че унижението не си е отишло? По много неща – например сънува непрекъснато едни и същи кошмари като този "идва един демон към мен, без цвят, в униформа, дълъг, няма край, и иска да ме убие, с един такъв смеещ се цинизъм и презрение, българският демон. По мигрената, която започва да го преследва. По изблиците на безпричинен гняв, които не може да контролира. Тогава някъде се замисля, че е болен, че в него е останала истинска травма и тя му пречи да живее. Психоанализата му помага да се отдели от травмата, да я заключи на сигурно място в себе си и когато иска, да отива при нея.

Идва един демон към мен, без цвят, в униформа, дълъг, няма край, и иска да ме убие, с един такъв смеещ се цинизъм и презрение, българският демон.
Най-голяма роля за това да се намери отново изиграва изкуството, рисуването. Всичко това, което е преживял и сънувал, може да бъде видяно в неговите картини - и българския демон, и унизителните бележки на Пфютце "никога няма да чукаш туркините" и размера на килията, в която е захвърлен с другия българин. През 2004 г. идва в България със съпругата си, за пръв път след 1971. Отива до Бургас, Ахтопол и Велека, където дори написва на една от табелите на резервата - "Тук на 24.09.1971 за двама души започна мъчение." Тогава му хрумва и идея за мемориал за жертвите от ГДР, убити в опит за бягство по нашата граница. Представя си този паметник да стои пред затвора в Бургас. В архива му може да се намери писмо до Министерството на културата, в което описва идеята си "да бъде изработен сандък от 3 см дебела ръждясала стомана, пропорционално оразмерен с килията с размери 100х200х160, в която аз прекарах три седмици 19-годишен. Върху този сандък има втори, в него са засадени рози."

Не знам кое толкова ме впечатлява при него. Може би прозрението колко дълго, неусетно дълго носим в себе си травмите? Може би това, че срещу себе си виждам един ужасно симпатичен човек, който пуши и се смее много. И е жив, много жив. Един човек, който се е справил. Може да говори дълго. После дълго може да спре. Срещнал е при пътуването си преди 10 години чудесни българи, които са му помогнали. "Знаете ли, че вие можете да помогнете на много българи с вашата история, защото как носиш и разказваш травмата е нещо, което можеш да научиш от малцина", казвам му на тръгване. Денят е мек, ленива есенна неделя, към края на следобеда. Наистина ли, казва той, замислено усмихнат. Наистина. Така се разделяме.

Картините на Кристиян Щаудингер могат да бъдат видени в колективната изложба o nah... weit fern - "Толкова близо... там далече"), с куратор Манфред Май, в Музея на фондацията за памет Етерсберг в Ерфурт от 3 октомври до 31 декември

www.stiftung-ettersberg.de/andreasstrasse
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Малка tattoo енциклопедия 1 Малка tattoo енциклопедия

Казват, че белезите са картата на душата. Татуировките са едни от най-издайническите знаци за нашите страсти, вкус, принадлежност

21 юли 2017, 4567 прочитания

Новата музейна вълна Новата музейна вълна

Десетте музея на 2017 г.

21 юли 2017, 3067 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Тема" Затваряне
Тихият бунт

Пътни бележки от няколко разговора за престъпленията на границата

Новите банкови партньори на парка

Бизнес паркът отново рефинансира кредитите си

Охлажда ли се пазарът на земеделска земя

След десетилетие на добра доходност цените постепенно се успокояват, а прогнозите са умерено оптимистични

"Съгласие" купи животозастрахователния портфейл на "Дженерали" (коригирана)

Сделката е сключена в началото на декември, след като италианската компания обяви, че в България ще се съсредоточи само върху общото застраховане

Индексите на борсата започнаха седмицата с ръст

"Стара планина холд" реализира най-голям ръст след съобщението за дивидент

Мода за Пирин

WWF пусна колекция облекла, за да привлече вниманието към проблемите на националния парк

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 29

Капитал

Брой 29 // 22.07.2017 Прочетете
Капитал Daily, 26.07.2017

Капитал Daily

Брой 113 // 26.07.2017 Прочетете