Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах
Регистрация

// Light / Тема

23 21 авг 2016, 9:26, 78148 прочитания

Оставам, ама ми се заминава

За океана от ценности, който ни дели

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Част от темата

Мили-драги

Искрено и столично

Гид за живеещите в чужбина

Копнежът по там, където не сме

Какво е да емигрираш в средата на живота си

Елате ни на гости

Бележки на Комитета по посрещането

Мили-драги

Как изглежда всичко българско и родно през очите на завръщащите се за кратко

Казват, че всяка промяна на дом, град или държава е като загубата на близък човек – тиха или шумна травма, която отшумява с времето и само от време на време се обажда като стар, забравен белег. В този смисъл емиграцията дълго време беше като малка смърт – хората се разделят и никога повече не се виждат, защото светът е голям, а пътуването – безкрайно. Бяхме свикнали да говорим за емиграцията като за "заминаване" – напускане на родния бряг в посока на голямата неизвестност, без ясен край и без гаранция, че ще се видим някога пак.

Големите вълни от хора от близката ни, позната история – XX век с неговите войни, кризи и геноциди разказваха точно такива истории – на хора, които напускат всичко познато, за да не се върнат никога повече. Тези истории превърнаха раздялата в най-устойчивия символ на заминаването, а ние тук живеехме с думата "невъзвращенец" – наказан завинаги заради копнежа по свободния избор. И не бяхме разбрали, че светът се е променил, че заминаването не е завинаги и отвъд желязната завеса има цяла различна вселена, с доброто и лошото на глобалния свят.

Когато през 1989 г. внезапно всичко се промени, хора, с които винаги сме били заедно, започнаха да заминават един по един – съученици, семейни приятели с децата им, роднини, но тогава все още всичко това изглеждаше плашещо, защото "как да отида в Америка, когато билетът струва колкото къщата на баба и повече няма да се върна да я видя" – детски хиперболи и кой да ти каже, че в Америка билетите и къщата на баба не са съизмерими, че хората се движат навсякъде и че светът е друг и ние ще идем при него.

Много мои близки приятели заминаха през 1998 г., след огромния морален и икономически крах на поредното управление на БСП, и продължиха да заминават, този път не от ужас, а защото целият свят изведнъж се беше превърнал в техен дом. Нещата изглеждаха все по-малко плашещи и далечни. Всички започнахме да пътуваме, появиха се всякакви нови технологии и изведнъж раздяла нямаше – с мнозина на другия край на света общувам по-често, отколкото с такива, които са тук. Защото се появи един друг океан – на ценности и разбирания. Пораснахме, променихме се и се разминахме, макар и близо.

Постепенно дилемата ми спря да бъде "как живееш в тази скапана държава", и се превърна в "как живееш със себе си в тази скапана държава" – мутри, ченгета, корупция, подмяна и успехи без честност. Ами как – трудно, тук-таме с някой протест, по-често с компромис.



С годините заминаването става все по-трудно, поне за тези от моето поколение, които успяха да надраснат средата и да постигнат нормален живот. Не защото ще е невъзможно или ще трябва да се започва отначало, напротив. С годините се превърнахме в професионалисти с ценен опит, които вероятно ще успеят и на всяко друго място. И някои наистина го правят.

Трудно е, защото си направил инвестиция не само в себе си, но и в тази държава – много години, изстрадани в усилия, натиск, борба дори България да е част от европейското пространство, да е нормална държава, да излезе от модела на зависимости, основани на страх, репресии, шуробаджанащина, схеми и обръчи. Тези 27 години, най-продуктивните години от живота, те държат като котва, дори когато усещаш, че нещата пак започват да се изплъзват, и че каквото и да правиш, просто не може по-добре. В кризата на средната възраст идват и съмненията – какво, ако бях заминал? А ако моите приятели бяха останали? Дали щяхме да успеем да сменим изцяло модела? И дали можем да успеем да го сменим все пак?
Постепенно дилемата ми спря да бъде "как живееш в тази скапана държава" и се превърна в "как живееш със себе си в тази скапана държава" – мутри, ченгета, корупция, подмяна и успехи без честност.


Всеки път, когато стане прекалено обидно, а това все по-често се случва, плашим. Плашим със заминаване, защото знаем, че сме от ценните придобивки на България. Талантите ни, опитът ни, мъдростта ни, дори ценностния ни фундамент е това, което прави от територията държава, която е конкурентна в сектори и индустрии на световно ниво. Разбира се, в крайна сметка плашим най-вече себе си, защото сме превърнали социалните мрежи в ехо стая, извън която едни други хора искат да ни няма, за да продължат да моделират системата по свой образ и подобие.

Понякога се прокрадва и страх, напоследък нерядко, какво би станало, ако България пак стане онази затворена, репресивна държава, в която или си тук, или си "невъзвращенец", особено в светлината на мощните трусове в Близкия изток, диктатурите в Турция и Русия, надигащите се крайни движения по целия свят и моментите, в които лъсва болезнената истина, че законовият и морален фундамент на България е толкова крехък, почти липсващ, а крачката назад – напълно реална. И тогава поривът да заминеш става по-силен. Но все пак оставам, засега.

Винаги ще останем с чуденето и ние, които останахме, и тези, които заминаха, какво би станало, ако бяхме взели друго решение. Вероятно нищо много по-различно – щяхме да успеем някъде, да се виждаме с приятелите си от детство един-два пъти в годината, да имаме нови приятели, нови семейства, все така да се възмущаваме, когато управляващите елити не са на нивото ни, и да се вълнуваме с малките победи. Защото това е светът - заминавания, срещи, понякога разминаване, а падането на желязната завеса е само едно късче от безкрайния човешки пъзел от малки смърти и нови животи.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Народът срещу баничките 8 Народът срещу баничките

Движението Food Revolution България повдига въпроса за училищни програми за закуски и с колко точно тесто се хранят децата ни

27 окт 2017, 8594 прочитания

Щрак, чинийке, на портрет 3 Щрак, чинийке, на портрет

Как Instagram променя снимането на храна

13 окт 2017, 8241 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Тема" Затваряне
Назад към Америка

Какво е да живееш на остров

Да направиш живота си по-цветен

Даниел Георгиев, Васил Альошин и Стефан Кръстев създават софтуер, който помага на хората с далтонизъм

По български модел в Канада

Николай Христов, старши вицепрезидент "Устойчиво бизнес развитие" в Dundee Precious Metals

"Съгласие" купи животозастрахователния портфейл на "Дженерали" (коригирана)

Сделката е сключена в началото на декември, след като италианската компания обяви, че в България ще се съсредоточи само върху общото застраховане

Индексите на борсата започнаха седмицата с ръст

"Стара планина холд" реализира най-голям ръст след съобщението за дивидент

Кино: Дъвка за балончета

Романтично за детството на днешните 40-годишни

Издай си сам

Изложба на книги и списания самиздат от Чехословакия и Полша

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 50

Капитал

Брой 50 // 16.12.2017 Прочетете
Капитал Daily, 18.12.2017

Капитал Daily

Брой 193 // 18.12.2017 Прочетете