Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах
Регистрация

// Light / Тема

23 21 авг 2016, 9:26, 77527 прочитания

Оставам, ама ми се заминава

За океана от ценности, който ни дели

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Илюстрация

Част от темата

Мили-драги

Искрено и столично

Гид за живеещите в чужбина

Мили-драги

Как изглежда всичко българско и родно през очите на завръщащите се за кратко

Копнежът по там, където не сме

Какво е да емигрираш в средата на живота си

Елате ни на гости

Бележки на Комитета по посрещането



Казват, че всяка промяна на дом, град или държава е като загубата на близък човек – тиха или шумна травма, която отшумява с времето и само от време на време се обажда като стар, забравен белег. В този смисъл емиграцията дълго време беше като малка смърт – хората се разделят и никога повече не се виждат, защото светът е голям, а пътуването – безкрайно. Бяхме свикнали да говорим за емиграцията като за "заминаване" – напускане на родния бряг в посока на голямата неизвестност, без ясен край и без гаранция, че ще се видим някога пак.

Големите вълни от хора от близката ни, позната история – XX век с неговите войни, кризи и геноциди разказваха точно такива истории – на хора, които напускат всичко познато, за да не се върнат никога повече. Тези истории превърнаха раздялата в най-устойчивия символ на заминаването, а ние тук живеехме с думата "невъзвращенец" – наказан завинаги заради копнежа по свободния избор. И не бяхме разбрали, че светът се е променил, че заминаването не е завинаги и отвъд желязната завеса има цяла различна вселена, с доброто и лошото на глобалния свят.

Когато през 1989 г. внезапно всичко се промени, хора, с които винаги сме били заедно, започнаха да заминават един по един – съученици, семейни приятели с децата им, роднини, но тогава все още всичко това изглеждаше плашещо, защото "как да отида в Америка, когато билетът струва колкото къщата на баба и повече няма да се върна да я видя" – детски хиперболи и кой да ти каже, че в Америка билетите и къщата на баба не са съизмерими, че хората се движат навсякъде и че светът е друг и ние ще идем при него.

Много мои близки приятели заминаха през 1998 г., след огромния морален и икономически крах на поредното управление на БСП, и продължиха да заминават, този път не от ужас, а защото целият свят изведнъж се беше превърнал в техен дом. Нещата изглеждаха все по-малко плашещи и далечни. Всички започнахме да пътуваме, появиха се всякакви нови технологии и изведнъж раздяла нямаше – с мнозина на другия край на света общувам по-често, отколкото с такива, които са тук. Защото се появи един друг океан – на ценности и разбирания. Пораснахме, променихме се и се разминахме, макар и близо.

Постепенно дилемата ми спря да бъде "как живееш в тази скапана държава", и се превърна в "как живееш със себе си в тази скапана държава" – мутри, ченгета, корупция, подмяна и успехи без честност. Ами как – трудно, тук-таме с някой протест, по-често с компромис.



С годините заминаването става все по-трудно, поне за тези от моето поколение, които успяха да надраснат средата и да постигнат нормален живот. Не защото ще е невъзможно или ще трябва да се започва отначало, напротив. С годините се превърнахме в професионалисти с ценен опит, които вероятно ще успеят и на всяко друго място. И някои наистина го правят.

Трудно е, защото си направил инвестиция не само в себе си, но и в тази държава – много години, изстрадани в усилия, натиск, борба дори България да е част от европейското пространство, да е нормална държава, да излезе от модела на зависимости, основани на страх, репресии, шуробаджанащина, схеми и обръчи. Тези 27 години, най-продуктивните години от живота, те държат като котва, дори когато усещаш, че нещата пак започват да се изплъзват, и че каквото и да правиш, просто не може по-добре. В кризата на средната възраст идват и съмненията – какво, ако бях заминал? А ако моите приятели бяха останали? Дали щяхме да успеем да сменим изцяло модела? И дали можем да успеем да го сменим все пак?
Постепенно дилемата ми спря да бъде "как живееш в тази скапана държава" и се превърна в "как живееш със себе си в тази скапана държава" – мутри, ченгета, корупция, подмяна и успехи без честност.


Всеки път, когато стане прекалено обидно, а това все по-често се случва, плашим. Плашим със заминаване, защото знаем, че сме от ценните придобивки на България. Талантите ни, опитът ни, мъдростта ни, дори ценностния ни фундамент е това, което прави от територията държава, която е конкурентна в сектори и индустрии на световно ниво. Разбира се, в крайна сметка плашим най-вече себе си, защото сме превърнали социалните мрежи в ехо стая, извън която едни други хора искат да ни няма, за да продължат да моделират системата по свой образ и подобие.

Понякога се прокрадва и страх, напоследък нерядко, какво би станало, ако България пак стане онази затворена, репресивна държава, в която или си тук, или си "невъзвращенец", особено в светлината на мощните трусове в Близкия изток, диктатурите в Турция и Русия, надигащите се крайни движения по целия свят и моментите, в които лъсва болезнената истина, че законовият и морален фундамент на България е толкова крехък, почти липсващ, а крачката назад – напълно реална. И тогава поривът да заминеш става по-силен. Но все пак оставам, засега.

Винаги ще останем с чуденето и ние, които останахме, и тези, които заминаха, какво би станало, ако бяхме взели друго решение. Вероятно нищо много по-различно – щяхме да успеем някъде, да се виждаме с приятелите си от детство един-два пъти в годината, да имаме нови приятели, нови семейства, все така да се възмущаваме, когато управляващите елити не са на нивото ни, и да се вълнуваме с малките победи. Защото това е светът - заминавания, срещи, понякога разминаване, а падането на желязната завеса е само едно късче от безкрайния човешки пъзел от малки смърти и нови животи.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Вертикално погледнато Вертикално погледнато

Катеренето се отваря за все по-широка публика, но трябва да запази душата си

18 авг 2017, 533 прочитания

Имате думата Имате думата

Как състезателните дебати променят културата на спора у нас

18 авг 2017, 1041 прочитания

24 часа 7 дни

18 авг 2017, 6818 прочитания

18 авг 2017, 6594 прочитания

18 авг 2017, 5472 прочитания

18 авг 2017, 3990 прочитания

18 авг 2017, 3423 прочитания

Всички новини
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Тема" Затваряне
Назад към Америка

Какво е да живееш на остров

Новите стари

Цели сектори на икономиката се преориентират към по-възрастните, а ефектите върху пазара на труда, туризма и други вече се усещат

Законът, който ще изпоти брокерите

Влизането в сила на новите европейски директиви ще промени пейзажа на инвестиционното посредничество

"Слънчо" поглежда отвъд хоризонта

С проект по "Конкурентоспособност" за 1.6 млн. лв. компанията ще започне да изнася детски храни в региона

Миролио продаде дела си в "Булгартабак" за 26.6 млн. лв.

През фондовата борса бяха прехвърлени 7.22% от капитала, които отговарят точно на дела на италианския бизнесмен

Една българска проза

Как България стана главен герой във вече успешни и тепърва очаквани англоезични романи

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 33

Капитал

Брой 33 // 19.08.2017 Прочетете
Капитал Daily, 17.08.2017

Капитал Daily

Брой 126 // 17.08.2017 Прочетете