Регистрация

// Политика и икономика / Общество

6 ное 2004, 0:00, 1761 прочитания

Изкуството „да намираш начина“

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

От брой 42 „Капитал“ започна да публикува поредицата „Имиграцията в България“. Тя е подготвена от колектив от утвърдени изследователи, като част от текстовете ще бъдат поместени в книгите „Имиграцията в България“ (издателство IMIR), други в „Имиграция и интеграция“ (издателство на НБУ). Първият текст от поредицата беше за китайската общност, вторият - за африканците. В този брой са представени ливанците.

Сред трайно заселилите се в България чужденци хората с арабски произход са достатъчно видими основно чрез бизнеса си. Сред арабските заселници ливанците са сравнително голяма и сплотена група.
Запознаването с общността може да започне с обаянието на д-р Ходор Факих (преподавател в Стоматологичния факултет на Медицинска академия, председател на Асоциацията на ливанците в България и член на управителния съвет на Българско-ливанското дружество) и начина, по който той умее да разказва за страната и народа си. Или с телевизионното предаване, което председателят на ливанското землячество (както те самите го наричат) води по телевизия „7 дни“. Нарича се „1001 свещи“ и е обърнато към корените им, към това, което ги прави общност в по-широкото общество, в което са се вписали добре, но с което не се идентифицират напълно. Когато разказват за организирания живот на общността и нейните дейности, те се обръщат именно към традициите на собствената си култура. Например от дома за сираци, на който редовно правят дарения - обясняват тази инициатива с „традиционната благотворителност на ливанците“.
Първото им самоопределение е, че са български граждани. Сред тях има такива, които изпитват желание да се върнат в родината си. Други изобщо не се замислят върху това. Обобщението правят самите те: „Приемаме пребиваването си тук като временно, но живеем като завинаги.“
Характеристика от фундаментално значение на ливанците е техният

Миграционен дух

Емиграцията е „национално“ явление. Извън Ливан живеят вероятно не по-малко от 23 милиона ливанци, почти 6 пъти повече, отколкото е населението на държавата. Големите емиграционни потоци в съвременната епоха започват в средата на XIX век - между 1860 г. и 1914 г.
330 000 души емигрират от днешните земи на Сирия и Ливан, докато между 1900 г. и 1914 г. годишният поток е 15 000.
Исторически масовата емиграция на ливанци в чужбина преминава през няколко етапа. Гражданската война в Ливан от 1975 - 1990 г. и нейните последствия върху икономиката и сигурността на държавата възраждат започналата през XIX век миграция, особено сред християнските общности. Бежанците от войната се насочват предимно към Сирия, Кипър, Франция и някои по-отдалечени дестинации. Това е изселване на стотици хиляди хора, може би близо милион. От тях 40% се преселват в държавите от Арабския залив, а останалите (особено млади професионалисти) се отправят към технологично напреднали държави като САЩ и Канада. Немалко от предприемчивите ливански граждани продължават да ръководят компаниите си от Париж, Лондон и други места в очакване на възстановяването на мира и сигурността.
Това неизбежно се отразява на демографския и социалния профил на държавата. От една страна, се разстройва съотношението между половете сред населението в трудоспособна възраст поради по-голямата пропорция на мъжете емигранти. Получава се и цялостен дефицит на трудоспособно население. Повечето емигранти са от редиците на професионалната и квалифицирана работна ръка, има сериозно изтичане на мозъци от страната. Останалите трайно извън Ливан по данни от края на деветдесетте са приблизително 700 000.
Най-важна причина за емигрирането на млади хора е търсенето на икономически възможности поради високия процент на безработица сред младите в Ливан. Като цяло най-често съобщаваната причина за миграция е работа (62%), следвана от образование (21%). Други изложени причини са събиране със семейството зад граница и женитба.
В края на 80-те и началото на 90-те по-младите и по-скорошни ливански емигранти, напуснали страната след края на 70-те, започват да се организират в разнообразни асоциации, основно политически. Скоро се създават мрежи от професионални и студентски асоциации. Всички те имат за цел да допринесат за развитието и реконструкцията на Ливан, много от тях са доста активни, а някои дори са сериозно напреднали в своя modus operandi. Чрез мрежата си от посолства и консулски служби Министерството на външните работи и емигрантите поддържат връзки с емигрантските общности.
Миграцията като цяло и емиграцията в частност са се превърнали в

Начин на живот

за много хора в Ливан. След толкова години на натрупвания тя се е превърнала в обичайна житейска практика за тази държава. Силите, които я движат, са различни. Те варират от политически кризи и междуособици до мащабна гражданска война, но в същото време нерядко са и плод на субективни решения и стремеж към по-добри възможности - било за образование или за бизнес.
Ливанците не се страхуват да попаднат в чужда среда най-малко поради две причини. Първата е, че средата на практика не е напълно чужда, когато попадаш сред свои, готови във всеки момент на затруднение да ти подадат ръка и да ти прокарат пътя. Втората и не по-маловажна причина е, че този път е вече отъпкан. Когато си израснал в обстановка, където на това да емигрираш от страната си се гледа като на нормален житейски път, а не като на екзотично индивидуално решение, и когато имаш роднини зад граница - такива са мнозинството от семействата в Ливан, прекрачването не води до шок, а е просто „част от нещата от живота“.
Отличителен за ливанците е фактът, че емиграцията не ги отчуждава от собствената им държава. Дори след години зад граница те запазват чувството си на принадлежност към нацията и се гордеят с произхода си.
Ливанската общност в България понастоящем наброява около 1000 души. Броят им е резултат от по-динамични потоци през последното десетилетие на миналия век както към, така и извън страната. Най-компактна маса образуват установилите се в София, но има представители и в други градове на страната, макар и малобройни. Една немалка част от ливанските граждани, заселили се в България, са всъщност палестинци - граждани на Ливан, произхождащи предимно от бежанските лагери.
Особеност на ливанците, както и на преселниците от арабски произход, е, че България не е предварително планирана дестинация за трайно установяване. Това ги разграничава от ливанските емигранти например в САЩ или Бразилия. Първоначалното решение често е повлияно от външни обстоятелства като стипендия (например за палестинците от ООП), наличието на роднини или познати, добрите образователни възможности (особено се ценят Медицинска академия и ВМЕИ). Постоянното заселване в страната е

По-скоро следствие, отколкото цел

Никой от интервюираните не сподели, че е дошъл в България с намерението да остане да живее тук. Това им „се е случило“ по стечение на обстоятелствата.
Открояват се две обособени групи емигранти. Основна разграничителна линия между тях е времето на пристигане. То е от съществена важност, тъй като условията и обстоятелствата за пристигналите преди и след 1989 г. са напълно различни. Първият вид са пристигналите преди около двадесетина години, за да получат образование. Социалистическата държава по онова време е създала механизми, които да поощряват и увеличават притока на чуждестранни студенти към българските университети. Тази политика има както икономическо, така и политическо измерение. Чуждестранните студенти, които заплащат високи образователни такси в държава с безплатно образование, са източник на чуждестранна валута. От друга страна, това е един дипломатически ход, част от политиката на добри двустранни отношения с арабските държави.
Сега тези хора са на около четиридесетгодишна възраст. Това е групата на трайно установилите се, които са се вписали в българското общество плавно и безпрепятствено. Те имат семейства и деца и са добре интегрирани. Според самите тях смесените бракове са около 30%. Сред палестинците този процент е значително по-висок - около 80%. Това е резултат от целенасочена жизнена стратегия. За тях пътят назад би могъл да се окаже катастрофален, а очаквания за добро бъдеще в арабския свят те не са имали. Гарантираното оставане в страната за тях е „спасително“ или поне по-добрата перспектива, а най-сигурният начин е брак с българска гражданка.
Членовете на тази група заселници са преобладаващо със статут на български граждани, тъй като са се установили трайно в страната, имат семейства, кариера или бизнес, имат „живот“ тук. Почти всички са запазили и ливанското си гражданство. Другата възможност е лица „без гражданство“. При това не става въпрос само за гражданството, разбирано единствено в юридическия му аспект на принадлежност към държавата, а в по-дълбокия смисъл на реци­прочното признаване, при което възниква очакването да бъдеш възприеман и зачитан от всички като свободен и равен. Като членове на една общност, която се причислява към народа на държавата, тези хора се стремят да получат равна защита и равно уважение.
Ливанците, дипломирани в България и завърнали се в родината, запазват силна привързаност към страната ни: „Те са най-добрите и посланици. Имат Съюз на завършилите в България, който наброява около 1000 души, които са се върнали в Ливан и заемат отговорни постове. В Ливан няма българи, но те ги заместват. Те там все още си празнуват българските празници. Това е едно силно българско лоби“, разказва един от респондентите.
Повечето от мигрантите от първата група, пристигнали в България по времето на социализма, имат висок образователен ценз: лекари, инженери, икономисти. Те заемат постове в болници, университети, в държавната администрация, в големи предприятия. След демократичните промени някои от тях се ориентират към частна инициатива и самозаетост, но те са единици. Тъй като са поставени в същите условия, както и българите, те не разполагат с достатъчно първоначален капитал, за да разгърнат производство. Затова се заемат най-вече с търговия, която е дребна и не особено печеливша. Някои фалират.
Втората група имигранти се различава съществено както по мотивация и начин на пристигане в страната, така и по адаптация към българския културен и социален контекст. Става дума за хората, пристигнали след 1989 г. в една съвсем друга среда. В този период на демократични промени и преход към пазарна икономика притокът на чужденци към страната съществено се изменя. Притокът на студенти намалява поради поскъпването на живота и образованието, нарастването на несигурността и престъпността. Визовият режим и процедурните формалности също действат обезкуражаващо.

Студентите са заменени от бизнесмени

Те са привлечени от нишите в един нововъзникващ пазар, от открилото се поле за предприемачество. В началото на 90-те години тези възможности са почти неограничени. Някои организират производства и отварят работни места, но по-голямата част се заемат с търговия. Непосредствено след промените ливанците в България са били три път повече от сега. В периода 1993 - 1995 много от тях обаче се връщат в родината или преместват бизнеса си в други държави, уморени от несигурността на средата и липсата на правила и етика в бизнеса, както и от рекета на групировките. Не липсват фалити, макар че се разказват и истории за успех и печалба.
Пристигналите в демократична България мигранти са много повече движени от глобализационните процеси, отколкото своите предшественици. Те следват движението на капиталите и възможностите, предоставяни от пазарите. Капиталът няма националност и днес бизнесът не е ограничен от географска обвързаност. Нововъзникналите пазари на бившите държавно регулирани икономики отварят широко поле за предприемачество и предлагане на стоки и услуги, които тепърва ще формират търсене. За хора със силен предприемачески дух като ливанците България предоставя широко поле за действие. За някои от тях това не е единственото място на пребиваване.
Преди всичко тук не става дума за преселване от по-бедна в по-богата държава. Важно е да се отбележи, че те нямат особени очаквания към приемащата държава: не разчитат на нея, за да уредят живота си, а гледат на мястото на заселване като на неразработен пазар. Законът все още е „хлабав“, както и финансовият контрол. Повечето разполагат с първоначален капитал. Очакванията им към държавата не са социални, а регулационни: добра регулация на бизнес средата, насърчаване на инвестициите и защита от организираната престъпност.
Липсата на тези условия кара една част от емигрантите да напуснат страната в средата на 90-те години. Свободното движение на капитали и хора им позволява сравнително безпрепятствено да преместят дейността си на място, което считат за по-перспективно.
Успелите да се справят със затрудненията продължават да развиват бизнеса си. Те не заемат, а тъкмо напротив - разкриват работни места, създават производство (в някои случаи мащабно, успешно и перспективно, което се развива дори до степен на възможност за износ).
Наред с относителния просперитет това, което ги задържа, е социалният комфорт. Българското общество се отнася добре с тях. По собствените им думи те не се чувстват по никакъв начин изолирани, нямат проблеми с общуването, не са жертва на предразсъдъци. Когато са придобили гражданство, се ползват с всички права, както и останалите български граждани.
Ливан в голяма степен е светска държава и дошлите у нас не донасят със себе си силна религиозност. Определят се като мюсюлмани, но не са практикуващи и не се вълнуват от темата. Въпросът посещават ли джамия извиква известна насмешка. Не спазват постулатите на исляма за въздържание относно употребата на алкохол и съответните хранителни ограничения.

Традиционната култура

на ливанската нация обединява живеещите тук. Те се събират в ливанските ресторанти, за да ядат традиционна храна и да слушат своята музика. Харесват и българската кухня, особено домашно производство. Българската културна среда не предизвиква у тях културен шок.
Ливан е пъстър свят, приютил общности от Шри Ланка, Филипините, Африка, както и многобройни палестинци, сирийци, кюрди. В Ливан има 18 признати религии, сред които най-многобройни са християните (предимно маронити и православни, но също и протестанти), мюсюлманите (сунити, шиити) и друзите.
Ливанците не обичат правилата. Те са известни със своите находчивост и остроумие. С изключение на много възрастни мъже никога няма да видите ливанец да проси - ще работят, каквото и да било, ще мамят, но няма да потънат до унижение. Изкуството „да намираш начина“ е една от причините за успеха, постигнат от ливански емигранти навсякъде по света.
Много от емигрантите запазват в чужбина ливанската си идентичност, издават собствени вестници, поддържат множество страници в интернет, създават собствени клубове и асоциации. Със същото поведение се характеризира и ливанската общност в България. Те се гордеят с имигрантите от ливански произход, успели да постигнат световна слава - професора по арабска история в Принстън Филип Хити, сърдечния хирург Майкъл де Бейки и биолога нобелист П.Б. Медауор.

*Авторът е координатор на Центъра по миграционни и бежански изследвания към Нов български университет

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
24 часа 7 дни

27 Дефицит и още дългове в Бюджет 2015

26 ное 2014, 2647 прочитания

36 Приятелите са ни скъпи

26 ное 2014, 2133 прочитания

5 Правителството очаква 0.8% растеж за 2015 г.

26 ное 2014, 1992 прочитания

7 Коментари Daily - 25 ноември

25 ное 2014, 1375 прочитания

10 Държавата договори изгоден външен заем

26 ное 2014, 1286 прочитания

Всички новини
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне

ЕС не дава пари за третия сектор

Дженифър Уиндзор*, изпълнителен директор на Freedom House, пред „Капитал“