Регистрация

// Политика и икономика / Общество

6 ное 2004, 0:00, 1782 прочитания

Изкуството „да намираш начина“

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

От брой 42 „Капитал“ започна да публикува поредицата „Имиграцията в България“. Тя е подготвена от колектив от утвърдени изследователи, като част от текстовете ще бъдат поместени в книгите „Имиграцията в България“ (издателство IMIR), други в „Имиграция и интеграция“ (издателство на НБУ). Първият текст от поредицата беше за китайската общност, вторият - за африканците. В този брой са представени ливанците.

Сред трайно заселилите се в България чужденци хората с арабски произход са достатъчно видими основно чрез бизнеса си. Сред арабските заселници ливанците са сравнително голяма и сплотена група.
Запознаването с общността може да започне с обаянието на д-р Ходор Факих (преподавател в Стоматологичния факултет на Медицинска академия, председател на Асоциацията на ливанците в България и член на управителния съвет на Българско-ливанското дружество) и начина, по който той умее да разказва за страната и народа си. Или с телевизионното предаване, което председателят на ливанското землячество (както те самите го наричат) води по телевизия „7 дни“. Нарича се „1001 свещи“ и е обърнато към корените им, към това, което ги прави общност в по-широкото общество, в което са се вписали добре, но с което не се идентифицират напълно. Когато разказват за организирания живот на общността и нейните дейности, те се обръщат именно към традициите на собствената си култура. Например от дома за сираци, на който редовно правят дарения - обясняват тази инициатива с „традиционната благотворителност на ливанците“.
Първото им самоопределение е, че са български граждани. Сред тях има такива, които изпитват желание да се върнат в родината си. Други изобщо не се замислят върху това. Обобщението правят самите те: „Приемаме пребиваването си тук като временно, но живеем като завинаги.“
Характеристика от фундаментално значение на ливанците е техният

Миграционен дух

Емиграцията е „национално“ явление. Извън Ливан живеят вероятно не по-малко от 23 милиона ливанци, почти 6 пъти повече, отколкото е населението на държавата. Големите емиграционни потоци в съвременната епоха започват в средата на XIX век - между 1860 г. и 1914 г.
330 000 души емигрират от днешните земи на Сирия и Ливан, докато между 1900 г. и 1914 г. годишният поток е 15 000.
Исторически масовата емиграция на ливанци в чужбина преминава през няколко етапа. Гражданската война в Ливан от 1975 - 1990 г. и нейните последствия върху икономиката и сигурността на държавата възраждат започналата през XIX век миграция, особено сред християнските общности. Бежанците от войната се насочват предимно към Сирия, Кипър, Франция и някои по-отдалечени дестинации. Това е изселване на стотици хиляди хора, може би близо милион. От тях 40% се преселват в държавите от Арабския залив, а останалите (особено млади професионалисти) се отправят към технологично напреднали държави като САЩ и Канада. Немалко от предприемчивите ливански граждани продължават да ръководят компаниите си от Париж, Лондон и други места в очакване на възстановяването на мира и сигурността.
Това неизбежно се отразява на демографския и социалния профил на държавата. От една страна, се разстройва съотношението между половете сред населението в трудоспособна възраст поради по-голямата пропорция на мъжете емигранти. Получава се и цялостен дефицит на трудоспособно население. Повечето емигранти са от редиците на професионалната и квалифицирана работна ръка, има сериозно изтичане на мозъци от страната. Останалите трайно извън Ливан по данни от края на деветдесетте са приблизително 700 000.
Най-важна причина за емигрирането на млади хора е търсенето на икономически възможности поради високия процент на безработица сред младите в Ливан. Като цяло най-често съобщаваната причина за миграция е работа (62%), следвана от образование (21%). Други изложени причини са събиране със семейството зад граница и женитба.
В края на 80-те и началото на 90-те по-младите и по-скорошни ливански емигранти, напуснали страната след края на 70-те, започват да се организират в разнообразни асоциации, основно политически. Скоро се създават мрежи от професионални и студентски асоциации. Всички те имат за цел да допринесат за развитието и реконструкцията на Ливан, много от тях са доста активни, а някои дори са сериозно напреднали в своя modus operandi. Чрез мрежата си от посолства и консулски служби Министерството на външните работи и емигрантите поддържат връзки с емигрантските общности.
Миграцията като цяло и емиграцията в частност са се превърнали в

Начин на живот

за много хора в Ливан. След толкова години на натрупвания тя се е превърнала в обичайна житейска практика за тази държава. Силите, които я движат, са различни. Те варират от политически кризи и междуособици до мащабна гражданска война, но в същото време нерядко са и плод на субективни решения и стремеж към по-добри възможности - било за образование или за бизнес.
Ливанците не се страхуват да попаднат в чужда среда най-малко поради две причини. Първата е, че средата на практика не е напълно чужда, когато попадаш сред свои, готови във всеки момент на затруднение да ти подадат ръка и да ти прокарат пътя. Втората и не по-маловажна причина е, че този път е вече отъпкан. Когато си израснал в обстановка, където на това да емигрираш от страната си се гледа като на нормален житейски път, а не като на екзотично индивидуално решение, и когато имаш роднини зад граница - такива са мнозинството от семействата в Ливан, прекрачването не води до шок, а е просто „част от нещата от живота“.
Отличителен за ливанците е фактът, че емиграцията не ги отчуждава от собствената им държава. Дори след години зад граница те запазват чувството си на принадлежност към нацията и се гордеят с произхода си.
Ливанската общност в България понастоящем наброява около 1000 души. Броят им е резултат от по-динамични потоци през последното десетилетие на миналия век както към, така и извън страната. Най-компактна маса образуват установилите се в София, но има представители и в други градове на страната, макар и малобройни. Една немалка част от ливанските граждани, заселили се в България, са всъщност палестинци - граждани на Ливан, произхождащи предимно от бежанските лагери.
Особеност на ливанците, както и на преселниците от арабски произход, е, че България не е предварително планирана дестинация за трайно установяване. Това ги разграничава от ливанските емигранти например в САЩ или Бразилия. Първоначалното решение често е повлияно от външни обстоятелства като стипендия (например за палестинците от ООП), наличието на роднини или познати, добрите образователни възможности (особено се ценят Медицинска академия и ВМЕИ). Постоянното заселване в страната е

По-скоро следствие, отколкото цел

Никой от интервюираните не сподели, че е дошъл в България с намерението да остане да живее тук. Това им „се е случило“ по стечение на обстоятелствата.
Открояват се две обособени групи емигранти. Основна разграничителна линия между тях е времето на пристигане. То е от съществена важност, тъй като условията и обстоятелствата за пристигналите преди и след 1989 г. са напълно различни. Първият вид са пристигналите преди около двадесетина години, за да получат образование. Социалистическата държава по онова време е създала механизми, които да поощряват и увеличават притока на чуждестранни студенти към българските университети. Тази политика има както икономическо, така и политическо измерение. Чуждестранните студенти, които заплащат високи образователни такси в държава с безплатно образование, са източник на чуждестранна валута. От друга страна, това е един дипломатически ход, част от политиката на добри двустранни отношения с арабските държави.
Сега тези хора са на около четиридесетгодишна възраст. Това е групата на трайно установилите се, които са се вписали в българското общество плавно и безпрепятствено. Те имат семейства и деца и са добре интегрирани. Според самите тях смесените бракове са около 30%. Сред палестинците този процент е значително по-висок - около 80%. Това е резултат от целенасочена жизнена стратегия. За тях пътят назад би могъл да се окаже катастрофален, а очаквания за добро бъдеще в арабския свят те не са имали. Гарантираното оставане в страната за тях е „спасително“ или поне по-добрата перспектива, а най-сигурният начин е брак с българска гражданка.
Членовете на тази група заселници са преобладаващо със статут на български граждани, тъй като са се установили трайно в страната, имат семейства, кариера или бизнес, имат „живот“ тук. Почти всички са запазили и ливанското си гражданство. Другата възможност е лица „без гражданство“. При това не става въпрос само за гражданството, разбирано единствено в юридическия му аспект на принадлежност към държавата, а в по-дълбокия смисъл на реци­прочното признаване, при което възниква очакването да бъдеш възприеман и зачитан от всички като свободен и равен. Като членове на една общност, която се причислява към народа на държавата, тези хора се стремят да получат равна защита и равно уважение.
Ливанците, дипломирани в България и завърнали се в родината, запазват силна привързаност към страната ни: „Те са най-добрите и посланици. Имат Съюз на завършилите в България, който наброява около 1000 души, които са се върнали в Ливан и заемат отговорни постове. В Ливан няма българи, но те ги заместват. Те там все още си празнуват българските празници. Това е едно силно българско лоби“, разказва един от респондентите.
Повечето от мигрантите от първата група, пристигнали в България по времето на социализма, имат висок образователен ценз: лекари, инженери, икономисти. Те заемат постове в болници, университети, в държавната администрация, в големи предприятия. След демократичните промени някои от тях се ориентират към частна инициатива и самозаетост, но те са единици. Тъй като са поставени в същите условия, както и българите, те не разполагат с достатъчно първоначален капитал, за да разгърнат производство. Затова се заемат най-вече с търговия, която е дребна и не особено печеливша. Някои фалират.
Втората група имигранти се различава съществено както по мотивация и начин на пристигане в страната, така и по адаптация към българския културен и социален контекст. Става дума за хората, пристигнали след 1989 г. в една съвсем друга среда. В този период на демократични промени и преход към пазарна икономика притокът на чужденци към страната съществено се изменя. Притокът на студенти намалява поради поскъпването на живота и образованието, нарастването на несигурността и престъпността. Визовият режим и процедурните формалности също действат обезкуражаващо.

Студентите са заменени от бизнесмени

Те са привлечени от нишите в един нововъзникващ пазар, от открилото се поле за предприемачество. В началото на 90-те години тези възможности са почти неограничени. Някои организират производства и отварят работни места, но по-голямата част се заемат с търговия. Непосредствено след промените ливанците в България са били три път повече от сега. В периода 1993 - 1995 много от тях обаче се връщат в родината или преместват бизнеса си в други държави, уморени от несигурността на средата и липсата на правила и етика в бизнеса, както и от рекета на групировките. Не липсват фалити, макар че се разказват и истории за успех и печалба.
Пристигналите в демократична България мигранти са много повече движени от глобализационните процеси, отколкото своите предшественици. Те следват движението на капиталите и възможностите, предоставяни от пазарите. Капиталът няма националност и днес бизнесът не е ограничен от географска обвързаност. Нововъзникналите пазари на бившите държавно регулирани икономики отварят широко поле за предприемачество и предлагане на стоки и услуги, които тепърва ще формират търсене. За хора със силен предприемачески дух като ливанците България предоставя широко поле за действие. За някои от тях това не е единственото място на пребиваване.
Преди всичко тук не става дума за преселване от по-бедна в по-богата държава. Важно е да се отбележи, че те нямат особени очаквания към приемащата държава: не разчитат на нея, за да уредят живота си, а гледат на мястото на заселване като на неразработен пазар. Законът все още е „хлабав“, както и финансовият контрол. Повечето разполагат с първоначален капитал. Очакванията им към държавата не са социални, а регулационни: добра регулация на бизнес средата, насърчаване на инвестициите и защита от организираната престъпност.
Липсата на тези условия кара една част от емигрантите да напуснат страната в средата на 90-те години. Свободното движение на капитали и хора им позволява сравнително безпрепятствено да преместят дейността си на място, което считат за по-перспективно.
Успелите да се справят със затрудненията продължават да развиват бизнеса си. Те не заемат, а тъкмо напротив - разкриват работни места, създават производство (в някои случаи мащабно, успешно и перспективно, което се развива дори до степен на възможност за износ).
Наред с относителния просперитет това, което ги задържа, е социалният комфорт. Българското общество се отнася добре с тях. По собствените им думи те не се чувстват по никакъв начин изолирани, нямат проблеми с общуването, не са жертва на предразсъдъци. Когато са придобили гражданство, се ползват с всички права, както и останалите български граждани.
Ливан в голяма степен е светска държава и дошлите у нас не донасят със себе си силна религиозност. Определят се като мюсюлмани, но не са практикуващи и не се вълнуват от темата. Въпросът посещават ли джамия извиква известна насмешка. Не спазват постулатите на исляма за въздържание относно употребата на алкохол и съответните хранителни ограничения.

Традиционната култура

на ливанската нация обединява живеещите тук. Те се събират в ливанските ресторанти, за да ядат традиционна храна и да слушат своята музика. Харесват и българската кухня, особено домашно производство. Българската културна среда не предизвиква у тях културен шок.
Ливан е пъстър свят, приютил общности от Шри Ланка, Филипините, Африка, както и многобройни палестинци, сирийци, кюрди. В Ливан има 18 признати религии, сред които най-многобройни са християните (предимно маронити и православни, но също и протестанти), мюсюлманите (сунити, шиити) и друзите.
Ливанците не обичат правилата. Те са известни със своите находчивост и остроумие. С изключение на много възрастни мъже никога няма да видите ливанец да проси - ще работят, каквото и да било, ще мамят, но няма да потънат до унижение. Изкуството „да намираш начина“ е една от причините за успеха, постигнат от ливански емигранти навсякъде по света.
Много от емигрантите запазват в чужбина ливанската си идентичност, издават собствени вестници, поддържат множество страници в интернет, създават собствени клубове и асоциации. Със същото поведение се характеризира и ливанската общност в България. Те се гордеят с имигрантите от ливански произход, успели да постигнат световна слава - професора по арабска история в Принстън Филип Хити, сърдечния хирург Майкъл де Бейки и биолога нобелист П.Б. Медауор.

*Авторът е координатор на Центъра по миграционни и бежански изследвания към Нов български университет

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
24 часа 7 дни

19 Казусът "Белведере": Сейшелската връзка

21 дек 2014, 12178 прочитания

23 Вечният морски двигател

21 дек 2014, 8353 прочитания

15 Пернишка трагедия

21 дек 2014, 6351 прочитания

33 Първи опит за здравна реформа

21 дек 2014, 6290 прочитания

17 Министър под кръстосан огън

21 дек 2014, 3633 прочитания

Всички новини
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне

ЕС не дава пари за третия сектор

Дженифър Уиндзор*, изпълнителен директор на Freedom House, пред „Капитал“