Регистрация

// Политика и икономика / Общество

16 апр 2005, 0:00, 2706 прочитания

Един космополит на трийсет

Милена Николова-Миленита за гайките и печата на средната класа

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

От брой 10 на „Капитал“ стартира поредицата „Завръщане в бъдещето“. Тя е за тези, които напуснаха България, но после я избраха за „своето място“ - не от носталгия, а заради бъдещето, което виждат тук.

„Преди разсъждавах малко наивно - в България, щом ти спукат гумите на колата, обвиняваш правителството. В САЩ, ако не ти харесва системата, сядаш и написваш сценария на „Матрицата“. И ставаш милионер. Така мислех, преди да отида там... Където срещнах някои от най-скучните, отегчени и празни очи. Бяха все на супербогати хора. Сега ценя повече българите. Харесва ми, че тук социалните различия не са задължително свързани с културни.“
Милена Николова-Миленита, е от хората, с които можеш да говориш за всичко. И за тенденциите в музиката, и за механизмите за справяне с лошото настроение, и за политиката, и за киното на Алмодовар. За консервативността на испанците и за практичността на американците. Има нещо неустоимо екзотично в тази комбинация от славянски черти и лек латиноамерикански акцент, която се усмихва непрекъснато, дори когато показва подутата си ръка - „напоследък се движа само с колело и преди дни паднах“.
За себе си казва

„Не съм се върнала, по-скоро отидох в България“

Родена е в Куба през 1975 г., дълги години живее в Испания и Мексико. Хулио Иглесиас и теленовелите са част от детството и. Емоционално и досега донякъде е свързана с този свят „ето, телефонът ми звъни със салса парче“. Завършва гимназия в Мексико на 14 години - специално училище за работещи хора, които нямат време да учат и вземат три години за пет. Тя прави обратното - взема три за една. Идва в България и завършва право на 19. После отново избира Испания с идеята да прави докторат в Палма де Майорка. След това се премества в Чикаго. Визата и обаче изтича и тя си идва в София, за да я поднови. „Беше юни и кестените на „Патриарха“ се бяха раззеленили. Само няколко часа след като пристигнах, братовчедка ми и гаджето и звъннаха отдолу (без да се обаждат предварително) и ми казаха да слизам, защото ще ме водят на картинг в Благоевград. Почти веднага разбрах, че няма да си подновя визата.“
Извън импулсивното решение Миленита има и своите рационални аргументи, които са и помогнали да направи този избор. Те са различни и някои от тях са формулирани дори в нейни лични теории за живота тук и там. Разбрала е няколко неща - че задължително трябва да поживееш извън България, да се лишиш от две-три важни илюзии. След това да направиш избора да се върнеш, да разчиташ на въображението си... и има голяма вероятност да успееш.
Дългите години живот извън България са и дали „доста смелост, перфектни чужди езици, много кредитни карти и политически коректни термини“. Разделила се е и с много илюзии, които вече не я измъчват. „Пак ще дам за пример „Матрицата“ - глътваш синьото хапче и вечерта заспиваш в България. Продължаваш да сънуваш, че отиваш „там“ и за нула време ставаш красив, богат и прочут. Вземаш червеното хапче и наистина отиваш. Минаваш през някои задължителни гадости. Ако си дълги години, а не просто в демоверсията от месец-два, разбираш, че това съвсем не е идеалният свят. В много отношения нещата изглеждат по-безнадеждни, отколкото тук“, категорична е тя. Европа е патентовала нещо, което Миленита нарича

Печат на средната класа

„Ако в Испания си роден в семейство от средна класа, има 99% вероятност да умреш в семейство от средната класа. Защото повечето неща са измислени вече. Тук познавам хора, които за няколко години направиха пари и кариера просто с добро въображение. Точно лошите страни на живота в чужбина ти помагат да проумееш, че можеш да се пребориш с матрицата, защото си извън нея.“
В Палма де Майорка завършва магистратура по право на туризма. След това се прехвърля в Мадрид, за да прави докторат по интернет право. По това време започва да подозира, че бъдещето и май не е свързано с правото. Като дете свири на пиано, в тийнейджърските си години ходи на уроци по китара, за да разбере най-накрая, че компютърът е нейният музикален инструмент. „Има три въпроса, които всеки музикант ненавижда: колко парчета има в албума ти, откъде идва артистичният ти псевдоним и кога разбра, че искаш да се занимаваш с музика. Много благодаря, че не ми ги задаваш. Ще кажа само, че за мен музиката винаги е била номер едно“, казва Миленита.
След като проумява, че правото не и е интересно ( „в него няма въображение, поне за мен“), заминава при брат си, който работи в „Парамаунт“ в Чикаго. Само че как постъпват братята в Америка? „Първите две дни ти правят мегатур из най-красивите места в града, най-добрите ресторанти и дискотеки, а на третия ден ти дават карта за метрото и те пращат да си търсиш работа“, разказва Миленита. Тогава тя решава да пообиколи местните звукозаписни компании - точно в този момент се оказва екзотично да се рекламираш като музикант от Източна Европа. Но това, което най-много я смущава в страната на мечтите, е обстоятелството, че и най-творческите професии предполагат изключително тясна специализация, близка до занаятчийство. Брат и я завел да гледа как Киану Рийвс снима филм. Стараейки се да не го зяпа прекалено, тя насочва вниманието си към работата на асистент-режисьора. И скоро разбира, че цялата му кариера се изчерпва с две думи - екшън и стоп. „Режисьорът му сигнализира с кимане и той казва екшън, при следващото кимане - стоп и така цял ден!“
Така тя достига и до

Теорията за гайките

„Правиш едно нещо, дори един фрагмент от нещо - и точка. Все едно завиваш гайки. Ако бях останала там, и в музиката сигурно щях да завивам гайки цял живот. А тук, ако си асистент-режисьор и снимаш клип, можеш да навиваш приятели да участват в масовка без пари, можеш и да духаш със сешоар косите на певиците, за да се развяват по-добре. Как смяташ, къде е по-забавно?“
В България Миленита се занимава с всичко, което и се струва интересно. Радиоводещ, копирайтър, автор за списания. Има достатъчно свободно време и много приятели. В продължение на не повече от половин час казва „здрасти“ с уговорката „да се видим“ на четирима души. Това, на което най-много държи обаче, е музиката. Става известна преди близо три години с летния хит „Моногамни“, чийто стил никой не можа да определи („не се наемам и аз“ - признава тя самата)“. Вече е готов и албумът и „Do It Again!“ (в превод от английски - „Направи го пак!“), който предстои да излезе след няколко седмици. Парчетата в него са написани заедно със Светослав Билярски. Някои от тях са включени в саундтрака на най-награждавания в последно време български филм „Мила от Марс“.
Миленита бяга от определението звезда. И се аргументира така: „Каква звезда, бе? Колко от вашите читатели въобще са срещали името ми? Ако бях звезда, щях да приключа този разговор с две-три изречения, за да си пазя гласа. Аз съм повече компютърен техник. Правя музика с пиратски софтуер.“ За музиката мислела като за удоволствие, а не като за работа поне докато от „Мюзикаутор“ не започнали да и се обаждат, за да си прибира парите от авторски права. Отчита обаче, че в музикалния бизнес нещата се случват малко трудно. „В това отношение вече не съм много позитивно настроена. Деветдесет процента от работата можеш да свършиш за 10% от времето, а останалите 10% се проточват безкрайно. Правя един албум за два месеца и после излизането му се бави близо две години. Тук има повече пазар за медийни звезди, отколкото за музиката им. Все още има изпълнители, които издават по един сингъл и цяла година говорят за това, а после изкарват пари не от концерти, а от реклами на шампоани или кренвирши“, казва Миленита. Наскоро тя попълвала анкета с въпрос „Кой заслужава награда за цялостен принос към музикалния бизнес в България през 2004 г.?“ Отговорът и бил: „Лайфстайл списанията.“
Между многото заминавания и завръщания Милена вижда и промените, които са станали в България. „От митницата, където вече ти се усмихват и ти пожелават приятно прекарване, до магазина, в който те съветват да не вземаш кофти краставица.“ Отчита, че разликата в поколенията все още е непреодолима и това и тежи - „Според съседката ми банките рекламират толкова много кредити, защото народът е обеднял, а не защото икономиката се развива.“
Няма нищо против и думата родина.

Родината е като крушката на входа

казва тя. „Усещаш колко е важна чак когато изчезне.“
След всички обиколки из света днес Миленита се радва на пътуванията си из България. Любопитни са и селата и градовете, запазили „леко соц облика си“. Надява се никога да не влезе в крайните станции на мадридското метро, „столицата на Емигрантия, където латиноамериканци и африканци се топлят уплашени и презрени като мишки“.
Най-красивите места, които е виждала, са джунглите в южните щати на Мексико, пирамидите на маите в Чичен Ица и едно „забутано“ село - Пок Бок, където Милена и брат и се загубили и попаднали на индианско племе. „Имаха огромни мигли, покриващи цялото око - като на камилите. Черпиха ни с мляко от кокосови орехи, после минаваха с един мегафон и започнаха да агитират - сигурно за местните избори :))...
Магическият реализъм съвсем не го е измислил Маркес - в Латинска Америка си е широко разпространен. Що се отнася до България - реализъм си имаме в повече. Сега остава да си внесем и още малко магия. А иначе, ако си решил да успееш, единствените граници, които могат да те спрат, са тези на собствения ти мозък.“

Какъв отговор бихте дали на въпроса кога престанахте да мислите, че ставате все по-умен или продължавате да мислите така? Посочете възрастта си. Или - какво бихте предпочели: да сте умрял или да живеете още известно време като здраво животно? И като кое животно? Това са част от провокациите на швейцарския писател Макс Фриш, които той задава в своите 11 въпросника с въпроси за брака, любовта, надеждата, родината и още думи, чиито смисъл в честата им до баналност употреба сме склонни да забравяме.
Как изглеждат няколко отговора на Миленита...

На какво се надявате при пътуване?
Първо: да не си изгубя билета за връщане.
Бихте ли предпочели да принадлежите към друга нация (култура) и коя е тя?
Може би не би било зле да бях наистина кубинка. Може от тези, черно-белите кубинци. Те имат невероятни гласове, вродено чувство за музика и ритъм и страхотни задници.
Какво ястие ядете от носталгия и чувствате ли се по този начин по-уютно в света?
Мексиканските царевични питки, пълни с месо, ориз, пюре от боб и кориандър: tacos a· pastor. Макар че е трудно, да не кажа невъзможно, да ги намериш в чистичките американски Taco Bel· и прочие измишльотини. Както казват мексиканците, „la mugre hace el taco“, което можем да преведем олекотено като „мръсотията прави такото“.
От коя надежда сте се отказали?
От никоя.

  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
24 часа 7 дни

43 За изключението "Телерик" и правилото КТБ

25 окт 2014, 16608 прочитания

11 Брррррррр

25 окт 2014, 4204 прочитания

9 Училище за оръжия

25 окт 2014, 2569 прочитания

12 Да дадем и ние нещо на света

25 окт 2014, 2095 прочитания

2 България трябва по-активно да се промотира като място за бизнес

25 окт 2014, 791 прочитания

Всички новини
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне

О, братко, къде си