Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах
Регистрация
6 19 окт 2007, 20:14, 4578 прочитания

Авторът на филма "Изоставените деца на България" Кейт Блюет: Децата седят и седят, и седят

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Още по темата

Те умират. Само ще гледаме ли?

Могилино е просто илюстрация на ситуацията в домовете за деца с увреждания и държавата знае това много добре

19 окт 2007
Профил
Кейт Блюет е журналист на ВВС, която снима филма "Изоставените деца на България", излъчен по четвърти канал на британската обществена телевизия. В деветдесет минути филмът, сниман в дома за социални грижи за деца с физически и умствени увреждания в село Могилино, показва "неподправен ужас", както пише "Дейли телеграф". Най-известният филм на Блюет е "Стаи за умиране" и разкрива "пренебрегването до смърт" в китайските сиропиталища.
Какво те провокира да направиш филма?

България има повече деца с физически и умствени увреждания, които израстват в институции, от всяка друга държава в Европа. Искахме да изследваме въпроса защо има толкова много деца, които растат разделени от семействата им - както и какви са условията в институциите.

Според теб коя е най-смущаващата практика в българските институции за деца като цяло и дома в Могилино в частност?

Най-смущаващият аспект от живота на децата е фактът, че никой не си дава труда да ги третира сякаш те имат чувства, нужди или емоции. Това е, което най-много вреди на тяхното отглеждане. Извън базовите грижи като чистене, обличане и хранене няма нищо друго. И така по цял ден децата седят и седят, и седят. Постепенно започват да се самонараняват и да се клатят - което е типично за институционализираните мъже, жени и деца. Никой не говори на децата в Могилино и така те не научават силата на речта. Никой не ги учи на нищо, тъй като на тях се гледа като на необучаеми. Никой не прекарва време, прегръщайки тези деца, и така те са лишени от какъвто и да било човешки контакт на ниво грижа. А това, както знаем от много медицински доклади относно хора, които са лишени от любов, допир и стимулация, е изтезание. За мен децата в институциите са лишени от най-базовите им потребности и в резултат страдат много. Знам, че повечето институции са едни и същи. Посетихме дузина и прекарах време с хора, които са ходили в много от българските домове за деца през годините - те потвърдиха, че сцените, на които станах свидетел, са типични за живота в българска институция.

Какво трябва да бъде направено от държавата, от обществото? Как според теб трябва да изглежда истинската реформа в този тип грижа?

Бих искала правителството да ни разреши да доведем помощ от Обединеното Кралство в България. Не казвам, че сме по-добри от българите във всичко, но казвам, че имаме дузини и дузини хора, които вече са видели филма и са готови да дойдат с уменията и знанията си и да помогнат на децата в институциите. На първо място, бих искала специално да помогна на децата от Могилино, бих искала да доведа екип специалисти в дома, които да прегледат децата, да се хоспитализират онези, които са хронично болни, да се направят индивидуални програми за онези, които са достатъчно добре, за да останат, да се помисли за образование за някои и за психотерапия и речева терапия за много от тях. Има толкова много неща, които можем да направим, за да помогнем, и имаме хора, които са готови да дойдат и да предоставят тази помощ, но имаме нужда от това правителството да ни приеме с желание и да работи заедно с нас. Помощта, която предлагаме, няма да струва на България нищо.

Ако можем да работим заедно и да направим Могилино отличен център, да обучим персонала, да задържим дома отворен - това трябва да бъде по-добре от това да изпратим децата в други институции със същите проблеми или да съберем някои със семейства, които всъщност не искат обратно своето дете с увреждане и нямат уменията или търпението да се грижат за дете, което вече не познават и което е претърпяло изменения на личността вследствие на израстването си в институция.

В дългосрочен план България трябва да се стреми към деинституционализация. Да окуражава семействата да задържат своите деца с увреждания, като им помага, разкривайки дневни центрове, в които всяко дете може да се развие и достигне своя възможно най-пълен потенциал, и така да води щастлив живот. Тези деца са способни на страшно много.

Реакцията на публиката беше изключително силна. Но имаше ли някаква реакция от българското правителство?

Никой от българското правителство не ми е позвънил, за да обсъдим филма, който направих, или за да потърси отговори на някакви свои въпроси. Вместо това изглежда, че има негативен подход към филма, като фокусът е предимно върху това как сме снимали и защо не сме показали повече от добрите неща в Могилино. Отговорът? Защото документирахме истината. Снимахме животите на децата точно както са. Доказателството за качеството на живота им лежи в състоянието на телата и умовете им. Филмът показва това много ясно - виждаме недохранване, рани от залежаване, яростно клатене и самонараняване. Виждаме смърт. Фокусът със сигурност трябва да бъде върху това да помогнем на тези деца спешно, а не върху това да се ядосваме на направилите филма.

Планираш ли да продължиш да работиш по този проект?

Абсолютно. Бих искала българското правителство да ни позволи да доведем помощ в Могилино, без да искаме нещо в замяна, след което да поговори с нас за плановете си относно бъдещето на другите деца в другите институции в България. Всички сме част от Европейския съюз, така че можем да обединим усилията си да направим живота на най-уязвимите членове на обществото щастлив вместо тъжен.
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Децата на ДС: Гордост и несигурност 38 Децата на ДС: Гордост и несигурност

Как децата, чиито родители са били в Държавна сигурност, гледат на себе си днес

27 яну 2017, 28032 прочитания

Психотерапевтът Щефан Тробиш-Лютге: Децата на жертвите говорят често с езика на Щази Психотерапевтът Щефан Тробиш-Лютге: Децата на жертвите говорят често с езика на Щази

Създателят на инициативата "Насрещен вятър" за подпомагане на жертвите на диктатурата за това как изглежда справедливостта повече от 25 години по-късно

27 яну 2017, 6847 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "Общество" Затваряне
Блогът* на Боян Биолчев

Уют далече от смога

Успоредно с растящия пазар на апартаменти в столицата се увеличава и търсенето на къщи край София

Ипотеки на дъното на лихвите

Ако краят на поевтиняването на кредитите се вижда, струва ли си фиксиране на лихвата

"Агрия груп" купува производител на слънчогледово олио

Базираната в Лясковец "Кехлибар" ще е първата компания за преработка на слънчоглед в портфейла на холдинга

България изнася все повече машини и авточасти

Увеличението във външната търговия през 2015 г. идва основно от пазарите на ЕС. Спад има при суровините, но той е ценови

За Леа без Леа

В "Пеещите обувки" досиетата са повече от песните

Ще излизате ли в петък вечер?

Защо все по-често си оставаме вкъщи в петък и събота вечер

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 7

Капитал

Брой 7 // 18.02.2017 Прочетете
Капитал Daily, 22.02.2017

Капитал Daily

Брой 30 // 22.02.2017 Прочетете