...точно така си представихме прокурорите, които са наблюдавали разследването за смъртта на Ани . Тези рицари на доброто и справедливото с лекота приеха, че е съвсем нормално:

- в продължение на три месеца едно дете, което по принцип трябва да е под 24-часово наблюдение, да погълне 25 стелки за обувки, 8 парцала, 3 дунапренени гъби, 6 чорапа, 3 парчета хартия, 3 камъка с големина 3-4 сантиметра;
- в продължение на един месец това дете отслабва, обезводнява се и да повръща, без да бъде прегледано от лекар.

От пълните им с кухи фрази и клишета постановления разбираме, че най-вероятно никога не им е хрумвало, че държавата им е дала мандат и правомощия (независимост, висока заплата и куп други гаранции) именно защото имат свръхзадължения към обществото. Те са тези, които трябва да защитават най-слабите и онеправданите.

Случаят на Ани не е частен. Тя е едно от стотиците починали деца в такива домове, които чакат обективно и всестранно разследване. Ангажиментът за последното пое лично главният прокурор преди две години, но резултатът е никакъв – нито един внесен обвинителен акт, нито едно предписание. Самият Велчев е прав, че с "обвинителни актове" няма да се нахранят децата, но нали една от целите на наказателното преследване е да се въздейства превантивно на цялото общество.

Абсурдното е, че нямаше никога да научим за чудовищната апатия на прокуратурата, ако не беше една правозащитна организация – Българският хелзинкски комитет, която иззе ролята на държавата и единствена тръгна да защитава правата на Ани. А за прокурорите, допринесли за липсата на справедливост, остана съдебната власт направи само едно - повишение и похвали.