Ако човек не живееше в България, вероятно би се зачудил как е възможно съдбата на един треньор и на един волейболист да се превърнат в национален въпрос. В една нормална страна този казус би трябвало да се сведе до отношенията между работодател и работник - като не ти харесва чорбаджията - довиждане.

Това, което се случва във волейбола обаче, повдигна много логични въпроси. От години БФВ се управлява почти еднолично от президента си, заобиколен от над 20 послушни членове на управителния съвет. Над десет години тази федерация благодарение на статута си на "успешна" според всеобщото впечатление (а всъщност единствено заради представянето на националния отбор) се е ползвала със специален статут да не бъде сериозно проверявана и как се изразходват огромните държавни субсидии. С един на всички удобен ръководител в лицето на Данчо Лазаров нещата са оставени да си текат безконтролно.

Исканията на Радостин Стойчев за генерална промяна в БФВ на пръв поглед надхвърлят неговия статут. Но накараха много хора да се замислят за безконтролността и безотчетността на федерациите - успешни или неуспешни. Предизвикателството, гарнирано с невижданата подкрепа и активност на феновете, всъщност извади наяве стария проблем в българския спорт - едни хора по едни федерации получават едни пари, за да си живуркат къде по-добре, къде по-лошо. Сега за първи път феновете искат да стане ясно, че тези хора трябва да развиват въпросния спорт не само заради собствения си интерес, но и заради зрителите. Защото те освен това са и данъкоплатци и осигуряват парите за турнири и държавната субсидия. Ако все пак този случай накара някой да разбере, че всички са свързани и взаимозависими, че спортът не може да бъде финансиран самоцелно и да си бъде самодостатъчен, може би Стойчев поне малко ще е успял в мисията си.