Представете си, че сте амбициозен италиански предприемач, опитващ да започне нов бизнес. Знаете, че трябва да платите две трети от социалното осигуряване на работниците си, както и че когато назначите 11-ия от тях, сте длъжен да пуснете водещите синдикати във фирмата и да представите на властите годишна оценка на рисковете за здравето и сигурността на хората си. На 16-ия се задейства специален механизъм, който забранява или прави много скъпо решението ви да уволните някого и позволява 17-ият служител да е с инвалидност, а когато назначите 51-я си служител, вече 7% от хората ви трябва да са с някакъв подобен проблем, иначе плащате такса. Така описва The Wallstreet Journal колко сложен и тромав е италианският пазар на труда.

Агенция Reuters допълва този разказ с описание как страната е пропиляла 12-те години в еврозоната за реформи и днес е изправена пред важен кръстопът. Антонио Фазио, ненавижданият днес бивш управител на централната банка на Италия, предупреди полу на шега през 1998 г., че еврото няма да бъде рай, а чистилище, изискващо години на болка и жертви. Днес почти никой не го слуша, но думите му се оказаха страховито пророчески.

"Пропиляхме всичко"

"Изхвърлихме на боклука ползата от еврото. Изведнъж започнахме да плащаме не 10-12% лихва, а 2-3% и вместо да се възползваме от това предимство, като намалим данъците, инвестираме в изследвания, трупане на излишък и свиване на разходите, сторихме точно обратното. Пропиляхме всичко", коментира Ема Марчегалия, бивш ръководител на Confindustria, водещата работодателска организация в Италия

Страната спечели много от членството в групата на единната валута - най-вече ниски лихви по заемите си и освобождение от масовото джиросване на слабата й лирета по валутните пазари. Само че Италия не използва това време, за да се прочисти от грешките, и се превърна в най-стагниралата икономика в Европа от десетилетие насам. Огромният й външен дълг сковава растежа, икономиката се огъва под конкурентния натиск на ефективната германска експортна машина, а не помага и политическата система, доминирана от групови интереси, опетнена от корупция и връзкарство и неспособна да прокарва реформи.

Еврото като символ на лошото

Мнозина обикновени италианци виждат от реформаторските обещания на премиера технократ Марио Монти само по-високи данъци, растяща безработица, намаляващи доходи и поредна година на рецесия, а еврото става символ. Изолиран от политическите маневри за парламентарните избори в началото на 2013г., той търси общоевропейско решение на кризата с акцент върху растежа и общи еврооблигации. Бини Смаги обаче посочва, че "засега дискусиите в Италия за бъдещите еврооблигации са само за ползите, на и за задълженията, които идват с тях". Налага се впечатление, че Италия не желае или не може да предприеме непопулярна фискална дисциплина, която се очертава като едно от ключовите изисквания в цяла Европа за справяне с кризата. Парламентът още не е одобрил фискалния пакт, подписан от лидерите на ЕС... миналия декември.

Статистиката

В същото време официални данни сочат, че от 2000 г. насам БВП се е увеличавал средно с по 0.4% годишно, почасовата производителност не се е променила, а в последните пет години доходите на домакинствата са се свили със 7% в реални измерения. Преди 12 години разходите за труд са били 12.75% по-ниски от тези в Германия. Днес те са с 6.6% по-високи. За същото време публичният дълг (втори в Европа след този на Гърция) се увеличи от 108 на 120% през 2011 г. Бъдещето също не е розово - растежът за 2012-2017 г. ще е средно 0.5% годишно, прогнозира ОИСР. Това е най-ниският показател за анализираните от организацията водещи 41 държави в света.

На този фон The Wallstreet Journal довършва картината си за трудовия пазар: "Има и някои данъчни облекчения и стимули от държавата, но в определени сектори и части на страната. Като цяло цялата тази система от защити и гаранции за работниците плюс апарата за надзора й по изчисления на ОИСР струват 47.6% ог средната италианска заплата."