Капитал
Обратно към статията

Мнения Daily - Десницата трябва да спре да хленчи

И още: Публичните разходи растат, но пак няма реформи; "Европа на отечествата" – сриване до неподозирани дълбини

От Капитал
30 октомври 2017

Хората поставят магистралите и метрото пред съдебната реформа.
[[more]]Политически алтернативи

Десницата трябва да спре да хленчи

От коментар на Веселин Желев за "Клуб Z"

Бойко Борисов и да не иска, ще управлява дълго. По нищо не личи, че целта на т.нар. автентична, градска и прочее десница е да вземе властта. Очевидната ѝ цел е да обяснява защо нейният автентично десен файтон симпатизанти е по-добър от другите подобни файтони. Ясно е, че те имат само идеи, които не могат да осъществят.

Първото, което автентичната десница трябва да направи сега, е да покаже, че може да печели. Вместо да критикуват непрекъснато Борисов, да се запитат защо все пак той успява, а те – не. Борисов казва "Ще построим магистрала" и строи магистрала. Казва "Ще изкопаем метро", копае метро. Да, хората очевидно поставят магистралата и метрото над съдебната реформа. Това е реалност, с която истинският политик се съобразява. А не хленчи колко тежка била.

Реформаторите, "Да, България", "Демократи за силна България", все умни, креативни, високообразовани хора, имат достатъчно време пред себе си. Вероятно вече са забелязали, че вън от парламента означава и вън от медиите – поне от най-влиятелните. Главното им политическо задължение днес е да мислят как да се върнат в играта. То изисква тиха дипломация, а не шумно говорене един срещу друг пред всеки смилил се да ги покани телевизионен водещ. Връщането в играта не минава през предъвкване на това, което ги разделя. То изисква работа над това, което ги обединява.

"Автентичната" десница боледува, разпада се, стопява се, не само у нас. Къде "автентичното дясно" е формулирало нова национал цел? Къде е неговият политически продукт, с който да убеди обществото да я постигне? Съдебната реформа е безспорно важна цел, но да спечелят избори като партия около един проблем е малко вероятно и не дава достатъчна перспектива на избирателя. Ако има национално предизвикателство, което може да мобилизира електорат, това е запазването на евроатлантическия курс на страната и изваждането ѝ от периферията на ЕС.

В това отношение истинският опонент на автентичното дясно не е ГЕРБ. Истинските опоненти са БСП и ДПС - две партии, които в по-голямата си част представляват миналото на България и я теглят назад и надолу.

П.П. Не знам дали "автентичните десни" забелязват, но в Европа и в България, икономическият растеж се завръща, безработицата и дефицитите намаляват. Този вятър не духа в техните платна. Защото хората гласуват с портфейлите си.

------------
Сега е моментът правителството да спестява или да намали дълга.


Бюджет

Публичните разходи растат, но пак няма реформи

От коментар на икономиста Калоян Стайков за седмичния бюлетин на ИПИ

Фотограф: АНЕЛИЯ НИКОЛОВА


С идването си на власт след предсрочните парламентарни избори в края на 2014 г. финансовият министър обявява, че ще се стреми "да харчим толкова, колкото изкарваме". Рефренът се запазва и през следващите две години и дори става част от предизборната кампания в началото на 2017 г., но въпреки това правителството продължава да планира бюджетни дефицити. По ирония на съдбата именно през 2016 г. консолидираният бюджет за пръв път след 2008 г. отчита излишък в размер на близо 1.5 млрд. лв., а през 2017 г. се очаква да е балансиран.

Независимо от всичко това правителството залага нов дефицит през 2018 г., а дежурното обяснение е, че по-ниското увеличение или, сакън, намаление на разходите би се отразило негативно на икономическия подем в страната. Тази година към него беше прибавено и друго обяснение – икономиката расте, заплатите в частния сектор също, време е публичните разходи също да се увеличат. Това обаче създава известен дисонанс. Ако публичните разходи са се увеличавали с ниски темпове, а от 2015 г. реалният икономически растеж на икономиката е около 3.5-4%, значи нищо не пречи да се оптимизират, така че през 2018 г. да има балансиран бюджет. Ако пък публичните разходи и досега са имали нескромно увеличение, значи няма какво да наваксват. Не може и двете да са верни.

Тезата, че публичните разходи в момента могат силно да повлияят икономическата активност, е малко пресилена. Нещо повече – публичните разходи през 2016 г. са с 2.1 млрд. лв. по-ниски в сравнение с предходната година, а икономиката нараства с 3.9% в сравнение с 3.6% през 2015 г. Очакваното ниво на публичните разходи през тази година е малко по-високо в сравнение с отчетеното през 2015 г., а очакваният реален ръст е 4%. И ако ръстът на икономиката през тази година се очаква да е по-висок в сравнение с 2015 г. на фона на почти същите публични разходи, то няма причина при запазването им на сегашните нива през 2018 г. икономиката да не расте с поне толкова високо темпо.

Докато в периода 2009 - 2012 г. наблюдаваме механично свиване на разходите без реални реформи в публичните сфери с обяснението, че е криза и реформите са трудни, от три години икономиката се развива добре и разходите растат, но пак няма реформи, защото всичко е наред. Да, бюджетът може да си позволи увеличение на разходите, но може да се помисли и за планиране на излишъци, тъй като настоящата ситуация няма да продължи вечно.

Ако по време на криза правителството харчи от натрупаните спестявания и поема нови задължения, не е ли логично по време на икономически растеж да се трупат спестявания и да се намалява дългът? Последното е още по-валидно, като се има предвид ниската ефективност на публичните разходи – колкото и да се увеличават, добавената стойност изглежда пренебрежимо малка.

------------
Когато има криза, родово-националното взема превес.


Сепаратизъм

"Европа на отечествата" – сриване до неподозирани дълбини

От коментар на политолога Даниел Смилов в портал "Култура"

Фотограф: JON NAZCA


Казусът "Каталуня" е полезен – той ни дава възможност да видим нагледно какво представлява алтернативната визия за ЕС – т.нар. Европа на отечествата.

ВАРИАНТ 1

Каталуня и държавата на баските ще са независими. Това ще доведе до определени териториални претенции към Франция, както и до пререкания дали новите държави да бъдат приети за членове на ЕС. Великобритания ще възстанови пълния си суверенитет и ще се превърне в успешна офшорна дестинация за (китайски, но не само) капитали. Ирландия ще се обедини, което ще доведе до възраждане на конфликтите между републиканци и юнионисти, като тези конфликти могат да бъдат и въоръжени. Шотландия ще е следващата потенциална плочка от доминото.

Италия ще се раздели на Северна и Южна, като помежду им ще се опъне телена ограда, за да бъдат спрени мигрантите от Африка. Белгия най-после ще се разпадне на Фландрия и Валония, като Брюксел ще остане независим град (от рода на Данциг/Гданск) с гарантиран статут от ЕС и НАТО. В Централна Европа ще се утвърди моделът на чистата национална държава: Австрия, Чехия, Унгария, Словения и Полша вече са де факто държави без малцинства.

Някои държави ще са по-добре от други в това отношение и ще запазят по-голяма степен на цивилизованост. Други ще се сринат до неподозирани дълбини. Колкото по на изток, толкова по-надолу.

ВАРИАНТ 2

Възможно е да си представим също така как всички "отечества" в Европа, успели да се обособят в историческите си граници – реални или въображаеми, започват да си сътрудничат по-добре, отколкото го правят сега. Възможно е, но е малко вероятно – а и липсват исторически прецеденти в подкрепа на подобна теза. Необходимата ефективност и сътрудничество биха били много по-трудни и непостижими, отколкото при сегашното състояние на нещата. Защото в "Европа на отечествата" досега изгражданите общи институции – ЕС, НАТО, Съвет на Европа – ще останат изпразнени от съдържание черупки. На тяхно място тепърва ще трябва да се гради – било то нови институции или двустранни споразумения. Като ще трябва тепърва да се търси съгласие не между 28, а може би между 35.

ВАРИАНТ 3

Може би пък става дума просто за маневра, чрез която определени патриотично-консервативни елити искат да дойдат на власт, без да променят нищо съществено. От тази гледна точка "Европа на отечествата" е просто риторика, която позволява на хора като Ангел Джамбазки, Валери Симеонов и Волен Сидеров да влязат в правителството и властта. Моделът "Курц" в Австрия е може би същото в по-мек вариант. След влизането във властта подобен тип политици всъщност играят проевропейска или неутрална игра и спазват като цяло общата линия.

Фотограф: НИКОЛАЙ ДОЙЧИНОВ