Капитал
Обратно към статията

Мнения Daily - Държавата ми е длъжна, солидарността ми е чужда

И още: "Залепване" на прокуратура и съд е основният проблем; В страховете им трябва да се вслушаме

От Капитал
2 ноември 2017

Любовта към собствения рахат води и до враждебност към останалите.
[[more]]Народопсихология

Държавата ми е длъжна, солидарността ми е чужда

От коментар на Албена Бъчварова за "Клуб Z"

Какви всъщност са днес българите? Ето как изглежда картината поне според изследване в две части, поставило си амбициозната задача да изследва "ценностните нагласи" на българите по поръчка на "Института за дясна политика". И което натрапчиво ни връща над 100 години назад.

Българинът обича семейството, сигурността и мира (между народите, по света, най-вече собственото спокойствие). По-малко се интересува от подробности като свобода, човешки права или нещото, наречено "върховенство на закона". Частната собственост е важна само за 15%, за още по-малко свободата на изразяване. Морално-политическа категория като справедливостта въобще отсъства. Пазарната икономика е избрана като ценност от 6%.

Въжделенията му са огромни – безплатно (напълно) образование и здравеопазване. Като това е интересно комбинирано с крайно нежелание за плащане на по-високи данъци. Така е ясно, че: а. държавата ми е длъжна и б. солидарността ми е чужда. Любовта към собствения рахат води и до враждебност към останалите - най-недолюбвани са бежанци/икономически мигранти (между които не се прави разлика), роми и гейове. По-компромисно е положението с историческия враг – турците, дългото съжителство е посмекчило усещанията за неприязън.

В страната, в която всички иначе са убедени, че демокрацията е хубаво нещо (по принцип и донякъде), масово е убеждението, че успехът е резултат на сложни приятелско-роднински-шуробаджанашки отношения, рефренът "нищо не става без връзки" е неизтребим. Т. е. образът на самоизграждащия се, успял благодарение на собствените си усилия човек остава чужда в масовото съзнание. Демокрацията е хубаво нещо, но най-хубавото е собственото спокойствие. Държавата да се грижи за нас и някой да ни направлява. Така една трета от българите искат в страната всичко да се управлява от един човек – бащица на нацията.

Българинът вярва в Бог, ама без много да се напряга, за всеки случай. Религията е важна, но не чак толкова, а вярата най-често се свежда до посещение от празник на празник в храма, едва 4% ходят в религиозен храм редовно. Семейството е висша ценност, която успешно се комбинира със сериозно одобрение на съжителството без брак и невъзразяване срещу абортите (единственото по-либерална реакция на българите). Бракове между гейове обаче са изключени, а жените трябва да раждат в ранните си 20 години (данните на НСИ опровергават, че на практика това се случва).

Дарява, ама не често и без много усилия – щедро сърце, което намира израз в по някой есемес (но голяма част казват, че през последната година не са дарявали). Дарение на място или благотворителен труд и ангажираност не са така харесвани.

И иска – като в Китай, Русия или Турция – държавата да следи потребителите в интернет.

------------
Става въпрос за желание да бъде контролиран съдът.


Темида

"Залепване" на прокуратура и съд е основният проблем

От интервю на българския съдия в Европейския съд по правата на човека Йонко Грозев за defacto.bg

Фотограф: Николай Дойчинов


С търсенето на отговорност на председателите на ВКС и на ВАС няма и никога не е имало проблем. Единственият проблем, установяван в наблюденията на външни експерти, включително и от Венецианската комисия, която е най-високото експертно ниво в европейските институции по въпроси на конституционно право и проблеми на разделението на властите и върховенството на закона, е свързан с възможностите за търсене на отговорност на главния прокурор. "Пакетирането" на главния прокурор с председателите на върховните съдилища е целенасочена стратегия, с която от години се блокира решаването на този очевиден проблем. Това е начин да се саботира реалната реформа в съдебната система, която би дала някакъв положителен резултат.

Реформата беше саботирана при последните промени в Конституцията и оценката на Венецианската комисия – обявена преди две седмици – е категорична в това отношение. Много ясно беше казано, че именно това "залепване" на прокуратура и съд е основният проблем в българската съдебна система, от който следват редица други негативни последици. От гледна точка на ефективното осъществяване на наказателна политика от страна на прокуратурата, в която няма механизми за отчетност, за отговорност, за разследване на главния прокурор. Но и от гледна точка на независимостта на съда – защото председателите на съдилищата, които имат ключова роля в цялостното управление, не са избирани по начин, който гарантира тяхната независимост.

Тези оценки, които се повтарят както в рамките на наблюдението от ЕС, така и сега от Венецианската комисия, за съжаление, съвсем съзнателно се пренебрегват. И това е изключително тревожно.

От гледна точка на възможността за разследване на главния прокурор, ЕСПЧ каза по делото "Колеви", че проблемът е в това, че на него са директно подчинени всички възможни разследващи, което изключва възможността за независимо разследване. Подобен проблем с председателите на върховните съдилища няма. Затова такова слепване на "тримата големи" е напълно неразбираемо. Не е заради конкретната личност, това е въпрос, който повтаряме поне от 15 години и от 15 години реакцията е една и съща. Междувременно се смениха няколко главни прокурори Трима все пак са достатъчно, за да е ясно, че не ще да е проблем на личност. Сериозното притеснение е, че става въпрос за желание да бъде контролиран съдът, като не се позволява неговата реална независимост.

------------
За да се гради нашият континент, не е достатъчно само въодушевление.


Реформите в ЕС

В страховете им трябва да се вслушаме

От коментар на Елизабет Ретер за "Ди Цайт". Преводът е на "Дойче Веле".

Фотограф: Peter Nicholls


Европа вече не е просто съюз, възникнал поради страха от война. Той не е нито обикновено отрицание на войната, нито само икономически проект, целящ да попречи на народите отново да се унищожават едни-други. Не е и някакво заклинание, измислено от елитите срещу злите духове, които уж редовно се поселват в главите на обикновените хора.

Популистите, които имат фин нюх за мрачните пластове от психиката на избирателите, дълго време използваха в своя изгода тази опростена и изкривена версия за възникването на Европейския съюз. И непрекъснато повтаряха едно изречение, което от много повтаряне сякаш се превърна в истина: "Народът не ще Европа". В момента само с няколко щриха можеш да опишеш Европа като идея на онези, които искат да опазят властта и богатството си и с ледени сърца твърдят, че в епохата на свободната търговия човек не може да си позволи никакво родолюбие.

И нима европейските граждани не гласуваха против Европа още в мига, в който някой посмя да ги попита за мнението им? Но от миналата година насам тази воля се променя. Президентските избори в Австрия и Франция и парламентарните избори в Холандия бяха всъщност референдуми за Европа – и Европа победи. За пръв път от много време насам политиците получиха ясна електорална заръка да защитават Европа.

Но тази радост се помрачава от съзнанието, че за да се гради нашият континент, не е достатъчно само въодушевлението. Нужни са и сериозни аргументи, а не баналното твърдение, че правото тъй или иначе е на наша страна. Точно това правеха привържениците на Европа и техните функционери много дълго време: те си служеха с един морализаторски език, който на скептиците действаше като истинска провокация. Или ще правим "повече Европа" или всички ще бъдем обречени да живеем в мрака на националните си държавици! Казано още по-кратко: който е срещу Европа, той е националист.

За десните популисти това е вярно. Те подриват устоите на Европа, защото я смятат за антинационалистическа и пацифистка. Но съществуват и други хора – хора, които имат сериозни причини да бъдат недоверчиви. Такива, например, са многобройните граждани, за които предимствата на обединена Европа не са видими с просто око – може би, защото не им се налага толкова много да пътуват през границите, тъй че не смятат свободата на придвижването и отпадането на роуминга за своя най-важна грижа. Или пък другите, които не разбират как Европа може да бъде толкова самодоволна, когато на нейна територия все още се подвизават данъчни оазиси.

Да не забравяме накрая и онези хора, които просто не желаят непрекъснат прогрес. Те не желаят все повече Европа, те не желаят и все повече солидарност. Лесно е да игнорираме техните аргументи, понеже не са рационални. Но в страховете им трябва да се вслушваме.

Фотограф: Цветелина Белутова