Капитал
Обратно към статията

Духът на компромис ще спаси Европа

Вместо да се стремят към увеличаване на легитимността на ЕС, европейските лидери трябва да покажат способността му за оцеляване

От Капитал
10 ноември 2017


Последната глава - "Заключение", от новоиздадената в България книга на Иван Кръстев "След Европа"*
Вместо да се стремят към увеличаване на легитимността на ЕС, европейските лидери трябва да покажат способността му за оцеляване.
[[more]]
Грешка ще е западноевропейски лидери да обвинят за проблемите между Изтока и Запада нелибералните правителства в някои източноевропейски страни.
В края на 2016 г., съкрушени от Брекзит и разтърсени от победата на Доналд Тръмп на президентските избори в Америка, мнозина от европейците изпаднаха в дълбоко отчаяние. Примириха се, че историческият момент на Европейския съюз е отминал. Шест месеца по-късно нищо не се е променило, но всичко е съвсем различно. През лятото на 2017 г. социологическите проучвания показаха, че все повече европейци залагат на оцеляването на ЕС. Решителните победи на Еманюел Макрон във Франция – първо на президентските избори през май, после и на парламентарните избори през юни – и неговата гордо заявена проевропейска платформа накараха много европейци да мислят, че вместо към разпад сега перспективата е към по-нататъшна интеграция.

Подобрените икономически показатели на европейските икономики, слабото представяне на популистите в Холандия и унижението, което преживя твърдо подкрепящата Брекзит Тереза Мей на изборите във Великобритания през юни, накараха много европейци да се надяват, че Европейският съюз има втори шанс и че той ще се възползва максимално от него.

Но ентусиазмът от лятото на 2017 г. може да се окаже краткотраен и подвеждащ също като отчаянието от края на 2016 г. Изкушението почти всички парламентарни избори в Европа да бъдат интерпретирани като исторически поврат е прекрасна илюстрация за несигурността, която владее Европа. Размишлявайки над лекотата, с която отчаянието отстъпва пред надеждата и обратно, човек си спомня за съвета на Макиавели, че "капитулацията" винаги е лошо решение, защото никога не се знае какъв обрат е приготвила съдбата.

Триумфът на Еманюел Макрон на президентските избори във Франция показва, че бъдещето на Европа няма да бъде определено просто от кривата на икономическия растеж или от успеха на една или друга институционална реформа, а от таланта, амбицията, а също и от късмета на европейските политически лидери. Изборите във Франция бяха спечелени от един 39-годишен мъж, който се осмели да скочи презглава в политическата бъркотия, когато шансовете му за успех бяха близо до нулата. Той беше човекът, който реши да мечтае, когато другите бяха отчаяни, и който осъзна, че мнозинството иска промяна, но промяна, която означава различна Европа, а не "никаква Европа".

Куриозното е, че човекът, който в най-голяма степен допринесе за историческия успех на Макрон, беше американският президент Доналд Тръмп. Победата на Тръмп и първите хаотични дни от неговото управление изплашиха много от избирателите от средната класа, но вдъхнови популистките лидери и се превърна за тях в пример за подражание. Победата на Тръмп тласна крайно десните партии още по-далече от центъра. Брекзит ги накара да повярват, че атаките срещу ЕС и искането за напускането му или за излизане от еврозоната са ключът към успеха им.

Изборното поражение на Норберт Хофер, кандидата на крайната десница на президентските избори в Австрия през декември 2016 г., последвано от провала на Герт Вилдерс в Холандия и по-слабите от очакваното резултати на Марин льо Пен, доказаха колко вреден е за тях възроденият им радикализъм. А объркването и безсилието на Великобритания след Брекзит накрая убедиха и много евроскептици, че напускането на съюза не е мечтата, която са преследвали.

Не само крайната десница, но и Кремъл на Путин също стана жертва на илюзията, че тече световна антиглобалистка революция, в която най-добрият ход на една велика сила е да се опита да я впрегне за осъществяване на собствените си геополитически цели. Травмирани от спомените за разпадането на Съветския съюз, руските елити – подобно на източноевропейците – са изкушени да тълкуват случващото се днес в Европа като повторение на разпадането на СССР. Но залагането на разпада на ЕС поне засега се оказва саморазрушителна стратегия.

Ефектът "Макрон" наистина драматично промени настроението в Европа, но той не реши нито един от проблемите, пред които е изправен ЕС. И дори да се надяваме, че един обновен германско-френски съюз ще успее да хвърли мост над пропастта, която финансовата криза отвори между Севера и Юга на Европа, все повече са знаците, че това обединение може да задълбочи разделението между Изтока и Запада, което се появи отново след бежанската криза. Тя подхрани страховете на източноевропейските общества и в същото време провокира силни настроения срещу Източна Европа в западните общества, които традиционно подкрепяха интеграцията на бившите комунистически страни. А това прави по-трудно бъдещето да бъде използвано като ресурс за социално сближаване.

Докато лидерите на Запад приемат, че обществата им очакват завръщане към нормалността, Изтокът таи надежди за някакъв вид извънредна политика. Източноевропейците са склонни да избират правителства, които обещават да действат и дори да нарушават правилата, ако ситуацията го налага.

Трябва ли да се притесняваме от крехкостта на Европа или следва да се впечатлим от нейната устойчивост? Всъщност многобройните кризи на съюза допринесоха много повече от кохезионните политики на Брюксел за усещането, че всички ние, европейците, сме част от една и съща политическа общност. В отговор на кризата на еврото, бежанския проблем и нарастващата терористична заплаха Европа се оказа по-интегрирана от всякога, поне що се отнася до икономиката и сигурността.

Съществува обаче опасност в легитимните си опити да отговорят на обществените очаквания за конкретни резултати някои западноевропейски лидери да се изкушат да пренебрегнат основателните опасения на източноевропейците и да обвинят за проблемите между Изтока и Запада нелибералните правителства, дошли на власт в някои от страните от региона. Това би било грешка.

Гъвкавостта, а не твърдостта е това, което все още може да спаси Европа. Докато повечето наблюдатели си задават въпроса как популизмът може да бъде победен, по мое мнение по-правилният въпрос е как той да бъде надживян.

Това, което може да увеличи шансовете за оцеляване на Европейския съюз, е духът на компромис. ЕС не трябва да се опитва да победи многобройните си врагове, а трябва да се старае да ги изтощи, като по пътя приема някои от техните политики (включително искането за добре защитени външни граници) и дори някои от техните нагласи (от свободната търговия не печелят непременно всички).

Прогресът е права линия само в лошите учебници по история. За европейските лидери не е толкова важно да разберат защо Хабсбургската империя се разпада през1918 г., колкото защо тя не се разпада по-рано – през 1848 г., 1867 г. или в много други кризисни моменти. Вместо да се стремят да гарантират оцеляването на ЕС чрез увеличаване на неговата легитимност, те просто трябва да покажат способността му за оцеляване. И това ще се превърне в най-големия източник на бъдещата легитимност на съюза.

Често се твърди, че Европа е заплашена от липсата на лидери с визия. Но знаем ли наистина какви лидери могат да спасят съюза? В книгата си "Анатомията на един миг" испанският писател Хавиер Серкас разказва за неуспешния антидемократичен преврат в Испания през 1981 г. Това е най-критичният момент в съвременната история на Испания. Хората все още се страхуват от силата на стария режим, а и вече изпитват разочарование от краткия си демократичен опит. Безработицата е стигнала 20 процента, инфлацията гони 16 процента. Идеята за преврат витае във въздуха. Всички очакват нещо да се случи. Накрая двеста офицери от Гражданската гвардия, водени от подполковник Антонио Техеро, нахлуват в парламента и заплашват да застрелят депутатите. Всички се хвърлят под седалките, само трима души остават по местата си, докато куршумите свистят. Тяхната изумителна смелост обрича преврата на провал.

Преди този съдбоносен ден никой не би могъл да предположи, че точно тези трима ще се изправят лице в лице с пучистите и така ще спасят демокрацията в Испания. Но именно това се случва. Оцеляването прилича на писането на стихотворение - дори поетът не знае как ще завърши то.

* С малки съкращения