Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах
Регистрация
3 25 сеп 2016, 13:06, 27726 прочитания

Малкият викинг, или възпитанието в можене

Оранжевокосият българо-исландец Ейрик, който определено не е бебе и чиито татко и мама са взаимозаменяеми

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Този текст е част от специалното издание на "Капитал" K:ids. Всички текстове по темата може да откриете тук.
Влади Фиданова е редактор и журналист с дългогодишен опит в различни телевизионни проекти и медии. Последната й особено вдъхновяваща работа е като главен сценарист на емблематичното предаване "Предай нататък" по bTV. Извън професионалните си занимания Влади е майка на своя малък българо-викинг Ейрик.
Ейрик Кристофер Бяртмар Гудмундсон. Мдаам. Обрекох детето. Знаех си... Защо просто не го нарекох Александър? Ми, като всички нормални хора, нали? Дори и Сандé бих преглътнала за галено, само за да не ми се налага всеки път, диктувайки името му буква по буква, да получавам онзи-поглед-над-очилата, неминуемо последван от истеричното "какво?!?" и веднага "я, пак!"...

Но пък му отива. Ах, как му отива! На зелените очи, на сладката дяволита усмивка, на избърборените неразбираемо българско-английско-исландски думички, но най-вече на златисто-червените му коси. Ейрик The Red. Кръстен е на онзи кръвожаден викинг, хукнал да гони вятъра в платната си преди повече от хиляда години и открил бреговете на Гренландия.

Таткото на Ейрик не е кръвожаден, но пък си е натурален исландски викинг. И е открил своя пристан в нашата малка България. Страна с много неуредици, на които той (дори след седем години) все още може да гледа като възможности да научи и опита нещо ново. Оптимизмът му е безграничен. Надявам се, че е успял да го предаде и на сина ни. Ще му трябва - още година и Ейрик влиза в мелачката на училището и на живота.

Да си дете, което расте в дву- или триезична среда, невинаги е лесно. Особено когато освен по езици родителите ти се различават и по това, че идват от два почти диаметрално противоположни свята. Като вътрешно усещане, възприятие, разбиране и отношение. Или поне на по-голямата част от обществата ни.

България и Исландия.



Топло и студено.

Евтино и "адска скъпня".

Сприхави, недоволни, патриархални хора и усмихнати, разкрепостени, горди викинги.

Знаете ли, че Исландия е първата държава в света, чийто държавен глава се ожени законно за своята гей партньорка? А това, че Исландия е първата страна, чието електричество (още от 2012) е 100% от възобновяеми източници? А това, че Исландия е единствената страна, която след голямата световна криза отказа да задължи населението си да изплаща дълговете, натрупани от шепа престъпници, и осъди тези престъпници...

На мен тези факти ми звучат като на светлинни години от тук... пък и, да - голяма част от ландшафта на тази островна държавица наистина прилича на друга планета...

Сблъсъкът на "културите" между нас си беше епичен. И то още с първите по-студени дни, след преместването на мъжа ми в България. Помня, че когато температурите паднаха осезаемо, съвсем естествено той се опита да включи парното. И съвсем естествено аз го уведомих:
- Ама те не са го пуснали още...
- Те?!? Кои са те?!?

Логичната реакция доведе до няколкочасов разговор как действа енергийният монопол в родината, завършил с първата ни сериозна караница, след като той нарече много хора престъпници. Защото аз мога да си псувам неуредиците, ама "къв е тоя, дето ми е дошъл от някъде си и ми говори срещу България", ама ха!

Признавам си, че за времето, в което сме семейство, сме имали не едно или две спречквания и не една или две вечери сме осъмвали, разнищвайки теми, простиращи се от синдикатите, пушенето на обществени места, вечното недоволно мрънкане, но придружено с примиренческо махване с ръка, до пустеещите села, невероятната ни природа и това "защо-по-дяволите-не-ви-е-гордо-че-сте-толкова-стар-народ?!". Когато преди пет години се превърнахме и в родители, споровете изместиха центъра си. На дневен ред дойдоха "нужно ли е да слагаме шапка на детето, когато излизаме при вятър и – 5º навън" и "престани да правиш палачинки за закуска, наблегни на здравословна и балансирана храна" (по възможност богата на фибри, омега 3 и 6 и антиоксиданти). Безспорно е, че когато два завършени, зрели индивида, отгледани и отрасли в различни общества, започнат да градят заедно семейство, то няма как да се разминат със споровете. Хубаво е, когато от всичко това в крайна сметка и двамата научават по нещо ново. За компромисите. За разбирането. За любовта. И един за друг.

При нас може би най-запомнящият се случай и до ден днешен си остава великият момент на раждането на Ейрик. Не само защото беше навръх Коледа, но и защото отсъстваше каквато и да е възможност бащата да присъства на чудото на даряване на живот. Беше 2010-а, раждах в "Майчин дом" по време на големия ремонт, в старата им, малка и допотопна заличка... И когато мъжът ми с широка усмивка и замах поиска да влезе с мен, аз го спрях с вдигната ръка (като наедрял катаджия по нощница)... "Спри!" Гледах решително учудения му поглед и просто нямаше как да му обясня, че не е разрешено на бащата да е там по време на раждането. Нямаше и как да отговоря логично и най-вече кратко на въпроса му "защо", освен с "ами... няма място". Е, и досега не пропуска да ми натякне, шегувайки се: "То в България за бащите няма място."

В действителност обаче от онзи момент аз наистина започнах да се старая да осигуря това място в ежедневието на детето ни. И ми се получава и досега. Къде съзнателно, къде по стечение на обстоятелствата. След шестия месец от раждането ми се наложи да се върна на работа и именно на таткото се падна удоволствието и честта да захрани Ейрик, да направи с него първите самостоятелни крачици, да си размени първите думички... Често аз се прибирах след повече от дванадесетчасов работен ден, а синът ни отдавна беше нахранен, изкъпан и доволно се усмихваше насън...

Ейрик израсна, споделяйки ежедневието с баща си чак до четиригодишна възраст, когато тръгна на детска градина. Смятам, че това е поредната голяма разлика в отношението на българското и исландското общество. Ролята на родителите при нас е все още категорично разделена – тате носи, мама меси. Там родителите поделят отговорността във всичко – от смяната на пелените до осигуряването на прехраната (дори едните да нямат гърди) – всичко може да се научи. И в това няма нищо, ама нищо, което да ги прави по-малко жени или по-малко мъже – мястото на всеки е еквивалентно и взаимозаменяемо. И, разбира се – еднакво важно.

Понякога си мисля, че при Ейрик точно тези първи години са причината той все още да не говори добре български език. Предпочита да се изразява на английски – по-лесно му е. Всъщност това с английския беше категорично решение на таткото, който спря исландския някъде малко след като Ейрик започна да общува с нас на негов си, съвсем странен и измислен език. Явно детето си беше решило, че след като мама говори по един начин, тате по друг, двамата помежду си на трети, защо и той да не си говори на собствен – четвърти...

С тръгването му на детска градина се появиха и първите негативи от този факт. Първите подигравки. Първите горчиви сълзи: "Те защо казва, че аз съм бебе?" Тогава с баща му решихме, че ще отделяме допълнителна, неголяма сума месечно, за да го запишем на английски език и в градината. Много приятели ни се чудиха – "ама как? Само грешни пари давате, те там нищо не учат". Не ги послушахме и преценихме, че това е начин Ейрик да се почувства поне малко в свои води и да добие самочувствието, че има неща, които знае, и други, които предстои да научи.

И ето, че проработи! Поне по отношение на това, че без задръжки вече момчето ни говори и на български език. Не го говори добре, но това не го притеснява. Не го кара да замълчи, навел очи от срам, че е казал нещо неправилно. Не го кара да плаче. Той знае, че е различен. Само се опитайте да изговорите името му и ще ви стане ясно.

Но най-хубавото е, че знае, че има неща, които умее по-добре, и такива, които има все още да учи. А това, сигурна съм, го кара да се чувства повече от прекрасно и без страх да очаква "мелачката" на училището и живота...
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

Прочетете и това

Бебето плувец Бебето плувец

Според треньора по ранно плуване Деница Чобанова в басейна децата и родителите им се учат на доверие, партньорство и взаимопомощ

11 окт 2017, 8450 прочитания

Цели в прах и драскотини Цели в прах и драскотини

Децата и техните най-добри приятели – нарисувани, разказани и предпочетени сред всички други

10 окт 2017, 5969 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "K:ids" Затваряне
Със сина ми, отвъд!

Da, ne, voda и една фланелка на националния отбор по волейбол в един българо-френски разказ за толерантността по природа

Приходите скачат, акциите не

Финансовите отчети на публичните компании продължават да се подобряват, но това не се отразява на фондовия пазар

Гените ни говорят

Боряна Герасимова, съосновател и главен изпълнителен директор на NutriGen, пред "Капитал"

Фонд на Рокфелер продава ритейл парка в Пловдив на групата "Химимпорт"

Активът се оценява на над 35 млн. лв., но дълговете са почти толкова

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 50

Капитал

Брой 50 // 16.12.2017 Прочетете
Капитал Daily, 14.12.2017

Капитал Daily

Брой 192 // 14.12.2017 Прочетете