Този сайт използва бисквитки (cookies). Ако желаете можете да научите повече тук. Разбрах
Регистрация
3 25 сеп 2016, 13:06, 27501 прочитания

Малкият викинг, или възпитанието в можене

Оранжевокосият българо-исландец Ейрик, който определено не е бебе и чиито татко и мама са взаимозаменяеми

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Качествената журналистика е въпрос на принципи, професионализъм, но и средства. Ако искате да подкрепите стандартите на "Капитал", може да го направите тук. Благодарим.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Този текст е част от специалното издание на "Капитал" K:ids. Всички текстове по темата може да откриете тук.
Влади Фиданова е редактор и журналист с дългогодишен опит в различни телевизионни проекти и медии. Последната й особено вдъхновяваща работа е като главен сценарист на емблематичното предаване "Предай нататък" по bTV. Извън професионалните си занимания Влади е майка на своя малък българо-викинг Ейрик.
Ейрик Кристофер Бяртмар Гудмундсон. Мдаам. Обрекох детето. Знаех си... Защо просто не го нарекох Александър? Ми, като всички нормални хора, нали? Дори и Сандé бих преглътнала за галено, само за да не ми се налага всеки път, диктувайки името му буква по буква, да получавам онзи-поглед-над-очилата, неминуемо последван от истеричното "какво?!?" и веднага "я, пак!"...

Но пък му отива. Ах, как му отива! На зелените очи, на сладката дяволита усмивка, на избърборените неразбираемо българско-английско-исландски думички, но най-вече на златисто-червените му коси. Ейрик The Red. Кръстен е на онзи кръвожаден викинг, хукнал да гони вятъра в платната си преди повече от хиляда години и открил бреговете на Гренландия.

Таткото на Ейрик не е кръвожаден, но пък си е натурален исландски викинг. И е открил своя пристан в нашата малка България. Страна с много неуредици, на които той (дори след седем години) все още може да гледа като възможности да научи и опита нещо ново. Оптимизмът му е безграничен. Надявам се, че е успял да го предаде и на сина ни. Ще му трябва - още година и Ейрик влиза в мелачката на училището и на живота.

Да си дете, което расте в дву- или триезична среда, невинаги е лесно. Особено когато освен по езици родителите ти се различават и по това, че идват от два почти диаметрално противоположни свята. Като вътрешно усещане, възприятие, разбиране и отношение. Или поне на по-голямата част от обществата ни.

България и Исландия.



Топло и студено.

Евтино и "адска скъпня".

Сприхави, недоволни, патриархални хора и усмихнати, разкрепостени, горди викинги.

Знаете ли, че Исландия е първата държава в света, чийто държавен глава се ожени законно за своята гей партньорка? А това, че Исландия е първата страна, чието електричество (още от 2012) е 100% от възобновяеми източници? А това, че Исландия е единствената страна, която след голямата световна криза отказа да задължи населението си да изплаща дълговете, натрупани от шепа престъпници, и осъди тези престъпници...

На мен тези факти ми звучат като на светлинни години от тук... пък и, да - голяма част от ландшафта на тази островна държавица наистина прилича на друга планета...

Сблъсъкът на "културите" между нас си беше епичен. И то още с първите по-студени дни, след преместването на мъжа ми в България. Помня, че когато температурите паднаха осезаемо, съвсем естествено той се опита да включи парното. И съвсем естествено аз го уведомих:
- Ама те не са го пуснали още...
- Те?!? Кои са те?!?

Логичната реакция доведе до няколкочасов разговор как действа енергийният монопол в родината, завършил с първата ни сериозна караница, след като той нарече много хора престъпници. Защото аз мога да си псувам неуредиците, ама "къв е тоя, дето ми е дошъл от някъде си и ми говори срещу България", ама ха!

Признавам си, че за времето, в което сме семейство, сме имали не едно или две спречквания и не една или две вечери сме осъмвали, разнищвайки теми, простиращи се от синдикатите, пушенето на обществени места, вечното недоволно мрънкане, но придружено с примиренческо махване с ръка, до пустеещите села, невероятната ни природа и това "защо-по-дяволите-не-ви-е-гордо-че-сте-толкова-стар-народ?!". Когато преди пет години се превърнахме и в родители, споровете изместиха центъра си. На дневен ред дойдоха "нужно ли е да слагаме шапка на детето, когато излизаме при вятър и – 5º навън" и "престани да правиш палачинки за закуска, наблегни на здравословна и балансирана храна" (по възможност богата на фибри, омега 3 и 6 и антиоксиданти). Безспорно е, че когато два завършени, зрели индивида, отгледани и отрасли в различни общества, започнат да градят заедно семейство, то няма как да се разминат със споровете. Хубаво е, когато от всичко това в крайна сметка и двамата научават по нещо ново. За компромисите. За разбирането. За любовта. И един за друг.

При нас може би най-запомнящият се случай и до ден днешен си остава великият момент на раждането на Ейрик. Не само защото беше навръх Коледа, но и защото отсъстваше каквато и да е възможност бащата да присъства на чудото на даряване на живот. Беше 2010-а, раждах в "Майчин дом" по време на големия ремонт, в старата им, малка и допотопна заличка... И когато мъжът ми с широка усмивка и замах поиска да влезе с мен, аз го спрях с вдигната ръка (като наедрял катаджия по нощница)... "Спри!" Гледах решително учудения му поглед и просто нямаше как да му обясня, че не е разрешено на бащата да е там по време на раждането. Нямаше и как да отговоря логично и най-вече кратко на въпроса му "защо", освен с "ами... няма място". Е, и досега не пропуска да ми натякне, шегувайки се: "То в България за бащите няма място."

В действителност обаче от онзи момент аз наистина започнах да се старая да осигуря това място в ежедневието на детето ни. И ми се получава и досега. Къде съзнателно, къде по стечение на обстоятелствата. След шестия месец от раждането ми се наложи да се върна на работа и именно на таткото се падна удоволствието и честта да захрани Ейрик, да направи с него първите самостоятелни крачици, да си размени първите думички... Често аз се прибирах след повече от дванадесетчасов работен ден, а синът ни отдавна беше нахранен, изкъпан и доволно се усмихваше насън...

Ейрик израсна, споделяйки ежедневието с баща си чак до четиригодишна възраст, когато тръгна на детска градина. Смятам, че това е поредната голяма разлика в отношението на българското и исландското общество. Ролята на родителите при нас е все още категорично разделена – тате носи, мама меси. Там родителите поделят отговорността във всичко – от смяната на пелените до осигуряването на прехраната (дори едните да нямат гърди) – всичко може да се научи. И в това няма нищо, ама нищо, което да ги прави по-малко жени или по-малко мъже – мястото на всеки е еквивалентно и взаимозаменяемо. И, разбира се – еднакво важно.

Понякога си мисля, че при Ейрик точно тези първи години са причината той все още да не говори добре български език. Предпочита да се изразява на английски – по-лесно му е. Всъщност това с английския беше категорично решение на таткото, който спря исландския някъде малко след като Ейрик започна да общува с нас на негов си, съвсем странен и измислен език. Явно детето си беше решило, че след като мама говори по един начин, тате по друг, двамата помежду си на трети, защо и той да не си говори на собствен – четвърти...

С тръгването му на детска градина се появиха и първите негативи от този факт. Първите подигравки. Първите горчиви сълзи: "Те защо казва, че аз съм бебе?" Тогава с баща му решихме, че ще отделяме допълнителна, неголяма сума месечно, за да го запишем на английски език и в градината. Много приятели ни се чудиха – "ама как? Само грешни пари давате, те там нищо не учат". Не ги послушахме и преценихме, че това е начин Ейрик да се почувства поне малко в свои води и да добие самочувствието, че има неща, които знае, и други, които предстои да научи.

И ето, че проработи! Поне по отношение на това, че без задръжки вече момчето ни говори и на български език. Не го говори добре, но това не го притеснява. Не го кара да замълчи, навел очи от срам, че е казал нещо неправилно. Не го кара да плаче. Той знае, че е различен. Само се опитайте да изговорите името му и ще ви стане ясно.

Но най-хубавото е, че знае, че има неща, които умее по-добре, и такива, които има все още да учи. А това, сигурна съм, го кара да се чувства повече от прекрасно и без страх да очаква "мелачката" на училището и живота...
  • Facebook
  • Twitter
  • Зарче
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg

29 ноември, 2017 г.
София Хотел Балкан

capital.bg/conference

12 годишна конференция Сделки и инвеститори



Акценти в програмата:
Икономически обзор на региона и какво да очакваме занапред
Гледната точка на инвеститорите за перспективите пред България
Най-важните сделки за годината и какво стои зад техния успех
Завръща ли се дяловото инвестиране като важен инструмент за финансиране
Кои активи и сектори ще бъдат в радара на инвеститорите през 2018


Прочетете и това

Бебето плувец Бебето плувец

Според треньора по ранно плуване Деница Чобанова в басейна децата и родителите им се учат на доверие, партньорство и взаимопомощ

11 окт 2017, 7266 прочитания

Цели в прах и драскотини Цели в прах и драскотини

Децата и техните най-добри приятели – нарисувани, разказани и предпочетени сред всички други

10 окт 2017, 5124 прочитания

24 часа 7 дни
 
Капитал

Абонирайте се и получавате повече

Капитал
  • Допълнителни издания
  • Остъпки за участие в събития
  • Ваучер за реклама
Още от "K:ids" Затваряне
Със сина ми, отвъд!

Da, ne, voda и една фланелка на националния отбор по волейбол в един българо-френски разказ за толерантността по природа

Старите кучета още хапят в БСП

Ще може ли Корнелия Нинова да овладее партията

Playground Energy: На бизнес люлката от пет години

Идеята на Христо Алексиев и Илиан Милинов за използване на енергията от играчките на детските площадки идва случайно

Индексите на борсата започнаха седмицата с ръст

"Стара планина холд" реализира най-голям ръст след съобщението за дивидент

Кредитор продава рециклиращите машини на Пламен Стоянов-Дамбовеца

Оборудването е струвало около 10 млн. лв. при покупката му, а сега се предлага за около половината

Новите страхове са забравените стари

Носителят на "Оскар" Фолкер Шльондорф за първата екранизацията "Историята на прислужницата"

K:Reader

Нов и модерен инструмент, който пренася в дигитална среда усещането от четенето на хартия.

Прочетете целия вестник или списание без да търсите отделните статии в сайта.
Капитал, брой 42

Капитал

Брой 42 // 21.10.2017 Прочетете
Капитал Daily, 19.10.2017

Капитал Daily

Брой 160 // 19.10.2017 Прочетете