Регистрация

// Light / Вестници / Капитал / КАПИТАЛ LIGHT / Във фокус

  • LinkedIn
  • Twitter
  • Email
  • Ако този материал Ви е харесал или желаете да изразите съпричастност с конкретната тема или кауза, можете да ни подкрепите с малко финансово дарение.

    Дарение
    Плащането се осъществява чрез ePay.bg
Снимка
 
 Фотограф: Тихомир Рачев/ No Frame Studio

Герой

На цял екран



Стефан Вълдобрев седи върху един кожен барбарон.
"Представям си близък кадър на човек, който седи така, със замислено изражение, и се взира нагоре, към небето. После камерата постепенно се отдалечава и се вижда, че той всъщност гледа мач на телевизора, закачен на стената."
Започвам да се смея. През следващите няколко часа ще ми се случва доста често. Стефан Вълдобрев е точно такъв, какъвто изглежда - адски позитивен и свръхактивен.
"Кой е нямал трудни моменти? При мен по-скоро се забелязва това, че не обичам да хленча, не обичам да се оплаквам. Адски мразя да се оправдавам и да търся вина в някой друг. Мисля, че ако човек има идея, няма земна сила, която да може да го спре. Може би затова изглеждам така отстрани. Но всъщност обичам да съзерцавам, мисля, разсъждавам... точно обратното на активен и позитивен човек."
Може би някъде тук се крие отговорът на въпроса как успява да се справи с всичко, с което се е захващал: композирал е музика за повече от 70 театрални спектакъла, 10 игрални и 5 документални филма, има самостоятелна стихосбирка ("Катапулт", 1999), 9 албума с авторска музика, 3 главни и 7 поддържащи роли в киното и повече от 40 в театъра. Как намира време за всичко? Оказва се, че формула няма. В Играта може да те спаси само импровизацията.
Играта е символичен образ в живота на Стефан Вълдобрев: играта като театрална роля, режисьорска концепция, музика, отборно занимание, футбол.
"Често се сещам за една случка с баща ми. Майка ми го оставяше вкъщи, за да ме надзирава, докато свиря. Пианото е в единия ъгъл на стаята, телевизорът е в другия. Дават мач. Баща ми стои по средата, с гръб към мен, гледа мача и ме слуша. За да тече някаква музика и той да си мисли, че свиря, аз импровизирам някакви неща - Бах, Моцарт, а всъщност и аз гледам мача. Това са ми първите композиторски опити върху класически произведения. По някакво странно стечение на обстоятелствата композирането ми е неразривно свързано с футбола."

Детска игра

"Като малък ме оставяха в Шейново по четири месеца всяко лято. Там подивявахме с момчетата от махалата. Имаше кино в центъра на селото, гледахме филми и след това ги разигравахме. Повечето бяха за индианци и каубойци. Гойко Митич беше основният персонаж, а "Кръвни братя" беше филмът, който гледахме най-много. Заедно с другия протагонист накрая на филма се сприятелиха и си разрязаха вените, за да слеят кръвта си. В много близък план имаше две допрени една до друга китки. И на следващата сутрин всички момчета в село Шейново бяха с разрязани вени и със слята кръв. Бяхме "кръвни братя". Интересното беше, че в това село Шейново всичките ми приятели бяха помаци, турци, роми, българи, всякакви. И тогава наистина бяхме кръвни братя... Гойко Митич е мой голям кумир от детството. Другият беше Роки. Една година съм ходил със срязани черни кожени ръкавици и с една топка, защото Роки беше с такива кожени ръкавици, с бял потник и постоянно си тупаше една топка, за да си тренира мускулите."

Бермудски триъгълник

Започва да свири на пиано, когато е на 6 години. Не кандидатства в консерваторията, защото предпочита да играе футбол, вместо да свири по 7-8 часа на ден.
"Трябва да си много дисциплиниран, прилежен, постоянен, а аз бях точно обратното на това - скитах по улиците, ходех на стадиона да ритам, да се виждаме с приятели."
Или да седи по пет часа в съседния цирк. Мястото в Стара Загора, където е роден и живее като ученик, се оказва по средата на един триъгълник.
"Едната страна на триъгълника беше стадионът, който е на 200 метра от нас, другата страна беше циркът и третата - киното. Загубвах се в този Бермудски триъгълник. Беше влизане и абсолютно забравяне да се излезе. И някъде между другото беше и училището. Опитваше се да превърне този триъгълник в квадрат, но безуспешно."
Постепенно сменя пианото с китара, започва да пее в банди. Ясно си спомня момента, в който започва да свири първите си парчета на китара - "бяха някакви три акорда" - на училищните празници. Тогава за пръв път се качва на сцената и усеща всички погледи върху себе си, особено тези на момичетата.
"Докато свирех, си казах: ето това искам да правя отсега нататък. Постоянно да бъда на сцената и да вълнувам някакви хора, да ги карам да се чувстват добре."
Започва да се занимава с театър, след това и написва първите си песни върху свои текстове.
"Тогава много се четеше поезия. Страшно обичах поезията. Събирахме се една група на тавана на читалището. Четяхме много, пишехме много, коментирахме, обсъждахме. Всъщност в това читалище на тавана се случваше поезията, на втория етаж беше самодейният театър "Съвременник", а в мазето беше школата, в която учех китара. Бях ученик, после циркулирах в цялото това нещо и се прибирах след полунощ."

Символика на преплитането

Втори курс в НАТФИЗ, в един от най-добрите класове на академията - Стефан Вълдобрев учи заедно с Галин Стоев, Койна Русева, Мариус Куркински, Камен Донев, Касиел Ноа Ашер. И първото представление на Галин Стоев като режисьор, "Градът на ангелите".
"Това е една пиеса на Сам Шепърд. Беше първото представление, за което правех музика, и до четвърти курс вече имах 10. Темата на тази пиеса е за киното, за филмовата индустрия в Лос Анджелис. Как парадоксално се преплитат нещата. Още в първата ми постановка са се вплели театър, музика и кино. А първата ми песен изобщо, която съм записал професионално, още през 1992 в един от първите албуми на "Ку-Ку", се казваше "Кино"!"

Незабележимата музика

Според Стефан Вълдобрев между трите вида музика, която прави - за театър, за кино и поп - има една основна разлика. От една страна, в музиката за театър и кино може да се почувства по-свободен от ограниченията на попа - но пък именно в театъра и киното "музиката трябва да присъства, отсъствайки."
"Имам привилегията да съм актьор, така че го усещам инстинктивно. Музиката трябва да е някъде там, под картината и под сцената, да не доминира, но в същото време трябва да има запомняща се тема. Понякога ми се е случвало да ми казват, че едва когато е пристигнала музиката за даден спектакъл, актьорите са почувствали жанра на изпълнението. Това наистина е комплимент за мен. Друг голям комплимент е след филма да ти кажат, че не са усетили музиката, което е страхотно. Когато историята те погълне, когато музиката е комплексно въвлечена в тази история, тя не тегли към себе си, не дразни сетивата. В поп музиката, от друга страна, имаш схема. Като формичките за правене на курабии за Великден. Едната е луничка, другата звездичка, третата кръгче. Куплет, припев, куплет, припев, соло. Но сега, когато си слушам старите неща, пак чувам някакви неща извън стандартите. Винаги има някакво допълнение, някаква драматургия, макар че си е поп музика."

90-те

Образът на Стефан Вълдобрев доста често е свързван с едни по-неспокойни времена,  "по-идейни, с повече енергия и по-свободни". Ето обяснението му за особената енергия на 90-те.
 "Инерцията на 70-те и 80-те. През 90-те се използваше цялата тази инерция, за да се случва всичко. Ама буквално всичко, накуп. Нещата се сменяха с такава главоломна бързина, защото имаше толкова много да се каже. Хеви метъл, ню уейв, сиатълски саунд, след това много бързо се разви техно музиката, събираха се по един милион хора на улиците. След това и бритпопът, който екстремно завладя целия свят - и всичко това, защото имаше много какво да се каже. Вземи тези компилации, които се издаваха - "Summer Hits" примерно. Всяко едно от парчетата е мегахит. Не са стигали 9 касетки, за да се направят компилациите за една-единствена година. Ако сега излезем по улиците и направим една анкета, като попитаме кои са хитовете на това лято, ще ни изброят един, два, до три максимум. Според мен това се дължи на някакво изчерпване, някаква естествена умора. И не само с музиката, но и в обществото. Няма идеи, няма лидери."

Политическа игра

"Струва ми се, че прекалено дълги години се ядосвах. Изпитвал съм недоумение от какво ли не: от строшени тротоари и свирепи шофьори по улиците, до цветовете на сградите в София и този битак, който е до "Александър Невски" - с банановите кашони и с мръсните найлони. От друга страна, имам усещането, че съм дал страшно много моя лична, персонална енергия за България. И двете национални стачки, които бяха 1989 и 1990, и след това през зимата на 96-та, и 97-ма с инициативата за влизането на България в НАТО [Стефан Вълдобрев е автор на химна на Атлантическия клуб], до посещението на Бил Клинтън. А също и концерта преди две години за влизането в Европейския съюз, който имах честта да водя. Това са много важни неща за мен, не съм ги направил  проформа, не съм ги направил заради някакви облаги, а просто защото съвпадат с моите възгледи. Мисля, че оттук нататък задачата е всеки един от нас  почтено да работи върху себе си и да се хване в ръце, за да бъде полезен за семейството и държавата си."

Възходът на театъра и упадъкът на поп музиката

Обяснението, което Стефан Вълдобрев дава за възхода на театъра, звучи екзотично, но убедително. Според него той се дължи на интернет.
"Колкото по-активна е ролята на интернет и колкото повече потребители има, толкова повече хора ще има в салоните. Толкова ти дотяга от някакви визии и образи във виртуалното, че имаш страхотна потребност да видиш истински хора, от плът и кръв." Стефан Вълдобрев изказва и друга радикална теза - за упадъка на българската поп музика.
"Големите мениджърски и продуцентски компании обвиняват интернет за падналите тиражи, но моята теза е, че именно те са виновни за това - защото превърнаха музиката в ширпотреба. Поп музиката и рок музиката е силна, когато има някакви идеи в нея. Тя не е единствено някакво прекрасно пеене. И това - но не само. Tрябва да има някакви идеи, но мениджърските компании се страхуват от това. Затова и правят някакви умопомрачителни кастинги всяка година. Взимат талантливи деца, правят им два хита, изстискват ги максимално, подписват с тях някакви робовладетелски договори и след една-две години ги изхвърлят на улицата и взимат следващото. Вече и публиката усеща, че това е ширпотреба."

Играта продължава

Последното увлечение на Стефан Вълдобрев е да чете нови български романи, защото мисли върху идея за филмов проект. Припомням си колко много и колко различни неща е правил и се изкушавам да го попитам дали просто не приема всичко, което се появи.
"Не, много често ми се случва да отказвам. В последната година ми се наложи да откажа и театрални проекти - три. Просто си казах, че искам да правя по едно представление годишно, но да бъде нещо значимо за мен, а останалото време да отделям за кино и за музика. След като излезе филма "Изпепеляване" през 2004, имах предложения за два други филма, но ги отказах, защото не ми хареса сценарият."
След толкова години творческа работа вече избягва да определя влиянията си.
"Вече се опитвам да забравям хората, които са ми повлияли. Това с идолите е полезно до едно време, дава ти някаква насока, но после започва да ти пречи. Искам да си създавам мои собствени стандарти." Тихомир Рачев

  • 1
  • 2
  • 3
  • 4