Заплаха ли е дигитална валута от централните банки за финансовата система
Може би, но е трудно да се каже
Представете си, че е 2035 г. и бушува финансова криза. Кредитирането спира; цените на акциите на банките приличат на ски писти и във всеки новинарски репортаж се появяват напрегнати инвеститори със запретнати ръкави. Влизате в приложението си за банкиране и разглеждате тревожно спестяванията си. Можете да ги прехвърлите в друга банка, но никоя не изглежда безопасна. Ходенето до банката за изтеглянето на физически банкноти, дори и да има останали клонове, би било отживелица. За щастие има нов път за бягство. С натискането на един бутон можете да преместите средствата си в дигитална валута на централната банка (cbdc), държавно издадено виртуално хранилище на стойност, което е напълно безопасно.
Притесняващ сценарий
Това е един сценарий, притесняващ икономистите, работещи върху cbdcs (които са много: проучване в началото на годината установи, че над 80% от централните банки разучават темата). Има много потенциални предимства на публично подкрепените цифрови валути. Те може да улеснят плащанията. Те могат да "демократизират" парите на централната банка, частта от баланса на централната банка, до която за разлика от физическите пари в брой достъп имат сега само банките. И те биха намалили риска криптовалутите да заменят традиционните валути. Напоследък биткойнът расте и криптовалутата на Facebook, която на 1 декември промени името си от Libra на Diem, ще стартира през януари. Но не биха ли улеснили дигиталните валути на централните банки и бягането от традиционните банките по време на криза?
Не само в криза дигиталните валути на централните банки ще може да се конкурират с банките. Те биха били привлекателни активи, в които да се инвестира и в нормални времена, особено ако, подобно на днешните пари на централната банка, те са инструмент на паричната политика и следователно плащат лихва (ако приемем, че лихвите са стабилно положителни отново до 2035 г.). По този начин търговските банки могат да бъдат лишени от депозитите, с които днес финансират своите заеми. Дезинтермедиацията на банковата система може да направи невъзможна финансовата магия, която позволява на домакинствата да сдвояват дългосрочни ипотечни заеми с депозити.
Как да се заобиколи проблемът
Архитектите на виртуалните валути на централните банки търсят начини да заобиколят проблема. Една от възможностите, предложена от изследователи от Английската централна банка и Европейската централна банка, е да се ограничи сумата, която може да бъде държана в cbdc. Друга идея, посочена в скорошен доклад на Сара Алън от Инициативата за криптовалути и договори, изследователска група от 12 съавтори, е да разчитаме на банките да управляват публичните ценни книжа на cbdcs, както много хора разчитат на "портфейли", където държат своята криптовалута (макар че, ако обществеността не можеше да държи директно cbdcs, това не би било особено подобрение на съществуващите дигитални пари на централната банка).
Проблемът с разрушаването на модела на банките може да бъде избегнат с хитро инженерство. Но би било разумно да помислим дали изобщо идеята се нуждае от приложение. За тези, които желаят да се забавляват с футуристични идеи, cbdcs може да предложи възможност за преосмисляне на финансовата система из основи.
Няколко изследователски статии, обобщени от Франческа Карапела и Жан Флеминг от Федералния резерв в скорошен доклад, твърдят, че централните банки могат да запазят матуритетната трансформация, като пренаредят веригата на финансиране. Днес домакинствата депозират пари в банки, които "паркират" средства в централната банка. Ако хората предпочитат cbdcs обаче, централната банка може на практика да прехвърли средствата си на банките, като им дава заеми при лихвен процент спрямо собствената си политика. "Издаването на cbdc просто би направило излишна ролята на централната банка като гаранция за заемодателя в краен случай", пишат Маркус Брунърмайер от Принстънския университет и Дирк Нипелт от Учебен център "Герцензее" в доклад през 2019 г.
По-голямото кредитиране от централната банка може да звучи като неоправдано разширяване на влиянието на правителството. Но днешният пазар на депозити едва ли е независим. Не е като домакинствата да проверяват кредитните книги на банките, преди да им поверят пари си; те разчитат на държавата да гарантира депозитите. А депозитите са все по-концентрирани в големите банки. (Всъщност неотдавнашен работен документ на изследователи от Централната банка на Канада установява, че чрез увеличаване на конкуренцията за депозити cbdc може да увеличи банковото кредитиране и БВП.)
Истинският проблем с финансирането на банките от централната банка е рискът от неизпълнение по кредитите. За да избегнат фаворитизирането на определени банки, политиците вероятно ще трябва да финансират всяка институция, която може да осигури задоволително обезпечение за заемите си. Определянето кои заеми и кои активи отговарят на условията е сложна работа. Но централните банки вече правят такива оценки по време на криза. Разбирането е, че банките ще приемат само висококачествени активи плюс минималните изисквания за собствен капитал за защита на кредиторите, трябва да предотвратят моралния риск.
Улови мига
Друга идея е да накарате банките да се финансират с много повече собствен капитал, вместо да разчитат на депозити. Това би ги накарало да изглеждат по-скоро като днешните взаимни фондове или други инвестиционни инструменти без ливъридж. Именно затова икономисти като Джон Кокрайн от Станфордския университет и Лорънс Котликов от Бостънския университет отдавна се застъпват: кредиторите да се откажат от зависимостта си от излишни източници на финансиране и вместо това средствата на домакинствата да бъдат вложени в напълно безопасни активи. За Кокрайн cbdcs са възможност за банките да постигнат такова "тясно банкиране".
Да се страхуваш от ефекта на cbdcs означава да вярваш, че традиционното банкиране ще лиши икономиката от нещо, от което се нуждае, и че днешната система на "частичен резерв" трябва да бъде запазена. Но банките не са необходими за даване на заеми и вземане на заеми - в САЩ висок дял от тази дейност се извършва на капиталовите пазари. Ако банковият кредит трябва да продължи да тече, правителствата биха могли да го субсидират директно - като изрично очертаят това, което днешната архитектура замъглява. По-добре да се поеме частичен риск, отколкото да се потискат полезните технологични иновации.
Изричната подкрепа на субсидиите обаче невинаги е от полза за бенефициентите - или за регулаторите; безрезервната подкрепа привлича повече обществено съмнение. Истинският риск от cbdcs за финансовата система може да се крие в това, че се прокрадват с идеята, че традиционните банки изобщо не трябва да съществуват, или няма нужда от тях.
2020, The Economist Newspaper Limited. All rights reserved
