За “24 часа” през паница мавруд

Бюлетин Маркетинг и реклама Маркетинг и реклама

Получавайте най-важното и интересно от маркетинга: новини, рекламни кампании, обяви за работа

Толкова много философия се изписа за “24 часа”, че гносеологията взе да ревнува. Аз не вярвам, че философията може да разбере своя антипод. По-добре да се обърнем към историята. Древните например са казвали, че истината е във виното. Така е. Ако искаме да ни се усмихне истината за “24 часа”, нека налеем една паница с мавруд и да надникнем в нея като в телевизор...


България имаше въпиеща нужда от обективен вестник. През 1990 г. тя сякаш бе разделена на два военни лагера - син и червен. Между тях зееше пропаст. Като че ли вече не бяхме един народ, а два. Мирното съвместно съществуване ставаше все по-невъзможно. Влюбени се разделяха. Съпрузи се развеждаха.
Двете скарани Българии си имаха два вестника - “Дума” и “Демокрация”. Те им действаха като опиум на омразата. Изключително субективни, те превръщаха читателите си в секти. Ако бе продължило така, до днес да сме се изколили...
Преди това имаше два напълно несъвместими и враждебни обществени дискурса. С “24 часа” се роди общият български обществен дискурс.
Днес може би изглежда, че и без “24 часа” щеше да съмне. Може би. Но колко години щяха да минат? Тогава имаше десетки други всекидневници, но нито един не успяваше да се намеси. Двуполюсният вестникарски модел изглеждаше неразбиваем.


През есента на 1990 г. вече бях напуснал “Дума” и работех като първи заместник на Блъсков в “168 часа”. Редакцията тъкмо се бе разширила в три-четири стаи на последния етаж в една сграда срещу банката и американското посолство на “Стамболийски”. Под нас бяха Първа частна банка и Съюзът за стопанска инициатива на гражданите (ССИГ) на Моллов. Тази сграда стана символ на частния бизнес.
Имахме желание за всекидневник, но нямахме помещения, журналисти, хартия и пари. Моллов и Йосифов помогнаха на Блъсков да вземе кредити. С хартията бе по-сложно, защото през 1990 г. тя се разпределяше централно от Комитета по печата. Ние не бяхме в неговата схема.
След Нова година хартията изведнъж започна да се продава по световните цени. От 20 стотинки за брой вестниците вече струваха 1 лев. Тиражите паднаха наполовина. Казах на Петьо - сега е моментът да пуснем едно малко вестниче за 50 стотинки. Сигурен съм, че ще събера всички новини само на 4 малки страници. Няма начин да не пробием...
Точно в този момент “168 часа” формално се водеше издател на “Диалог”. Стаите на вестника бяха в дъното на един коридор на Полиграфическия комбинат, а в тях двайсетина опитни и млади журналисти от бившия “Народна младеж” се чудеха с какво да си изкарват прехраната.
Блъсков каза, че ги кани в новия всекидневник на пресгрупата. “Ето, тука е бай Перо - посочи ме той. Ще го слушате каквото ви каже!” Аз казах, че започваме сухите тренировки. Който иска, да идва. Имам само едно условие - който се запише в “24 часа”, да не работи другаде на хонорар. Видял съм как няколко вестника се разпадат, защото всеки гледа да изкара нещо допълнително.
Раздадох помагалата на ЮПИ и Асошиейтед прес и започнахме тренировките. Работеше се на пишещи машини. Драсках върху текстовете с молив, обяснявах на авторите кое, как и защо и връщах текстовете за преписване. Главното бе да усетят къде е зрънцето новина, да го сложат най-отпред и да изчистят фактите от всякакви коментари и оценки. За много хора тогава това беше като да научат нов език...
Моите бивши съдружници до днес твърдят, че те са създателите на “24 часа”. Те бъркат “създател” със “собственик”. Интересно как можеш да твърдиш, че си създал вестник, в който не си написал нито един ред, не си редактирал нито един материал и не си дал нито една идея. Без дори физически да си бил там, тъй като през 1990 г. “168 часа” бе на другия край на София!...
Създател безспорно е Емил Петков, който направи първоначалната графика. За времето си тя бе революционна...
Огромна е ролята на Блъсков, директора на фирмата. Той осигуряваше кредитите, разправяше се с печатницата, бореше се със стотиците трудности, които възникват при всяко ново начинание. Както вече казах, той бе изключително амбициозен, пробивен и готов на всичко. Но в самия вестник няма никакво участие. По време на първия брой дори бе в чужбина.
Като се замисля днес, вероятно много дължа на Блъсков. Той ми даде възможност да направя своя вестник, да сложа подписа си в историята на журналистиката. Това не е малко. Освен това - да се возя в скъпи коли, да си построя къща и така нататък. От друга страна, по същото време много други хора с пари и влияние ме канеха да им направя всекидневник. Избрах Блъсков, защото бяхме приятели от “Фронт”. Не знам какво щях да съм без Блъсков, но съм сигурен, че без “24 часа” той нямаше да е нищо особено.


Как се стигна до “обърнатия словоред”? Аз съм журналист от старата школа и не бих подложил синтаксиса на такава Кама сутра. Всичко започна с това, че отначало вестничето беше много тесничко. За да пестим място, не пишехме отделни заглавия - използвахме началото на първото изречение. Карах репортерите да го обърнат така, че най-отпред да излязат най-важните думи.
Постепенно това така им хареса, че започнаха да обръщат всички изречения. Млади хора, те се забавляваха да дразнят обществото. И най-много мен. През 1992 г. забраних официално обратния словоред.
Тогава правехме много неща наобратно - за да дразним авторитетите. Например забраниха социологическите изследвания месец преди изборите. Ние пускахме редовно данните на “Галъп”, но като прогнози на врачката Гала П., специално дошла от чужбина с черния си котарак - също екстрасенс...
Понеже исках вестникът да бъде народен, да гледа с ирония на властта и елита, избрах любимия народен герой - Малкия Иванчо. Двойкаджията с мръсна уста, дето все удря в десетката. Поръчах го на художника Ивайло Нинов. Той каза, че едва ли Иванчо ще може да излиза всеки ден. Кой ще измисля толкова много лафове? Казах му: “Как кой, народът! Нали е народен герой!” Така и стана. За броени дни върху вестника се изсипа цял кош предложения. Текат и до днес. За десет години Иванчо успя да се измайтапи с почти всичко, което стана в държавата.
Наложи се обаче сам да измисля първите десетина карикатурки. Запомнил съм една, в която Иванчо се връща в къщи с бележник, пълен с двойки. И казва: “Това, тате, бяха все шестици, но Иван Костов им удържа акциза!” Тогава Костов бе финансов министър и ние го критикувахме остро.
Като си присвои народния герой Иванчо, “24 часа” извърши първата българска приватизационна сделка. Единствената, в която няма данни за корупция.
Не бих казал, че всички бяха възхитени от първия брой. Един известен в миналото телевизионен журналист дойде чак вкъщи, за да ми каже, че е силно разочарован. Главен редактор от старото поколение ме срещна пред комбината и рече: “Ти си луд бе, кой ще купува тоя парцал?” Един приятел дълго ми обясняваше, че това са някакви американски номера, българинът няма да ги разбере
Аз също бях разкъсван от съмнения. Ще тръгне ли? Какво повече предлагаме от другите? Ние нямахме никакви пари, мерцедесите дойдоха по-късно. Ако не върви, скоро щяхме да го спрем и моята кариера щеше да приключи безславно. По-късно се появиха вестници с десетки милиони долари зад гърба си, зад тях стояха правителства, партии, мощни групировки. Когато тръгна в.”Стандарт” например, дори завеждащите на отделите получиха лични автомобили. Преди да станем най-големи, ние бяхме най-малки, най-бедни и най-нежелани.


Спокойно може да се каже, че в.”24 часа” породи частното разпространение в България. Ако разгледаме тиражите на другите вестници през 1991 г., ще видим, че те се разпространяваха от РЕП 80-90 на сто. И обратното - към 90 на сто от “24 часа” се продаваше от частници. Общо с частниците се получаваше съотношение 8:2 в полза на “24 часа”.
Страната бе обхваната от часова епидемия. Предаваше се от човек на човек, от град на град. Беше остро заразна и не се лекуваше нито с лекарства, нито с пост и молитва.
Аз още се тревожех, че това може да се каже само сън. Днес те купуват, утре - не! Затова сутрин излизах на “Плиска” с един бележник и броях кой вестник с каква скорост върви. За всяка покупка драсках чертички.
Един ден прибрах за малко бележника в джоба и отидох да си купя кафе. Като се върнах, тъкмо спираше един от дългите автобуси. През прозорците видях, че половината пътници четат “24 часа”. Вратите се отвориха и другата половина хукна да си го купува...

* Откъсът е от есето на Валери Найденов “Преди да се роди вестникът и малко след това”, публикувано в книгата “24 часа” Вестникът”. С нея издателска къща “Труд” започва поредица “четвърта вл@?т.bg”. Издаването на книгата съвпадна с десетия рожден ден на часовия всекидневник. Валери Найденов е сред създателите на “24 часа” и негов дългогодишен главен редактор.


Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Вече съм абонат Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
Все още няма коментари
Нов коментар