Продължават ли да защитават ролата си на корективи  анализатор медиите?

- Няма как да отречем, че днешната демокрация е "медийна". Но и самият ни живот в голяма степен е станал "медиен". Нека кажа по нещо за двата аспекта. В политиката открай време имиджът е важен толкова, колкото – ако не и по-важен –  личността. Всяка от водещите фигури на публичния живот се е запечатала със свой характерен, симулиран и тиражиран облик. Но последният министър-председател не само живееше в медиите, но и чрез медиите; затова мога да си представя колко му липсват сега. Знаехме кога ляга и става, рисува и рита топка, дали слуша някой "тъжен блусар" или разказва за "Винету", четяхме стенограми от заседания и записи от СРС-та. С това ми напомня донякъде на "медийния канцлер" на Германия Герхард Шрьодер.

След себе си такива перформативни личности оставят вакуум. И ми изглежда грешно, ако не и глупаво, наследникът на поста им да се опитва да ги догонва. Видели ли сте Ангела Меркел да се напъва да влезе в обувките на Шрьодер. Тя си е избрала и изградила собствен и автентичен имидж. През тази седмица обаче водещи фигури в държавата решиха да се правят на Бойко Борисов и паднаха в капана. Не крия, че към повечето от тях имам лична симпатия – заради това, че в политиката и в партийния живот дадоха глас на по-младо поколение, към което принадлежа и аз, че се измъкнаха от сянката на лидери с героично минало в собствената си партия. Но на екрана, бих казал, без да искат, разкриха съкровената тайна на днешното управление, така свойствена и за недалечното, че те самите репрезентират власт, която е другаде. Партийни лидери говориха от името на министър-председател, който е някъде далеч, но пък е политически шперц, а в репортажи с негово участие вместо него отговаряше, без да е питана, заместничката му, в два последователни дни чухме отговор на въпрос, зададен преди месеци от други водещи, а самите отговори се отричаха взаимно. Как да не усетиш, че колкото и каквото да поискаш, най-много да получиш "малката правда".

В друго студио пък гостуват партиен дисидент и партиен агитатор. Дисидентът, загрижен не от вчера за идентичността на партийната политика, оправдава присъствието си в редиците на гражданската опозиция с желанието си да предизвика обновление в собствената си партия. В случая е по-важното, че острата реакция, която стъписа дисидента – уважаван професор – е от арсенала на шоупрограми, но не и на дискусионни студиа.

Естествено е публиката да харесва такъв словесен кеч, но не сме ли разбрали, че дисидентите заслужават защита, защото са такива не заради себе си, а заради нас. Това е аспектът от участието на медиите в живота ни изобщо. Когато в тях се смесват жанровете, изчезва усетът да разделяме теми от обществен интерес, от теми, които са просто интересни за обществото.

Има много примери в съвременната ни история, когато политиците са ставали жертва на опитите си да ограничат свободата на медиите. Защо въпреки всичко не се отказват от тази порочна практика?

- Не е нужно да ограничават, достатъчно е да объркат ролите. Съвременната демокрация е сложен механизъм, който зависи и произвежда различни типове институции, които съответно изискват диференцирано поведение. Представете си един политик на вътрешнопартийно събрание, в многопартиен парламент, на предизборен митинг или дебат и в общуване с медиите. Смятате ли, че ще се държи по един и същ начин? Навярно това е възможно в една недемократична среда, но в демократична би било самоубийствено. Съобразно форумите бих разграничил три типа поведение, или "акуширане на истината". В първия тя се изяснява, тъй както го правят съдиите. Можем да си представим управителни органи или журита, които установяват факти, извличат доводи, предизвикват аплодисменти, публиката се сдобива с отговор. Но има и друг тип, при който истината се конструира, сглобява се от приносите на отделните участници. Те не изясняват една истина, а я правят възможна; съответно изразът "раждане на истината" замазва разликата в двете форми. Илюстрация можем да дадем с избори или с политическо участие. Накрая има и образователно споделяне на истината; на този принцип функционират библиотеки, училища, университети. Не е трудно да видим, че медиите предлагат и от трите вида отношение към истината.

Проблемът е, когато се объркат. Навярно всеки може да си спомни как в клас даден учител е прекъснат от въпрос, който е с образователно намерение, но той го посреща като съдия, който на всяка цена иска да установи дали питането е "по процедура", дали се "зачита", дали не е провокация. Всеки път, когато съм ставал свидетел (а може би и аз самият да съм се държал така), учителят е бил наказван от публиката, нищо че е забивал гол. Не изключвам, че водещите в някои дискусионни студиа се държат като разследващи журналисти, но всеки път, когато политиците изтърват от полезрението си, че обществеността ги пита, за да научи истината, за да бъде споделена, а не изтръгвана, те са губещите. Бойко Борисов печелеше, защото не само споделяше, но направо черпеше разточително, но и самият загуби, когато взе да го усуква за записи и папки.

Как протестите повлияха на поведението на медиите?

- За разлика от политиците медиите се поучиха от протестите. В началото някои медии направиха грешки с прибързаните си квалификации, но после станаха по-чувствителни. В някаква степен разбраха, че те самите, хората в протестите, академичните люде и интелектуалците, различните политици трябва да могат да се възползват пълноценно от гарантираните си права в една демократична държава.

Благодарение на медиите многогласието можа да се чуе. На този фон повечето политици игнорират протестите или ги третират като агитки от запалянковци, други се държат хамски навсякъде, където се появят, трети, вместо да си вършат работата, за която са избрани, се опитват да бъдат вездесъщи. Всички те не разбраха, че народът не иска само да бъде нахранен, но да усеща, че общественият живот зависи от него, че властта не е там за себе си, а за хората.

Естествено не смятам, че при медиите всичко е ОК. Те успяха в голяма степен да направят прозрачна комуникативната среда отвътре, но не и отвън, да придобият самостоятелност от императивите на властта и парите.