По пътя на Япония

През десетилетията, откакто Маргарет Тачър предупреди за порочния кръг на цените и заплатите, които заплашваха да "унищожат" обществото, богатият свят прие ниската инфлация за даденост. Преди пандемията дори свиването на трудовия пазар не можеше да изпрати цените нагоре, а сега армии от хора са безработни. Много икономисти смятат, че Западът и особено еврозоната вървят по пътя на Япония, която изпадна в дефлация през 90-те години и оттогава се бори да вдигне инфлацията над нулата.

Предсказването на края на тази тенденция е един вид отстъпничество. След финансовата криза някои икономисти предупреждаваха, че изкупуването на облигации от централните банки (познато като quantitative easing или qe) ще възроди инфлацията. В крайна сметка се оказа, че са сбъркали.

Аргументи за висока инфлация

Днес аргументите на икономистите, които предупреждават за висока инфлация, са по-силни. Единият риск е от временен взрив на инфлацията през следващата година. За разлика от периода след финансовата криза, паричния поток в развитите страни се увеличи през 2020 г., защото банките отпускаха свободно заеми. Застояли се у дома, хората не са в състояние да похарчат всичките си пари и банковите им сметки са набъбнали. Но след като бъдат ваксинирани и освободени от вкъщи, потребители може да продължат да харчат, което ще надхвърли способността на фирмите да възстановят и разширят капацитета си, което от своя страна ще доведе до покачване в цените на стоките.

Глобалната икономика вече показва признаци на затруднения от нарушенията по веригите на производството и доставките. Цената на медта например се е покачила с 25% от началото на 2020 г. Светът трябва да може да се справи с такова временно нарастване на инфлацията.

Но вторият аргумент за покачването на инфлацията е, че ще се появи и по-постоянен ценови натиск, тъй като движещите дефлационни сили се обръщат. На Запад и в Азия много общества застаряват, създавайки недостиг от работници. В продължение на години глобализацията намалява инфлацията, като създава по-ефективен пазар на стоки и труд. Сега глобализацията отстъпва.

Третият им аргумент е, че политиците и банките не са достатъчно самокритични. Федералният резерв заяви, че иска инфлацията да надхвърли целта си от 2%, за да компенсира загубените позиции; Европейската централна банка, която обяви повече стимули, може да последва примера. Мотивирани от необходимостта да плащат за застаряващото население и здравеопазването му, политиците все повече ще предпочитат политиката на големите бюджетни дефицити.

Може ли тези аргументи да се окажат верни? Временното възстановяване на инфлацията през следващата година е напълно възможно. Отначало би било добре дошло - знак, че икономиките се възстановяват от пандемията. Това би компенсирало скромна сума от дълга. Политиците може дори да си въздъхнат с облекчение, особено в Япония и еврозоната, където цените продължават да падат (въпреки че резките промени в модела на потребителските разходи може да объркат статистиката).

А лихвите?

Шансовете за по-продължителен период на инфлация остават ниски. Но ако се наложи централните банки да повишават лихвените проценти, последиците ще бъдат сериозни. Пазарите биха се сринали и задлъжнелите фирми ще фалират. По-важното е, че тежката цена на значително разширения баланс на държавата - както държавния дълг, така и задълженията на централните банки - ще стане тревожно очевидна. За да разберете защо е необходимо да надникнете за момент в начина, по който са организирани.

Въпреки всички приказки за "заключване" на днешните ниски дългосрочни лихвени проценти, мръсната тайна на правителствата е, че те правят обратното, издавайки краткосрочен дълг в залог, че краткосрочните лихвени проценти ще останат ниски. Средният матуритет на американските държавни ценни книжа например е спаднал от 70 месеца на 63. Централните банки правят подобни залози. Тъй като резервите, които те създават за закупуване на облигации, носят плаващ лихвен процент, те са сравними с краткосрочните заеми. През ноември фискалният надзорен орган на Великобритания предупреди, че комбинация от нова емисия облигации и quantitative easing е оставила разходите за обслужване на дълга на държавата два пъти по-чувствителни към краткосрочните лихви, отколкото в началото на годината, и почти три пъти повече от 2012 г.

Така че, въпреки че вероятността от лошо развитие на инфлацията може да се е увеличила съвсем леко, последиците от продължителното повишение ще бъдат по-тежки от обикновено. Държавите трябва да се застраховат срещу този риск, като реорганизират своите задължения. Правителствата трябва да финансират фискални стимули чрез емитиране на дългосрочен дълг. Повечето централни банки трябва да се откажат от стандартен quantitative easing и вместо това да разхлабят паричната политика, като приемат отрицателни краткосрочни лихвени проценти. Финансовите министерства трябва да включват рисковете, поети от централната банка, в своето бюджетиране (а еврозоната трябва да намери по-добър инструмент от quantitative easing за обединяването на дълговете на своите държави членки).

Съкращаването на срока на погасяването на дълга в държавния бюджет - както се случва през 2020 г., трябва винаги да бъде крайна мярка и не трябва да се превръща в основен инструмент на икономическата политика.

Страх лозе пази

Шансовете са икономистите, които предвиждат висока инфлация, да грешат. Дори архи-монетаристът Милтън Фридман, който вдъхновява Тачър, призна, че краткосрочната връзка между паричното предлагане и инфлацията се е разпаднала. Но пандемията covid-19 показа ползата от подготовката за редки, но опустошителни събития. Завръщането на високата инфлация не трябва да прави изключение.