Първите седем на програма "Конкурентоспособност"

И какво да очакваме от "юношеството" на програмата за бизнеса или следващия програмен период до 2020 г.

Подкрепата само на утвърдени и стабилни фирми вече очертава повтарящ се контингент от едни и същи бенефициенти.
Визитка:

Мартин Петков е управител на "Консулто България". Работи в сферата на тръжните процедури и управление на проекти с европейско финансиране от 2003 г. От 2003 до 2006 г. работи по програма ФАР като експерт "Търгове и договаряне" в Министерството на труда и социалната политика и Министерството на икономиката. От 2007 г. е външен експерт – юрист, обучител и консултант към различни структури, управляващи средства от структурните фондове на ЕС. Притежава опит в подготовката и изпълнението на програми и проекти с европейско финансиране.

Обявяването на последната схема по ОП "Конкурентоспособност" (ОПК) и почти еуфоричното настроение, с което тя бе очаквана от мнозина, неизбежно изкушават да се направи и един по-цялостен преглед и анализ на случилото се до момента и онова, което ни очаква през следващите седем години. Анализи от рода на "в началото беше трудно, имаше желание, ставаха и грешки, но вече всички ще се стараем повече" безспорно звучат политически коректно, но не помагат на никого.

Твърде вероятно е новата програма да повтаря до голяма степен старата с някоя и друга разлика в детайлите, като основните проблеми по принцип могат да се разделят на две нива – програмно и оперативно.

(Де)фектите досега

По отношение на програмното ниво както преди, така и сега липсва ясна концепция, стратегия, политика (или както щете го наречете) - какво и как искаме да подкрепяме и кои са нашите приоритети. Точно затова ОПК в един момент придоби вид на кърпен чувал. И до ден днешен липсват ясни и изречени на глас отговори защо по програмата трябваше да се финансират газови връзки, бизнес инкубатори, клъстери, предприятия в затруднение и т.н. Част от въпросните схеми на практика се провалиха. А успехът на останалите е по-скоро съмнителен. Защото главният въпрос на програмата е не колко от средствата са спестени, не колко от тях са усвоени, а какъв е всъщност ефектът от дадена мярка. Защо например строим бизнес инкубатори на килограм, при положение че още в предприсъединителния период този модел показа своята практическа безполезност? Или пък, ако видим данните от последната процедура за развитие на клъстери, би трябвало да стигнем до извода, че България е люлката на клъстерното движение с най-голям брой клъстери на глава от населението. Но дали това наистина са клъстери или просто кандидати за финансиране?

По подобен начин стоят нещата и на тема "иновации". През тези седем години приоритетната ос, посветена на иновациите, беше на практика мъртва. Съживи се едва на края посредством една грантова схема, която по съществото си бе прикрита технологична модернизация. Всъщност схемите за технологична модернизация и внедряване на международно признати стандарти се оказаха единствените "популярни" схеми по програмата (в някои случаи и защото позволяваха опорочаване на правилата, особено при финансирането на стандарти и софтуери със 75% грант). И тук обаче отново стои въпросът какъв е ефектът от предоставените субсидии? Знаем ли какво искаме да подкрепяме, или ще продължим да променяме допустимите кандидати на ротационен принцип? Точно по този начин между другото се стигна и до осигуряването на подкрепа за почти всички популярни продуцентски къщи у нас, което пък роди "буря в чаша вода" с един злополучен бенефициент от тази категория.

С поглед в бъдещето

Не на последно място програма "Конкурентоспособност" неизбежно ще трябва и занапред да работи с инструментите за финансов инженеринг. Тяхната полезност към момента все още трудно може да се оцени. Но при всички положения въпросните инструменти трябва да се насочат и към префинансиране на проектите по програмата. Последното не би трябвало да е недопустимо от нормативна гледна точка, като в случая става въпрос единствено за правилно изчисление и натрупване на допустимата държавна помощ за дадено предприятие.

Освен това е крайно наложително новата програма най-после да обърне внимание на наистина малките български фирми, работещи на местния пазар, като задели поне минимален ресурс за тях. От една страна, подкрепата на такива фирми може да има много по-голям социално-икономически ефект, при това с много по-малко вложен ресурс. От друга страна, подкрепата само на утвърдени и стабилни фирми вече очертава повтарящ се контингент от едни и същи бенефициенти.

За разваления телефон

Както се вижда, програмата представлява доста широко отворена врата, позволяваща резки и дори неочаквани завои встрани. Затова от особено значение е оперативното ниво или нивото на индивидуалните проекти, което всъщност обикновено вълнува бенефициентите. В случая е трудно да се генерализира на тема наличие или липса на капацитет. По ОПК през годините са разписвани може би едни от най-ясните и подробни правила в сравнение с всички останали програми. Същевременно обаче при комуникацията между администрация и бенефициенти много често се играеше на развален телефон.

И ако бенефициентът може да си позволи лукса да не знае всички правила, това е абсолютно недопустимо за насрещната страна. А указанията, получавани от представители на междинното звено или на управляващия орган, щяха да звучат комично, ако в същото време на ставаше въпрос и за много пари, вложени реално от страна на предприятията. Като например да подпечаташ даден документ не защото се изисква от теб, а защото така е "по-сигурно" (по думите на служителя), да ти отхвърлят представени оригинали с аргумента, че са ти поискали нотариално заверено копие, да не ти разрешават изтриването на указателни изречения от образец на тръжен документ, защото така се променял образецът, и прочее.

Високи летви

ОПК се открои и като единствената програма, по която се залагат изисквания по-тежки от установените в действащото национално законодателство. Примерите със събиране на три оферти за всеки стикер и табелка вече са добре известни. Напоследък обаче се оказа, че за бенефициентите по програмата не е достатъчно да спазват Кодекса на труда, когато искат да назначават лица на трудово правоотношение в рамките на проекта си. Вместо това те трябва задължително да провеждат открити конкурси и вътрешни конкурентни подбори (!?) с цел постигане на неясно каква финансова прозрачност. Признавам си, че досега свързвах вътрешния подбор само със Закона за държавния служител и едни особени случаи на съкращаване на персонал. Признавам си и че не разбирам каква финансова прозрачност се постига, когато заплатата за съответния служител така или иначе е фиксирана в бюджета на проекта. Но се надявам, че няма да ни трябват още седем години, в които да продължаваме да си отговаряме на въпроси от подобно ниво. Такива дребни технически дефекти понякога унищожават цели проекти и тогава дори най-добрата програма би се обезсмислила.

Още от Капитал