Дистрибуторският договор през призмата на конкуренцията

В редица договори се формулират конкретни задължения за дистрибуторите да спазват т.нар. препоръчителни цени за препродажба.

Пазарът играе важна роля в регулирането на производството, размяната, разпределението, потреблението на стоки и услуги. Практиката показва, че не е достатъчно на потребителите единствено да се предостави възможност да получат удовлетворяващи нуждите им продукти и услуги, но е необходимо същите тези продукти и услуги да бъдат налични в адекватни количества и качество, на достъпно място и в удобно време. Именно тези аспекти определят дистрибуцията като възможност, чрез която, от една страна, отделните индивиди и групи хора получават това, от което се нуждаят, а от друга, производителите реализират резултатите от своята дейност.

Дистрибуторските договори представляват по своята същност инструмент, по силата на който, едната страна (производител, доставчик) използва уменията, усилията и мрежата на другата страна (дистрибутор) за реализирането на продуктите и/или услугите си на пазара. Дистрибуторският договор е широко разпространен като правно средство за уреждане на отношенията между търговците в реалните икономически отношения, като дистрибуторът извършва продажби от свое име и за своя сметка, препродавайки стоките, закупени от производителя, и получавайки търговска печалба, но правната регламентация на този тип договори в България е ограничена.

Абонирайте се за Капитал

Четете неограничено и подкрепяте усилията ни да пишем по важните теми

Страните имат свободата да договарят условията

на дистрибуторските договори, стига те да не противоречат на общите разпоредби на закона. Поради сходството на договора за дистрибуция с договора за покупко-продажба и договора за търговско представителство към него се прилагат правилата, установени за тези институти, но в същото време се въвеждат и някои допълнителни елементи, свързани например с даване на изключително или неизключително право на дистрибутора да продава стоките на производителя, задължение за дистрибутора да организира и поддържа сервиз за стоките, определяне на обща ценова политика и др. Именно поради спецификата на дейността на производителите и дистрибуторите и обществените отношения, които уреждат тези договори, е необходимо да се отчетат и нормите, свързани с изискването за не ограничаване и ненарушаване на конкуренцията.

От гледна точка на конкурентното право договорът за дистрибуция попада в обхвата на т.нар. вертикални споразумения. Това са споразумения за покупко-продажба на стоки или услуги, които са сключени между предприятия, които осъществяват своята дейност на различни нива на пазара.



Обичайно вертикалните споразумения, в които предприятията определят само цената и количеството на продукта, предмет на покупко-продажбата, не ограничават конкуренцията. Нещо повече, съгласно Регламент (ЕС) №330/2010 г. на комисията определени вертикални споразумения могат да доведат и до увеличаване на икономическата ефективност чрез улесняването на по-добрата координация между участващите предприятия. Те могат да доведат до намаляване на разходите и до оптимизиране на продажбите и инвестициите.

В редица случаи обаче страните по такива договори уговарят определени ограничения, например задължение на дистрибутора да не купува стоки от конкурентна марка, задължение на производителя да продава продуктите си само на определен дистрибутор, задължение на производителя да не продава на друг дистрибутор на определена територия,  определяне на продажната цена, забрана  за продажби на крайни клиенти извън региона на съответния дистрибутор и др. Споразуменията, определящи пряко ограничителни търговски условия, са

забранени по силата на българското законодателство

Според Закона за защита на конкуренцията са забранени всички видове споразумения между предприятия, които имат за цел предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията на съответния пазар, като: (i) пряко или косвено определяне на цени или други търговски условия; (ii) разпределяне на пазари или източници на снабдяване; (iii) ограничаване или контролиране на производството, търговията, техническото развитие или инвестициите; (iv) прилагане на различни условия за един и същ вид договори по отношение на определени партньори, при което те се поставят в неравноправно положение като конкуренти; (v) поставяне сключването на договори в зависимост от поемането от другата страна на допълнителни задължения или от сключването на допълнителни договори, които по своя характер или съгласно обичайната търговска практика не са свързани с предмета на основния договор или с неговото изпълнение.

Тези споразумения са нищожни и не пораждат правно действие. Целта на въведената забрана е да гарантира на всяко предприятие, което участва или потенциално може да участва на пазара, възможност самостоятелно да избира търговските си практики (включително отношенията със своите клиенти и доставчици).

Съгласно константната практика на Комисията за защита на конкуренцията, за да бъде установено нарушение на общата забрана, е необходимо кумулативното наличие на следните елементи: 1. участник на съответния пазар, който притежава характеристиките на независимо "предприятие". Дистрибуторът, участник в определено споразумение, е независим икономически субект, ако поема финансовия и търговски риск, произтичащ от споразумението, и поведението му на пазара не го характеризира като част от предприятието производител; 2. наличие на споразумение между предприятия. То може да бъде формално или неформално, предварителни или рамкови уговорки и др; 3. споразумението да е от естество да предизвика определен антиконкурентен ефект, изразяващ се в цел или резултат предотвратяване, ограничаване или нарушаване на конкуренцията. В практиката си КЗК посочва, че установяването на антиконкурентна цел на определено споразумение се отнася не до субективното намерение на страните, а до създаването на обективна възможност в конкретния икономически контекст, в който споразумението ще действа, то да доведе до нарушаване на конкуренцията на съответния пазар. С други думи, наличието на антиконкурентната цел е достатъчно за доказване на извършено нарушение на общата забрана, без да е нужно доказване и на антиконкурентен резултат.

В практиката прякото или косвеното определяне на цени се възприема като ограничение на конкуренцията по цел. При вертикалните споразумения определянето на цени може да се извършва чрез съгласие на страните за фиксиране на препродажни цени, на които дистрибуторът да предлага определени стоки или услуги на пазара, лишавайки се по този начин от възможността свободно и самостоятелно да определя цените на продуктите за своите клиенти под действието на естествените пазарни сили и натиск от страна на конкурентите си. В редица договори се формулират конкретни задължения за дистрибуторите да спазват т.нар. препоръчителни цени за препродажба. Създадените по този начин задължения за спазване на цената за препродажба, комбинирано с възможността за санкциониране на неспазването на това задължение, води до извода, че на практика контрагентите се съгласяват да фиксират цени за препродажба. По този начин се постига контрол при ценообразуването по цялата верига на реализация на продукта от ниво доставчик до краен клиент, чиято цел е постигане на определена крайна цена в магазинната мрежа.

В редица типови договори между доставчици и дистрибутори се посочва конкретната територия, на която дистрибуторът извършва дейността си. КЗК счита, че създава предпоставки за ограничаване на дистрибуторите, като ги лишава от стимулите за оптимизиране на дистрибуцията в посока разширяване територията си на дейност. Когато обаче установеният териториален обхват на договорите за дистрибуция не е свързан с подялбата на пазара на териториален принцип или по клиентска група няма антиконкурентен ефект.