Миналата седмица в комфортната и просторна зала на Централния депозитар на улица "Три уши" се състоя дискусия, посетена от голяма част от най-добре познатите членове на онази малка общност, в която всички се познават, наречена "хората от пазара". Срещата беше работна, журналисти не присъстваха. Сред участниците имаше поне трима юристи, но не като експерти, а като слушатели, имащи привилегията да са сред допуснатите до срещата. Темата беше "този регистър А". Зад енигматичното словосъчетание, често произнасяно с отрицателен заряд, стои списък с имена и ЕГН на хора, някои живи, други – починали, които през 1996 г. се сдобиха с бонови книжки като част от опитите в бившия социалистически блок за "възстановяване на справедливостта", предприети например и в Чехия (и познати у нас под названието "масова" приватизация). Иронично или не, този опит беше продължение на светлата комунистическа идея, че всички са равни – съответно еднакво ощетени от комунистическата диктатура и следва да получат "някаква компенсация" за покриване на претърпените материални щети извън възможния обхват на реституцията в натура.

Вероятно помните тези бонови книжки. Срещу тях онези от нас, които вярваха в някаква институционалност, получиха акции – нещо много екзотично за онези години - в някакви фондове, наречени приватизационни. Моят личен избор на фонд тогава, а вероятно и този на повечето "обикновени" хора, беше близък като метод до избора на числа от лотарията и също толкова печеливш в моя случай. Най-добрият резултат към днешна дата, на която повечето от нас могат да се надяват при опит за продажба на "инвестицията" си, е да могат да си покрият с нея таксата за регистрационен агент (някъде между 25 и 30 лева), която е само едно от задължителните препятствия по пътя към тази иначе проста операция – продажба на акции на публично търгувани компании (в част от случаите) - иначе въпрос на едно телефонно обаждане за клиентите на инвестиционните посредници.

И все пак защо е "заключен" с 9 ключа регистър А на Централния депозитар?

Понякога нелепо тежките процедури за "кеширането" на скромните материални придобивки намират оправдание в общата рамка на уредбата за сделки с финансови инструменти и многобройните и – в голям брой от случаите – ненаказани злоупотреби с бонови книжки от миналото десетилетие. И въпреки необходимостта от договор с регистрационен агент (инвестиционен посредник), договора за брокерски услуги и няколкото такси и комисиони за прехвърляне на акциите от регистър А в регистъра, поддържащ подсметки при инвестиционен посредник, и последващата им продажба, ведно с общите условия е декларациите, които замаяният гражданин ще трябва да подписва в продължение на минимум половин час, прилежно седнал в приемната на избрания от него посредник, това е нищо в сравнение с процедурата по наследяване на книжата. Е, ето там вече без нотариус, адвокат (!) – заради изискването за представяне на договор за доброволна делба (с което посредниците задминават и банките) и документи за откриването на наследството няма да минете; много голям е шансът таксите за набавянето на всички тези документи и извършване на действията с книжата да надхвърлят многократно печалбата от продажбата им – ако изобщо такава има; възможно е, разбира се, с тях да вървят и вземания за несъбрани дивиденти за последните 5 години, които следва да потърсите по седалището на съответната компания. Изобщо – на пръв поглед кой човек със здрав разум и неща за вършене би предприел подобна стъпка? И дали обвиненията в незаинтересуваност на сегашните собственици на акции от масовата приватизация не представляват прехвърляне не проблема от болната (разкриваемост на престъпленията с ценни книжа, работеща и безпристрастна съдебна система, срив на институционалността, бюрократични пречки) глава на здравата?

А иначе в една макар и по-малка част от случаите тези книжа струват нещо, защото дружествата – предмет на инвестицията, все още съществуват, функционират и дори генерират печалба за акционерите си. На фона на този едва помръдващ пазар на книжа някои борсови играчи вероятно поглеждат с въжделение към пакетите от масовата приватизация, чрез разиграването на които би могло да се постигне известно раздвижване или да се постигне значителен контрол в едно или друго по-привлекателно дружество. Това е един напълно легитимен интерес от печалба в резултат на борсови спекулации. Въпросът е как може да се постигне тази цел, без да се наруши основният закон на страната.

Отговорът на полето на правото би бил: не и по първоначално предложения начин. Идеята накратко беше: да приемем нарочен закон с предмет – регистър А и акциите, придобити срещу бонове от масовата приватизация и намиращи се понастоящем в същия този регистър; да дадем преклузивен срок, след изтичането на който акциите на непредприелите действия по прехвърлянето им в регистър Б собственици автоматично се "секвестират" (използвам този добре познат литературен жаргон поради липса на дума в правния ред на Република България, която да описва адекватно заявените намерения); акциите по силата на приетия нарочен закон стават собственост на друг частноправен субект, какъвто е предварително създаденият за целта "фонд". Какъв може и трябва да бъде този фонд и кой ще бъде неговият учредител е отделен въпрос, чийто отговор не е никак лесен – на пръв поглед изглежда мислимо това да бъде от рода на т.нар. национални (не-КИС) инвестиционни фондове, но пък при тях съществува изискването капиталът да е набран чрез публично предлагане – нещо, което противоречи на идеята за замяна с акции от приватизацията. Срещу тази операция собствениците на акциите от регистър А или техните наследници получават съответен брой акции/дялове от новоучредения фонд. Какво ще бъде съотношението на замяна и дали ще е предмет на оценка (нещо, което би излязло скъпо и би отнело много време), или пък ще има някакъв предварително определен коефициент, еднакъв за всички (това пък е крайно несправедливо) също няма очевиден отговор.

Когато се прибавят залегналата в идеята възможност за обратно изкупуване на акциите/дяловете (което изисква този фонд да е от отворен тип) става достатъчно сложно, но подхвърлянето, че процедурата ще бъде обратима, което предполага капиталите на дружествата, чиито акции ще преминат в собственост на фонда, да бъдат произволно увеличавани или намалявани според желанията на оригиналните собственици на акции в тях (пред това има сериозни технически пречки и ограничения, произтичащи от Закона за публичното предлагане на ценни книжа и Търговския закон, които именно са приложимите закони към обикновените публични дружества), вече наистина вдига летвата на тази логическо-юридическа конструкция. И накрая, най-примамливата част от подобна сделка би била да съумееш да станеш управляващо дружество на подобен фонд, като уговориш съответната комисиона като процент от активите, която се получава на тримесечие, независимо дали фондът генерира печалба – нещо, което беше загатнато като възможност и от предложението на Централния депозитар.

И така въпреки многобройните юридически, технически и финансови предизвикателства и почти невъзможното съчетание от предпоставки за възникването на този мегафонд или – за някои – фонд мечта, който се очаква да изведе българския капиталов пазар от плитчините, в които той все повече затъва от 2009 насам, да зададем най-сетне въпроса възможен ли е той изобщо.

Акциите са обект на защита от най-висок ранг

От момента, в който собствениците на бонове са ги разменили срещу акции по установения ред в рамките на процедурите на масовата приватизация, последните са станали тяхна частна собственост и съответно обект на закрила от най-висок ранг, закрепена в конституцията. Изключенията от тази закрила са изрично уредени (да предположим, че особен закон с тази цел може да бъде приет), но има няколко неотменими предпоставки, залегнали в конституцията, и те не могат да бъдат преодолени със закон, а именно необходимо е да има достатъчно значим конкретен обществен интерес (например необходимостта от построяване на магистрала, а не абстрактното желание за "раздвижване" на пазара с цел обогатяване на активните играчи), който не може да бъде удовлетворен по друг начин, а експроприацията не може да бъде в полза на частноправен субект – какъвто е фонд или търговско дружество, независимо от неговия собственик и винаги трябва да се случи след предварително и равностойно обезщетение.

Всяка замяна, която не изпълнява стриктно горните условия, а това не изглежда възможно по предложението на ЦД, би била противоконституционна. Отделен е въпросът, че акциите, принадлежащи на починали хора в регистър А, биха могли да се придобият от държавата по силата на чл. 11 от Закона за наследството, ако Централният депозитар например съумее да обоснове качеството си на заинтересуван и да изиска от районния съд да определи срок за приемането на наследството, и същият изтече безрезултатно – като това, естествено, означава образуването на стотици дела и мобилизирането на океан от процесуална енергия, време и пари.

Накратко, на фона на студените юридически параграфи смелата идея на ЦД изглежда за съжаление мъртвородена. Вместо това един може би много по-реалистичен, справедлив и законосъобразен вариант би бил провеждането на разяснителна кампания сред населението относно съкровищата, скрити в регистър А, и значително улесняване на процедурата и занижаване на таксите, свързани с прехвърлянето им в регистър Б. Това, разбира се, ако преследваме общественополезна цел и оставането ни на полето на правовия ред в републиката.