Вреди от злоупотреба с господстващо положение и нелоялна конкуренция

Може ли съдът да замести КЗК при установяване на нарушения на конкуренцията

В България липсва изрично законодателно уреждане и задължителна съдебна практика.

Четете неограничено с абонамент за Капитал!

Статиите от архива на Капитал са достъпни само за потребители с активен абонамент.

Вече съм абонат Абонирайте се

Възползвайте се от специалната ни оферта за пробен абонамент

1 лв. / седмица за 12 седмици Към офертата

Вижте абонаментните планове
1 коментар
  • Най-харесваните
  • Най-новите
  • Най-старите
  • 1
    ivan_georgiev avatar :-|
    ivan_georgiev
    • + 1

    От прякото действие на забраните, заложени в членове 101 и 102 от Договора за функционирането на Европейския съюз (ДФЕС), следва, че всяко лице може да предяви иск за обезщетение във връзка с понесени вреди, когато е налице причинно-следствена връзка между вредата и нарушаването на правилата за конкуренция на ЕС (решение от 20 09.2001 г. по дело Courage и Crehan (C-453/1999), Решение от 13.07.2006 г. по съединени дела Vincenzo Manfredi/Lloyd Adriatico Assicurazioni SpA (295/2004), Antonio Cannito/Fondiaria Sai SpA (296/2004), Nicolò Tricarico (297/2004) и Pasqualina Murgolo (298/2004)/Assitalia SpA, Решение от 14.06.2011 г. по дело Pfleiderer AG/Bundeskartellamt (C-360/2009) и Решение от 06.11.2012 г. по дело Европейска общност/Otis NV и други (C- 199/2011).
    В националното ни законодателство, разпоредби, уреждащи възможността за търсене на вреди, могат да бъдат открити в Гражданския процесуален кодекс (ГПК) както и в Закона за защита на конкуренцията (ЗЗК). Така например, съобразно текста на чл. 365, т. 5 ГПК, „[п]о реда на тази глава окръжният съд разглежда като първа инстанция искове с предмет право или правно отношение, породено или отнасящо се до картелни споразумения, решения и съгласувани практики, концентрация на стопанска дейност, нелоялна конкуренция и злоупотреба с монополно или господстващо положение“. Съобразно чл. 104, ал. 1 ЗЗК, за причинени вреди вследствие на извършени нарушения виновното лице дължи обезщетение. Право на обезщетение имат всички физически и юридически лица, на които са причинени вреди, дори когато нарушението не е било насочено директно срещу тях – чл. 104, ал. 2 ЗЗК.
    Комисията за защита на конкуренцията (КЗК; Комисията) е независим специализиран държавен орган на бюджетна издръжка, първостепенен разпоредител с бюджет. Комисията е юридическо лице със седалище София – чл. 3, ал. 1 ЗЗК. Комисията е националният орган на Република България, отговорен за прилагането на Общностното право в областта на конкуренцията – чл. 3, ал. 2 ЗЗК. Съобразно правилото на чл. 8, т. 1 ЗЗК, КЗК „установява нарушения по този закон“.
    Именно изведената по-горе компетентност дава основание да се постави въпросът, дали гражданският съд, който е сезиран с иск за обезщетяване на вреди, има компетентността да установи нарушение на правото на конкуренцията.
    Разпоредбата на чл. 104, ал. 4 ЗЗК дава частичен отговор на поставения въпрос. Влязлото в сила решение на Върховния административен съд (ВАС), което потвърждава решение на КЗК за установяване на извършено нарушение, има обвързваща сила за гражданския съд относно това, дали решението на комисията е валидно и законосъобразно. Обвързваща сила за гражданския съд като валидно и законосъобразно има и решение на комисията, което не е обжалвано или жалбата срещу него е оттеглена. Какво обаче се случва, ако решение на КЗК няма, ако то е отменено, или пък Комисията е констатирала, че няма извършено нарушение?
    Няма спор в практиката, че отговорността на нарушителя на правото на конкуренция е разновидност на отговорността за непозволено увреждане, като фактическият състав следва установяване на следните елементи: деяние (поведение); противоправност; вреда; причинна връзка; вина (Решение № 171 от 11.02.2013 г. по т. д. № 64/2012 г., II т. отд. на ВКС).
    Даденото от ВКС разрешение в цитираното в статията определение би могло да се критикува на няколко основания.
    На първо място, както инстанционните съдилища, така и ВКС, са се произнесли по въпрос, който касае доказването в гражданския процес. Тези въпроси обаче не касаят допустимостта на производството, а основателността на предявените искове. След като става въпрос за подлежащ на доказване факт, неговото установяване или липсата на такова, не може да бъде преценено предварително.
    На второ място, с дадения от ВКС отговор, се „отваря вратата“ на отговорността на държавата за вреди от действия на държавни органи, тъй като, ако гражданският съд не би могъл да установи нарушение на правото на конкуренцията, това означава, че лицата, които са претърпели вреди, няма да могат да ги претендират, ако решението на КЗК бъде отменено на процесуално основание. В този случай изводът на ВАС няма да бъде, че няма извършено нарушение, а че са допуснати нарушения от процесуално естество.
    На трето място, в съответствие с член 16, § 1 Регламент № 1/2003, решенията на Европейската комисия по производства съгласно чл. 101 или чл. 102 ДФЕС имат доказателствен ефект в последващи искове за обезщетение, тъй като националният съд не може да постанови решение в разрез с тези решения на компетентния орган. Съобразно чл. 9 § 1 Директива 2014/2014, държавите-членки гарантират, че всяко нарушение на конкурентното право, установено с окончателно решение на национален орган за защита на конкуренцията или на съд, упражняващ съдебен контрол, се счита за безспорно за целите на иск за обезщетение за вреди, предявен пред техните национални съдилища. съгласно чл. 101 или чл. 102 ДФЕС и националното конкурентно право. Видно от текстовете на Общностното право, а така също и от тези на националното законодателство (чиято идентичност произтича от транспонирането), решенията на националния орган по конкуренция са задължителни само и единствено, когато се установява нарушение. Това е така, тъй като в последния случай констатирането на нарушението става erga omnes и въпросът не може да бъде пререшаван. В тези случаи се явява безпредметно доказването на вече доказано обстоятелство, поради което и установяване на нарушението може да бъде осъществено и само чрез представяне на решението на КЗК или на ВАС, или пък чрез неговото служебно изискване. Разпоредбите както на Регламент 1/2003, така и на Директива 2014/2014, а и на ЗЗК, следва да се тълкуват конкретно. Използваната законодателна техника идва, за да покаже, че само изчерпателно изброените хипотези на решения биха имали доказателствено значение за гражданското производство по обезщетяване на вредите.
    На четвърто място, вреди могат да бъдат претендирани дори и когато КЗК не е открила нарушение. В тези случаи особеностите са няколко. Комисията се произнася с решение само при установяването на нарушение, докато при липсата на такова, актът няма обвързващ характер. Освен това, производството пред КЗК е административно и в него участват само изчерпателно посочен брой страни, които могат да обжалват решението на регулаторния орган (чл. 64, ал. 1 ЗЗК). Решението не може да се оспорва от потребители или дружества, което например твърдят причиняването на непреки вреди. В този ред на мисли, дори и КЗК да не установи нарушение, няма пречка това да бъде извършено от гражданския съд, в рамките на производството по доказване на един от елементите на фактическия състав на непозволеното увреждане. Именно поради тази причина чл. 6 Регламент 1/2003, посочва, че националните съдилища разполагат с правомощия да прилагат чл. 101 и чл. 102 ДФЕС.

    Нередност?
Нов коментар

Още от Капитал