Да бъдеш фермер в планината: чиста природа, чиста храна и малко субсидии

Животновъдите в Западна Стара планина, които отглеждат пасищни животни в защитени зони, се борят с куп трудности. И все пак ги има

Бюлетин Ритейл Ритейл

Всяка седмица получавайте най-важното и интересно от ритейл сектора във вашата поща

Темата накратко
  • Животновъдите в планинските защитени зони вече са рядкост, въпреки че продуктите от пасищни животни се търсят все повече
  • Пасищата в територии с висока природна стойност са намалели наполовина от 2007 г. досега
  • Основните проблеми са административни недомислици, бюрокрация и недостатъчните субсидии

През юни планинските пасища около Петроханския проход са изненадваща гледка за свикналите със сиво-прашната градска среда хора. Само на 60 км от София се простират естествени ландшафти с цветни поляни, покрити с тучна зелена трева, цветя, билки, дори орхидеи. Тук-там кротко пасат стада с животни - крави и говеда, по-рядко овце.

Продуктите от свободно отглеждани животни са безценни за търсачите на чиста и висококачествена храна. Но те се срещат рядко - дребните фермери в териториите с висока природна стойност, част от които се намират и в защитени зони от "Натура 2000" в България вече са малко, а трудностите, с които се сблъскват- много. Планинските терени не позволяват да се разгърне индустриално земеделие, възможно е предимно животновъдство в малки мащаби. Работата е тежка и трудна, пазарните възможности - малки, а бюрократичните изисквания за субсидиите често са препъникамък пред местните фермери. И все пак тях ги има - и то в границите на софийска област.

Кой прави киселото мляко от Гинци

Стефан Власакиев от село Гинци е един от тях. Той стопанисва около 160 ха пасища и има бизнес със сено - тревите от планинските поляни са чисти, силни, хранителни, с много билки и са най-качественият фураж за животните. Сред постоянните му клиенти - вече почти 30 години, е Столичният зоопарк.

През 2012 г със съпругата му Юлия Стоянова започват да гледат и животни - в момента имат около 60-70 броя едър рогат добитък от месодайни породи - "Симентал", "Блек ангъс", "Черношарено" и др. и над 200 овце. Семейната ферма е регистрирана и по Наредба 26 за директните продажби и има мини мандра. Млечните продукти от региона отдавна са известни с качеството си и пътуващите през Петроханския проход често отбиват за крайпътна търговия, макар че - ако трябва да сме честни - произходът на крайпътните продукти често е спорен, дори тук.

Не такъв обаче е случаят с продуктите на Стефан и Юлия. Суровината е от техните пасищни животни, а на тънкостите на мандраджийството ги е научил местен майстор от Годеч. Приготвят кисело мляко, сирене и кашкавал - класически и с добавки като чубрица и червен пипер. Сиренето задължително зрее 45-50 дни, а кашкавалът 3 месеца. И двете се правят изцяло ръчно. Продават ги във фирмения магазин до мандрата или на фермерския пазар в София всяка сряда.

"Тук просто няма много други възможности за поминък", обяснява решението си да стане фермер Стефан пред групата български и германски журналисти, която през юни посети неговата и други ферми в района, водена от активисти от Сдружението за териториален и екологичен просперитет (СТЕП) и германската Euronatur. Липсата на икономически избор обаче е само част от мотивацията. Стефан изтъква и качествата на продуктите от неговите пасищни животни: "Нищо общо няма месото на моите животни с това на животните в индустриалните ферми. Те стоят затворени и ги хранят със силаж - това е изкуствено. Моите животни са само на паша, месото е чисто и вкусно", казва Стефан. Количеството говеждо месо, което неговата ферма може да осигури е твърде малко, за да поддържа постоянен пазар. Той има обаче дългогодишни частни клиенти, които купуват месото заради качеството му.

Ферма "Линбул" и пасищното месо отBlack Angus

Висококачественото месо от пасищни животни от породата "Блек ангъс" е бизнесът и на първата българска ферма, която преди 10 години започна да отглежда тази месодайна порода в страната - "Линбул". Собственикът и Павлин Антонов и семейството му вдъхновиха и други и днес в нишата има вече няколко предприемачи, които запълват над 50% от пазара на телешко месо за кулинарни цели.

Стопанството "Линбул" е разположено на 1400 м надморска височина в труднодостъпна част на Западна Стара планина в района на Петрохан. По думите на Павлин районът е много труден - зимата продължава шест месеца, нападенията на вълци над животните не са рядкост, инцидентите заради суровите условия - също. Той обаче избира точно това място след две години проучвания в цяла България заради качествата и богатия тревен състав на пасищата. Към момента отглежда над 30 говеда и стопанисва около 50 ха пасища.

"Станах фермер, защото със семейството ми искахме да се храним здравословно. Храната ни сега идва основно от нашата ферма. Месото от пасищни животни е максимумът, който един животински продукт може да даде - животните не приемат антибиотици, хормони или царевица, хранят се при най-естествени условия", казва той.

Павлин работи със специфична система на ротационна паша на животните, при която разделя пасищата на сравнително малки парцели. Стадото се мести на различен парцел на всеки 2-3 дни - не повече, а ползата е, че така животните не преизпасват тревата и тя бързо израства отново със същия богат състав. Павлин Антонов смята, че това е много важно и за постигането на максимално добро качество на месото, и за опазването на природата и биоразнообразието.

За да може да продава месо, Павлин е принуден първо да създаде търсене. В първите години влага много усилия за популяризация на месото от "Блек Ангъс", което по това време е новост за България и да образова публиката за ползите от него, методите на приготвяне и т.н. За целта поддържа блог, сътрудничи си с кулинарни ентусиасти. Днес работи основно с онлайн продажби и частни поръчки, рядко с ресторанти, тъй като малка ферма като неговата не може да отговори на търсените от ресторантите целогодишни доставки. "Има малък прозорец, в който телетата са на подходяща възраст за клане, няма как да избягаме от природните цикли, нито пък искаме", казва той.

Продажбата на продукти, разбира се, е важно финансово перо за фермата, но и директните плащания и субсидиите по Програмата за развитие на селските райони допринасят за икономическата жизнеспособност на фермата. Самият Павлин има активна позиция и се бори за преодоляването на недъзите на законодателството и правилата за подпомагане. А те не са никак малко.

Трудните субсидии

Пасищата на Павлин и на Стефан попадат в мрежата "Натура 2000" и са земи с висока природна стойност - това са територии с голямо биоразнообразие, което европейските политики се стремят да опазят. Заради това и ако искат да получават подпомагане по Програмата за селските райони, стопаните трябва да следват точно определени практики в работата си, които целят защитата на биоразнообразието. Стефан например няма право да коси преди средата на месец юли заради защитените птици, които по това време още мътят и имат малки пиленца.

Самият той разбира добре ползите от това и е доволен, че помага за опазването на природата и видовете. В същото време обаче не е така доволен от политиката за подпомагане на фермерите. "Много е трудно, работата е страшно много, а работна ръка просто няма. Субсидиите са много малки и ставките постоянно намаляват. Те отиват изцяло за животните, а сега с високите цени става още по-трудно", казва Стефан. Споделя, че е кандидатствал с проект за закупуване на трактор, с който да смени старите машини от 60-те и 70-те години. "Вече три години - нищо", казва той.

Изчезващите пасища

В България има три вида земеделски земи с висока природна стойност, от които половината са постоянно затревените площи - като пасищата. Площта им обаче от влизането на България в ЕС е намаляла наполовина: през 2007 г те са били над 951 хил. ха, а през 2020 г са едва 467 хил. ха по данните на СТЕП.

Половин милион хектара земя, разбира се, не са просто изчезнали, но нa практика не се ползват или поне не са допустими за директно подпомагане по основната схема за единно плащане на площ (СЕПП). Причините са няколко, но се откроява бюрокрацията и изключителната негъвкавост на българската администрация.

Особеност при подпомагането е например изискването земята да е е сравнително еднородна - да няма повече от 100 броя храсти (с височина над 50 см) или дървета на хектар. Подобен вид на земята може и да типичен за монокултурно земеделие, но не и за планинско пасище в естествения му вид. Така, когато арендаторите или собствениците декларират площите за подкрепа, те трябва много да внимават в тях да не попадат и тези растителни петна, защото следват тежки санкции. Някои фермери прочистват земята, но това не навсякъде е позволено и възможно, особено когато голяма част от площта е обрасла с дървета какъвто често е случаят в планинските зони.

Подобен е случаят и на фермера Христо Бояджиев, който отглежда млечни крави на пасища около годечкото село Шума. "Тези земи винаги са били пасища, но в последните десетилетия не са ползвани и са се залесили. И ето какво се случва - земеделските служби хем ми ги дават като пасища, хем не ми дават да ги разчистя, защото е забранено да се режат дървета", казва Христо, според който земеделската политика в България е "напълно сбъркана".

Така според екоорганизацията СТЕП стотици хиляди хектари пасища изпадат от статистиката. Ефектът от това е интересен - тъй като общият пакет плащания на единица площ се разпределя върху всички допустими земеделски земи, ставките стават по-големи когато тези 500 хил. ха са извън "играта". От това полза имат най-едрите собственици на земи, а най-засегнати, разбира се, са малките животновъди, които нямат възможности за лобиране. Така недомисленото праволинейно прилагане на правила, които иначе могат да бъдат и много по-гъвкави, лишават много стопани от субсидии по първи стълб - директните плащания на площ. Има и други схеми за подпомагане на тези фермери - агроекологичните мерки , мярката за "Натура 2000", схемите за обвързано подпомагане за животни, но те са допълващи, а плащанията за площ са основната и спасителна помощ за много от тях.

Така се получава и парадокс. ЕС иска да сложи чистото, устойчиво земеделие и продуктите му в центъра на зелената трансформация на сектора, която трябва да се случи до 2050 г. В същото време обаче малките планински фермери, чиито продукти са безценни в това отношение, все повече намаляват и не получават адекватна подкрепа, така че да имат реален стимул да продължават. От организацията СТЕП смятат, че е редно държавата да промени някои неща - сред тях са например да адаптира по-добре условията за допустимост за подпомагане на земите с висока природна стойност, като и да направи нова оценка на тях.

1 коментар
  • Най-харесваните
  • Най-новите
  • Най-старите
Нов коментар

Още от Капитал