Къде са реформите

За автора Дияна Иванова Боева е завършила българска филология. Работила е като учител, журналист и редактор. Гласът ѝ е звучал в рубрика за книги ("Нещо за четене") по "Дарик" радио. Пише за образование и култура за Plovdiv-online. Преподава български език и литература в езикова гимназия. Печелила е награда от МОН за педагогически практики, които обвързват литературата с гражданското образование.

Не искам да допускам, че несполуките в реформите в образованието (години наред) са плод на нежелание. Желание вероятно има, но сякаш няма капацитет и кадърност да се стори нещо смислено. Политиката у нас води до голямо (и тягостно) тесногръдие, което работи с мерките на затворените общества и култури: тези са от "нашите", другите – "не знаем". Сякаш много малко хора са наясно как се движи едно училище – не става дума само за документите и статистиката, а за знанието като порядък и възприемането му от различни възрастови групи. Друг е въпросът, че реформи не се правят с чиновници, които се ръководят от собствените си спомени от ученическите години.

Струва ми се, че няма дългосрочни идеи за стимулиране на образования човек. Посланията, които се излъчват, относно идеята да се учи, са "на парче" и пръснати в публичното пространство. Едно от последните предложения например пак разделя учителите на такива, на които им е "леко" и други, на които им е "трудно". Ще "дадем пари" на тези, които са по селата (и бившите техникуми), а другите нали "имат мотивирани ученици и родители"... Това не е свързано с нужното стратегическо мислене за важния сектор образование. Не пренебрегвам труда на колегите си в малките училища, но регулацията в обучението (и образованието) не означава "това" за сметка на "онова". Уважава се трудът на всеки. Учители "под линия" не може и не трябва да има.

Абонирайте се за Капитал

Получавате пълен достъп до всички статии и целия архив

Ако действително някой иска да дойдат (и останат) по-млади хора в училище, за да преподават, е редно да се премахнат някои дискриминационни клаузи в Колективните трудови договор. Все още тези договори поддържат статуквото и "прогонват" останалите. В някои от тях присъства отживелицата да се съкращава последният назначен (в повечето случаи най-младият). Има училища, в които учителите отказват да се пенсионират (което е тяхно право) и си отиват колеги далеч от тази възраст, защото синдикатите не са включили в КТД член, който обяснява, че при липса на часове, се съкращава първо този, който е навършил години за пенсия. Мисля, че тази ситуация (вярно, само на определени места) се поддържа умишлено. В един момент обаче ще стане неспасяемо – ако не се обновяват кадрите, за да има приемственост.

Тайно се говори и за несменяемите директори. В случая става дума за тип феодални структури (в университетите е същото) – дълго изграждани взаимоотношения, много "услуги" (между някого и някого), плюс други "неформални" неща, които обвързват веригата директор-инспекторат-министерство. Има директори, които са повече от двадесет и пет години на тези си места, други са в пенсионна възраст и продължават дейността си.

По общо мнение в инспекторатите работят също несменяеми хора с малки възможности за каквото и да е, извън справките, които трябва да подготвят за министерството. Като правило експертите са послушни хора, които никога не извеждат проблемите в пълнота "нагоре", защото нямало кой да ги чуе и изобщо да им обърне внимание. Печално е, че методическа работа в регионалните инспекторати няма.



Проблем, свързано пряко с учениците, са учебниците. Малка група от автори години наред пишат учебници или ги преиздават. Дълги теоретични статии с определения и много неща, които трябва да се наизустяват. В случая има материален стимул и това се поддържа. Няма нито един методист по български език и литература, който да е излязъл с рецензия за нефункциониращите учебници в гимназиален етап (например).

Практиката, за която се говори много често, не идва от нищото. За нея трябва база и възприятия. По новите проектопрограми слагат повече лабораторни упражнения по биология и физика, но ги няма лабораториите в училищата.

Технологиите са добра стъпка. Няма обаче лицензирани пакети, които да са в помощ на преподавателите по отделните учебни предмети. Повечето презентации учителите си правят сами – крадат картинки, музика, текст (вярно, с некомерсиална цел). Матурата по български език и литература обаче е на хартия и в писмен вариант – учениците не трябва да отвикват да пишат с химикал, защото ще им е трудно на финала.

Еврофондовете дават възможност да се осъществява неформално образование, много практики и обмени. Реализират се добри идеи. Не бива обаче усвояването да се превръща в самоцел. А с усвояването да се случи реална промяна.

В новия закон се надявам да видя ясна формулировка за това защо младежите трябва да бъдат в училище и да се образоват. И защо училището дарява човек с простор на мисълта и красота на душата.