Ценностите на възстановителното правосъдие
Абонирайте се за Капитал

Всеки петък икономически анализ и коментар на текущите събития от седмицата.
Съдържанието е организирано в три области, за които Капитал е полезен:

K1 Средата (политическа, макроикономическа регулаторна правна)
K2 Бизнесът (пазари, продукти, конкуренция, мениджмънт)
K3 Моят капитал (лични финанси, свободно време, образование, извън бизнеса).

Абонирайте се за Капитал

Ценностите на възстановителното правосъдие

Ценностите на възстановителното правосъдие

Самоорганизиращите се общности гледат на престъплението като на пробив в свързаността на хората помежду им

14550 прочитания

© Асен Тонев


Възстановителното правосъдие не е специална, нова, "модерна" форма на отношения между хората. Дали да бъде наречено "правосъдие" или "справедливост", или "право" ще реши практическата употреба на това понятие. Към този момент аз бих го нарекъл възмездително. То се основава на причиняването на болка (щета, наказание, отмъщение), съизмерима с нанесената от злосторника. Това е ясна парадигма.

Възстановителното право се опитва да възстанови две неща, чиято цялост е нарушена от злодеянието (престъплението). Едното е социалната "тъкан" на общността, в която се е случило престъплението. Другото е достойнството - на първо място, на потърпевшия.

Възстановителното право приема, че в общностите индивидите са способни на самоорганизация, тоест да се учат от опита. Самоорганизиращите се общности гледат на престъплението като на пробив в свързаността на хората помежду им.

Възстановителното право смята себе си за успешно, когато в резултат на неговото прилагането:

- се подобри доверието между извършител и потърпевш;

- когато потърпевшият (жертвата) възвърне собствената си самоорганизация (започне да възстановява достойнството си след травмата на престъплението);

- когато на злосторника е предоставена възможност да поправи щетата и така той може да получи отново пълноценно място сред съгражданите си, а те - усещането, че са устойчива морална общност. Общност - автор на собствения си морал, тъй като може да устоява колективните си морални ценности.

Възстановителното право подхожда към престъпленията като към поправими провали в отношенията между хората. Като опит, от който се учим да живеем заедно.

Възстановителното право е подход към човешките конфликти, в който и Харта 2013 разпознава себе си и чрез който заявява определени принципи и ценности – тези на съпричастността и участието като алтернатива на разделянето и отчуждението. Плутократичният модел на управление на обществото се установява и поддържа от постоянното и лесно причиняване на страх, безпомощност и изолация. Често пъти правораздаването и сигурността у нас причиняват недоверие вместо доверие и страх у по-слабия вместо сигурност. Вероятно не е случайно, че сред активистите на Хартата има много членове на самоорганизиращата се правна общност в България. Мисля, че те са усетили, че без ценностите на самоорганизацията (достойнството) Държавата ще тежнее да превземе всички власти и поради това са станали по-чувствителни към безплодният абсолют на отмъщението и към наивността на несподелената и единствена истина.

Понастоящем (и още известно време) възстановяващото право ще е страшно непопулярно в България. С този текст аз се опитвам да разбера тази непопулярност.

Дали възстановителното провосъдие може да способства за разграждане на плутократичния модел на българската държава?

Идеята е проста. Кризата напоследък се дължи на едно отчуждение. Става въпрос за отчуждение между гражданите. Ние – гражданите - участваме в различни роли. Някои от нас изработват решенията, на които се подчинаваме всички. За да сторят това, тези от нас, които изработват правилата, имат нужда от знание, благодарение на което да произведат правила, удобни за всички. Това знание - за посоката, в която да се променят правилата - се събира в ежедневния граждански опит на всички ни. Политици, обаче, наричаме онези от нас, които пренасят опита ни в правилата, по които живеем - било заедно или поотделно. Това е добре. Това е хубаво. Така трябва да бъде, за да можем да се учим бързо от опита си.

Опитът ни, обаче, е противоречив - ние, гражданите, имаме различни интереси. Тогава започваме да спорим и да се опитваме да наложим своя опит като по-валиден от опита на останалите ни съграждани. Противостоим си. Правим компромиси. Опитваме се да надвием. Шмекеруваме. Но и създаваме правила, както и правила за промяна на правилата, които да намалят възможността за шмекеруване. В известен смисъл всички ние сме политици.

Измежду всички възможни начини на обществено управление (governance) в условията на демокрация има най-много политици "на глава от населението". Защото при демокрацията хората са усилено въвлечени в политическа дейност – спорят, самоорганизират се, упражняват натиск, правят компромиси, разменят едни интереси с други. Общо взето – всичко ври и кипи. Така знанието, породено в ежедневния опит, се оползотворява много бързо. Затова е възникнала демокрацията - не защото е "добра", а защото знанието, което опитът поражда, успява да се оползотвори по-бързо в сравнение с другите типове управление. Това води до обнова, до отприщване на творчество, до по-добро приспособяване.

При нас не ври и кипи.

Бедни сме.

Бедни сме и сме заприщени.

Когото сме бедни и заприщени, живеем на по-бавни обороти. Така живеят в Северна Корея. След 1944 г., след 1878 г. оборотите у нас са се повишавали рязко. Това създава фалшивото усещане, че "освобождението" отвън е източникът на благоденствие. Рядко мислим, че и в двата исторически случая сме били доста изостанали от бързооборотните общества. Прехвърляме отговорността за изостаналостта на актуалните лидери (т.нар. "турци" и т.нар. "монархо-фашисти") и намираме оправдание, за да ги прогоним, поизбием. Които останат живи, завираме в кучи ***.

И започваме да наваксваме с изоставането - нови технологии, с тяхното бързо и ударно въвеждане, строим нов Живот с нов Човек и т.н. Всъщност, глобализацията не е чак толкова ново явление. Мисля, че тя всъщност не е спирала. За дядо Йоцо в края на 19-и век тренът е като информационните технологии в началото на 21-ви или индустриализацията в средата на 20-и век. Старите елити (а това означава - и старите отношения) се оказват неспособни да въведат новите технологии и да понесат промените в живота, които те носят. Колкото са по-закостенели, толкова по-голямо е изоставането и по-трудна раздялата със старото, по-голям - страхът от промяна.

Мисля, че нашата ситуация днес - в годината на голямото недоволство - се дължи и на хроничната бедност, и на хронично запретените източници на обнова в обществото ни. Производството, изобретенията, свободата на изразяването, на мисълта, на предприемачеството линеят.

Можем да живеем на по-бавни обороти.

Но ако около нас светът се върти по-бързо, то ние ще трябва да изключим "съединителя". Затваряме очи и уши, "пускаме кепенците". Обезпечаваме едни наши хора, на които се доверяваме да внасят новото. На порции. Смляно тъй, че да не доведе до повръщане. За да са наши, се погрижваме да ги сплашим, насърчим, поощрим. Добре дошли в света на тоталитарните държави, на ДС, на езиковите гимназии, на желязната завеса (и на желязната лейди)! В света на "врага сред нас" – в света на автоимунната реакция срещу спонтанната обнова и мисъл.

Светът на безсмислието в тоталитарните времена не е свят на безсмислие в чистия му вид, а на мислене на много бавни обороти. Назначаваме си отговорници по мисленето и по контрола върху него. Централизираме всичко. По-бавничко е, но така проверяваме и се подсигуряваме срещу изненади. Е, онези (общества и народи), които поради някакви причини не се бояха толкова от обновлението, отидоха по-напред, но ние изключихме връзката с тях, построихме си Стена и официално ги проклехме. Единиците сред нас, които не разбраха от дума – пратихме в лагери за превъзпитание.

Та, според мен, комунизмът си отиде поради мисловна недостатъчност. Това не значи, че капитализмът ни беше цъфнал и вързал – отново бедност, отново самодоволство сред богатите, завист, самозабравени олигарси и плутокрация, както и изостаналост и примитивни (антисоциални) страсти сред бедните.Сега се дивим на Сидеров, че ходи с пищов на задника по публични места. Кой ми беше казал за една от достолепните професори по литература как като млада партизанка-университетска преподавателка е ходела с пушка в университета?

Какво му е на Сидеров тогава?

Глобализация отново. Проклета глобализация.

Случва се така, обаче, че Стената се пропуква. Започват да нахлуват разни знания и мнения. Интернет носи неща, за които дори депутатът Христо Монов не си е помислял, а той е от тази порода и за това е готвен - за да има привилегията да мисли нещата и да прецени кое и как да сведе на по-малко мислещите. Сергей Станишев също е прав (между другото, и него за това са го готвили), когато обявява т.нар провинция за спокойна и незлоблива (като добиче, общо взето) в сравнение с оперените софиянци от "паветата".

Но хората ходят напред-назад, не само емигрират, ами някои дори се и връщат тук. Границите се отварят дотолкова, че изчезват (влизаме в ЕС). Господи, баба ми (1906-1990) от село не беше ходила до Черното море никога, аз за десет години (2002-2012) преминах от треперенето пред капризните визови чиновничета в посолствата до свободното пътуване с розовата "пластика" из Европа!

Знанието така нахлу, че обществото ни започна да се взривява (самозапалва) от него.Имаме ли човешка инфраструктура за усвояване на опита, за който се отваряме със спираща дъха скорост?

Не, нямаме.

Инфраструктурата...

Имам предвид нагласите на умовете - тяхната готовност да създават новости, да изобретяват... Започва се с поносимост към различието. Къде се отглежда тя? Където и да се отглежда, това, откакто се помня, не е задача на никой от българските политици. А се помня, откакто тръгнах на училище през 1972 г. в училище "В.И. Ленин", зад Полиграфическия комбинат "Димитър Благоев" и БТА. В двора на този комбинат имаше хартиени боклуци, сред които откривахме страници с новини от "чужбина", отсъстващи напълно от новините по "Хоризонт", в "Работническо дело", в "Поглед", във "Вечерни новини", както и по Първа програма.

Днес имаме интернет и Фейсбук се отнася към новините така, както изсъхналата трева към пожар.

Бедни ми Монов!

Та, нашето училище в 2013-а си е спряло на ниво моето училище "Ленин" от 1972 година. Всичко е разграфено за всяка тема. Мислите са препоръчани, описани са в ръководства. Именити "сини" интелектуалки и интелектуалци са написали новите глупости относно това какво, защо и как да се мисли за Вапцаров или Славейков. А защо изобщо да мисля точно за тях? Знаете ли кой - Платон Каратаев или Тихон Шчербатий, са носители на руската душевност във "Война и мир"? Ние от Френската знаехме. Има един правилен отговор.

Днес сме стигнали дотам, че новата министърка на образованието страда, че са дадени н`ам си колко пари, за да се замести едно стихотворение от ПРОГРАМАТА с друго. Как да има мисъл и обнова, когато учителите не са свободни да си правят програмата сами? Каква мисъл ще отгледат у децата, когато нямат своя собствена? Как да имат своя собствена, когато Държавата следи строго кое точно стихотворение от кой точно автор колко часа да са го дъвкали с децата, които някакси разбират, че свободната им мисъл не е за пред хора? Какво друго, ако не Пеевски, Цветанов, Станишев, Борисов, Филчев и Местан ще отгледаме в това училище? Затова съм убеден, че тези, които протестират по паветата днес, са се отучили от много неща, на които са били научени. Затова става бавно - защото училището тегли в обратна посока. По-силно, отколкото Атака, ДПС, БСП и ГЕРБ, взети заедно.

Инфраструктурата...

Когато се разболеем или окуцеем, ставаме инвалиди, губим си работата. Социалните (служби) започват да се грижат за нас. Как го правят? Ами като Пеевски, Цветанов и Борисов. Стига бе? Дали? Губим или печелим достойнство и себеуважение, след като излезем от тези служби (социалните; здравните, правоохранителните)? Губим. Колко от нас минават оттам? Колкото и да са, след като минат, чии гласоподаватели стават? Това е за домашно.

Защо социалните ни служби са точно такива? Защо през 90-те един дом за деца сираци е оставил да измрат 15 деца (не че не са оставени повече, но единствено за тези сме осъдени в международен съд)? Защо в Могилино става това, което става? А какво става в психиатриите? В затворите става ли нещо?

Деинституционализация? Мантра на стреснати момичета, накарани да се чувстват неудобно пред "чужденците", които ходят с тях по душегубките, наречени социални заведения. Ама къде са раснали тези момичета? Тук са си раснали, какво им е? Къде са учили? Ами социална педагогика, например. Психология. И какво се учили там? Каквото се преподава от 60 години.

Университетът, обаче, си има автономия. Зад стените на тази автономия има едно ... едно нищо, разбира се. Защото от университетите не зависи нищо в областта на политиките. Защото никоя от политиките не се интересува от резултатите, които произвежда. Не събира доказателства, на чиято основа да се променя. Така беше и при социализма, така е и днес. Не се интересуваме от знанието. Защото умовете ни не са подготвени за него, когато е в размер, надвишаващ капацитета ни за промяна. А този капацитет е нисък. Защото така се отглеждаме един друг.

Инфраструктурата...

Следователно университетите, училищата, социалните служби вкупом изповядват един модел, една култура на отношения с хората, които възпитават. Възпитават в определени нагласи. А тези нагласи гледат на новото като на нещо по-скоро вредно, на индивидуалния случай като на отклонение, на уникалността като на опасност. Местното самоуправление е първата жертва на тези нагласи. Във всички свои превъплъщения. За да се случи тази жертва, имаме нужда от една специална държава. От Държава, която се меси във всичко и която има последната дума в абсолютно всичко. И която не е под контрола на гражданите. Партиите – а те са средството, с което гражданите контролират държавата - се подчиняват и обслужват същата тази всепроникваща държава. Коя от партиите през последните 130 години не работи по този начин? Каква е връзката на тези неща с кризата на правораздаването, със Сидеров, с купените медии, с изпразнените от съдържание партии, с липсата на среда за бизнес, с картончетата от ДС? Дали мисълта за това е задача на Харта 2013?

Какво излиза дотук?

Подготвяме умовете си, за да виреят в определена култура. Умовете се подготвят в условия на зависимост. Когато сме зависими, учим най-силно. Това е биологичен факт. Затова учим най-много, когато сме с родителите си - и когато сме слаби, болни, безпомощни. Държавата - като проява на културата - създава среда, в която се отглеждат умовете, които после ще се адаптират добре именно към същата тази култура.Липсата на местно самоуправление е върховен принцип на управлението у нас. Така се създават нагласи към самоорганизацията като към нещо, което не само липсва, но е и вредно.

Самоорганизацията не е същото като независимостта. Самоорганизацията предполага отчитане на влиянието на околните и ангажиране на тяхното влияние в представата за себе си. Идеал ли е това? Всъщност в природата това се случва много по-интензивно, отколкото си мислим. 

Не си струва, обаче, да продължаваме с научни аргументи. Харта 2013 показва, че у нас вече има достатъчно много хора, които усещат, че системата е грешна и затова създава грешки.

Аз насочвам вниманието към онези фактори на средата ни, които остават по-скоро извън полезрението на Хартата. За съжаление, това е така не защото авторите са отблъснали представители на онези области на живота, в които се отглеждат умовете. (Причината, според мен, е че човекотворческите среди у нас са особено силно увредени от социалната травма на неучастието, страха и изолацията.) Мисля, че там - в образованието, социалните грижи, здравеопазването - изолацията и авторитаризмът са взели връх и все още успяват да отблъснат промяната. 

Вероятно това е и път за развитие на инициативата - в нея да разпознаят себе си и други граждани, които разбират, че в практическата област, с която се идентифицират, свободата да мислят с ума си, да ползват свободно опита си, да не го заглушават и потискат, е отнета и отнемана.

Може и да няма много от тази порода умове обаче. Предстои да видим, а дотогава - да търсим.

Възстановителното правосъдие не е специална, нова, "модерна" форма на отношения между хората. Дали да бъде наречено "правосъдие" или "справедливост", или "право" ще реши практическата употреба на това понятие. Към този момент аз бих го нарекъл възмездително. То се основава на причиняването на болка (щета, наказание, отмъщение), съизмерима с нанесената от злосторника. Това е ясна парадигма.

Възстановителното право се опитва да възстанови две неща, чиято цялост е нарушена от злодеянието (престъплението). Едното е социалната "тъкан" на общността, в която се е случило престъплението. Другото е достойнството - на първо място, на потърпевшия.


Благодарим ви, че четете Капитал!

Вие използвате поверителен режим на интернет браузъра си. За да прочетете статията, трябва да влезете в профила си.
Влезте в профила си
Всеки потребител може да чете до 10 статии месечно без да има абонамент за Капитал.
Вижте абонаментните планове

3 коментара
  • 1
    chesten5139 avatar :-?
    Навуходоносор

    Накарахте ме да се замисля, да видя неща, които са били там, но са ми обегнали. Благодаря и продължавайте, ще ми е интересно да се запознаем!

  • 2
    victor2 avatar :-|
    victor2

    Колко време е нужно да се промени начина на мислене, поколения най вероятно.

  • 3
    smokingpipe avatar :-|
    smokingpipe

    " Не си струва, обаче, да продължаваме с научни аргументи. Харта 2013 показва, че у нас вече има достатъчно много хора, които усещат, че системата е грешна и затова създава грешки. "

    Достатъчно много хора имаше и преди хартата .
    Проблемът е , че и хартата е само една констатация .
    И следват комисии , предложения , обсъждания ,...
    и започваме отначало .

    И идиотизмът на неправителствените организации ще
    го сменим с друг такъв , възстановителен .

    Олиргархичен , плутократичен , клептократичен . Хартов . И ?


Нов коментар

За да публикувате коментари,
трябва да сте регистриран потребител.


Вход

Още от Капитал

С използването на сайта вие приемате, че използваме „бисквитки" за подобряване на преживяването, персонализиране на съдържанието и рекламите, и анализиране на трафика. Вижте нашата политика за бисквитките и декларацията за поверителност. OK