Държавите членки трябва да задължат работодателите да въведат обективна, надеждна и достъпна система за измерване на продължителността на индивидуално отработеното от всеки работник дневно работно време. Само така може да се гарантира, че правилно се отчита размерът на положения извънреден труд, което е в интерес и на работника, защото му дава възможност да защити правата си, като докаже времето, в което е работил.

Това се казва в решение на Съда на ЕС (СЕС) от днес по испанско дело, тръгнало от спор между испанския синдикат Federación de Servicios Comisiones Obreras (CCOO) и "Дойче банк". Синдикатът настоява Deutsche Bank SAE да бъде осъдена да въведе система за регистриране на отработеното дневно работно време на всеки от персонала с аргумент, че само така би могло да се проверява спазването на работното време и да се контролира извънредният труд, за който по испанския закон трябва да се представя и ежемесечна информация на синдикатите. Deutsche Bank се противопоставя и твърди, че испанският закон иска само водене на регистър за положения от работниците извънреден труд, за което да уведомяват в края на месеца работниците и техните представители.

СЕС се съгласява с тезата, че ако няма система за измерване на продължителността на дневното работно време на всеки работник, няма начин да се установи обективно и надеждно нито броят на отработените часове и разпределението им във времето, нито часовете на извънредния труд. Това от своя страна затруднява, даже прави невъзможно за работниците, да упражняват правата си на практика. Обективното и надеждно определяне на броя работни часове на ден и на седмица е от съществено значение, за да се установи дали е била спазена максималната продължителност на седмичното работно време, включваща извънредния труд и минималните междудневни и междуседмични почивки. Само така може да се гарантира полезното действие на Хартата на основните права на Европейския съюз и на Директивата за работното време (Директива 2003/88/ЕО на Европейския парламент и на Съвета от 4 ноември 2003 година относно някои аспекти на организацията на работното време), както и Директивата за безопасността и здравето на работниците на работното място (Директива 89/391/ЕИО на Съвета от 12 юни 1989 година за въвеждане на мерки за насърчаване подобряването на безопасността и здравето на работниците на работното място). Затова съдът счита, че национална правна уредба, която не предвижда задължението за използване на инструмент, който позволява такова определяне, лишава както работодателите, така и работниците от възможността да проверят дали тези права са спазени.