Атлантите, знае се, са митологични същества. Открай време хората са се позовавали на силата им в слово и образ, за да покажат мощ или да я призоват отнякъде. Цяла плеяда митологични герои като Херкулес, Атлас и Титаните подпират корнизите на много знакови сгради в София. Идеята им била да символизират устоите на младата българска държава, която само за няколко години след освобождението успява да се включи в деловия живот на Европа с институции, управлявана от добре образовани и предприемчиви хора.
За произхода на много от тези красиви сгради дълго време се мълчеше. Почти половин век някои от тях имат предназначение, доста различно от онова, за което са били създадени. Това се отразява не особено добре и на здравето им. Някои от тях пък имат късмета да бъдат "санирани" в условията на пазарна икономика и да заживеят втори живот. Но тъй като явно нямат особена представа как да ги стопанисват, новите им собственици започнаха да си ги прехвърлят един на друг, следвайки странните правила на някакво извратено "Монополи" зад дебелите стени и тежките врати на тези сгради, датиращи от повече от един век.
В една от тези постройки са вперени погледите на българската общественост през последните няколко месеца, и то не защото е шедьовър на арх. Георги Фингов и неговите съдружници - архитектите Димо Ничев и Г. Апостолов. Причината е, че през последната около една година зад респектиращата й барокова фасада се развихри една от най-мащабните финансови машинации за последните 17 години. Става дума за красивата сграда на столичния площад "Гарибалди", приютявала доскоро централата на Корпоративна търговска банка (КТБ). Сякаш, докато скулпторите Делирадев и Алексиев са ваяли фигурите на най-невинните скулптури – децата – и на най-устойчивите – атлантите, украсяващи издигнатата през 1921-1922 г. постройка, някаква орис ги е застигнала и белязала живота под часовниковата кула с множество превратности и премеждия.
Много преди да попадне в ръцете на Цветан Василев, въпросната знакова постройка е централа на Българска търговска банка на знаменития финансистки род Бурови. Макар да е устояла на времето и човешкия вандализъм – бомбардировки, безогледно стопанисване, тъмни сделки, сградата на ул. "Граф Игнатиев" 10 е патила много въпреки привидното си величие. Отваря врати точно един век след като се свързват родовете Михайловски и Буров. Става ням свидетел на взрива в отсрещната църква. Помещаващата се в нея финансова институция едва не фалирала по време на световната стопанска криза, загубила способния председател на Управителния си съвет Иван Буров през 1939 г., наредил я до двете най-големи банкови институции на страната по онова време. След неговата смърт банката е поета от всеотдайния му брат Атанас, който почти успява да я върне към най-славните й години. Втората световна война обаче обърква всичко. Следва национализация, а авоарите на банката отиват в Държавния застрахователен институт, създаден от новата власт. В изисканите помещения на ул. "Граф Игнатиев" 10 на мястото на изгонената управа влиза създадено от народната власт стопанско образувание, наречено "Техимпекс". Паричният салон с гишетата към улицата пък е пригоден за нуждите на... гинекологична клиника...
Така и нямах повод да вляза и да разгледам какво е останало от някогашния разкош на Буровата банка. Разбрах само, че махалата на големите часовници спрели, а частите им постепенно били разграбени. Цели две поколения не вдигаха поглед към високото чело на някогашната банка, дори не се интересуваха защо и кога е нейната красива сграда е била построена. Преди падането на берлинската стена за банкерите се говореше само с лошо, а сградите, построени от тях, вече имаха съвсем други обитатели и функции. Опушени и поолющени, скулптурите - символи на една отречена духовност, почти не се забелязваха. А и днешното китно площадче "Гарибалди", над което те бдят, дълги години беше доста неугледно.
В началото на миналия век обаче не било точно така. На това централно място в бързо развилата се след Освобождението София се е намирала столичната поща. Как и защо тя е отстъпила терена на банка, основана 20 години по-рано в Русе, вероятно знаят само специалистите по градоустройство и може би някои от наследниците на най-влиятелните тогавашни политици. Едва ли е случайност обаче, че в монументалния за града проект се пресичат пътищата на двама строители на нова България – архитекта Фингов и банкера Иван Буров - хора с европейско образование, но и с родолюбиви души. Заедно с колегите си от проектантското бюро Г. Фингов е ходил чак до Италия, за да намери подходящ мрамор и други материали за интериора, към който той се отнасял с особена прецизност и артистизъм. Буров от своя страна също имал особено пристрастие към духовната култура – познавал се е с Вазов, Йовков, опитвал се е да помогне на Яворов... Финанситът явно е държал на подобаващото за времето сецесионово декориране на фасадата: каменните релефи са на Рихард Харди, а причудливите маски между втория и третия етаж са дело на българския скулптор П. Рамаданов.
С изящество и строгост е респектирала вътрешната уредба, през която за близо един век са минали три епохи. Три са и поколенията банкери предприемачи, с чието име завинаги ще остане свързана тази крепост на икономическия живот в страната ни и ще напомня за своеобразния произход на българския аристократизъм. Той се корени в морала и качествата на личности от минали епохи, писали историята на Третата българска държава. Всичко започва обаче малко по-рано - през 1825 г., когато Стана, дъщеря на писателя политик и общественик Стоян Михайловски и сестра на водача на черковно-националната борба Иларион Макариополски, отива под венчило в дома на чорбаджията Атанас хаджи Цани Буров. Техните шест деца израстват с примера на дядо си и чичо си. Най-малкият, Димитър, поема семейния дюкян в Лясковец. Той помагал и при сезонната работа в мелницата, която замогналото се семейство купува от местния бей. Трудолюбието му и неговият верен усет са оценени от по-големите братя и през 1862 г. Димитър основава на свое име банкерско-търговска къща в Горна Оряховица, която изнася селскостопанска продукция, внася инвентар и други стоки, а също така и отпуска кредити. Предприемаческият потенциал на Буровата фамилия обаче бележи истински ръст чак след 1878 г., когато България отново става свободна държава.
Докато двамата му синове Иван и Атанас са все още малки, Димитър Буров приобщава към семейния бизнес синовете на братята си и на сестра си, омъжена за Илия Шаранков, чийто дядо е участвал във Велчовата завера. В Буровото съдружие се влива силата на Шаранковия род: борбено родолюбие и търговски дух се обединяват и градят стопанската мощ на още политически неукрепналата страна. Към края на XIX век събирателното дружество "Д.А.Буров&сие" с клонове не само в Горна Оряховица, но и в Свищов и Русе, вече се заема сериозно с банкерство. Димитър Буров свързва дейността си с тази на Теодор Теодоров и Георги Губиделников и през 1895 г. става съосновател на "Търговска банка", регистрирана в Русе. Междувременно Иван и Атанас получават стабилно образование в областта на правото и стопанските науки, учейки във Франция и Австрия. За известно време Иван Буров работил и в една от големите банки на Марсилия. Имайки този опит зад гърба си, той се върнал да поеме бизнеса на баща си и успял да нареди "групировката Бурови" сред най-богатите икономически конгломерати в страната с капитали в почти всички индустриални и търговски дейности. Разбира се, Буровата банка не била цялата в бяло. Не липсвали и скандали, свързани с измами, с някаква "пирамида с жито", с ощетени вложители, с осъдени депутати – аналите не спестяват нищо.
Заедно с европейското образование Иван Буров донася в България и своето аристократично хоби - археологията. Затова той остава в аналите на историята не само като опитен финансист, но и със заслугите му към археологическата наука, които са оценени дори в банковите среди. Затова на погребението му през 1939 г. вместо венци финансистите даряват крупни суми на основания от него фонд към Археологическия институт.
По-малкият брат Атанас Буров, който поема банката след смъртта на Иван, пък явно имал интерес към литературата и народопсихологията, ако за това може да се съди по негови изказвания и приятелства. Като студент във Франция и Швейцария той се познавал с дъщерята на Христо Ботев - Иванка, както и с Васил Коларов. Банкерът също така бил известен със своята директност - изразявал мнението си за именитите политици и активисти на различни движения между двете световни войни доста категорично и без страх от никого. Също така той достига по свой собствен път крилатата фраза, че "не може да се смята за нормален човек този, който на младини не е бил социалист, нито този, който в зряла възраст продължава да изповядва социалистическите идеи". Историята помни, че Атанас Буров бил изключен от училище заради младежки леви уклони. И все пак успява да завърши Априловската гимназия, преди да замине да следва в Париж.
По някаква ирония на съдбата или с нечие мълчаливо съгласие (както съм склонна да допусна) - точно в сградата на Буровата банка, и то само една година след официалното й откриване в София през 1925 г., някъде в подземията й започнала да действа тайна комунистическа печатница. Тя е скрита там от студент, нает на работа като прислужник. Печатницата действала цели 4 години, чак до 1930 г. И това се случва, при положение че Буров, твърди се, поддържал система от тайни агенти, които следели какво се върши на всяко място в цитаделата му. Историята мълчи по въпроса имало ли е някаква връзка между посетителите на тайната печатница и извършения пак през 1925 г. чудовищен атентат в църквата "Св. Неделя"? Сигурно е обаче, че от разрушения храм до новосъградената банка са едва няколкостотин метра...
След като табуто върху забележителната личност на Атанас Буров бе вдигнато, всички кътчета на душата му и всяка крачка от неговия жизнен път бяха изследвани и разказани в двайсетина книги, един документален и един игрален филм. А събитията, които се случват в сградата, издържана и отвътре и отвън в "мюнхенски сецесион", дават материал за цял съспенс сериал, ако сюжетите им се съберат от вестници, списания и блогове. Но да оставим сензациите настрана - каква по-значима тема за исторически епос от житието и страданията на един българин, потомък на най-героичните и предприемчиви чада на тази наша земя, въплътил способностите им максимално. Буров изложил на риск живота си по време на Балканската война, изявявал се като политик и общественик, работил неуморно като финансист и стигнал с благотворителната си дейност чак до "Зограф" в труден за атонските манастири момент. А когато се опитал отчаяно да спре сриването на страната си след края на Втората световна война и идването на Народната власт и останал в нея да помогне с каквото може, той бил лишен от всичко, унизен и осъден, след което бил оставен да срещне смъртта като болен затворник, а гробът му бил... заличен с булдозер!
Някъде 45 години след тези драматични събития в празните олющени помещения на бишвата Бурова банка се настаниха всякакви странни субекти с кое от кое по-обещаващи имена. Така звучеше и Международна банка за инвестиции и развитие с директор Габриел Лабад, на която беше поверена сградата на Фингов и Буров. Новите собственици дори направиха постъпки за ремонт, възложен на известен български архитект. През пролетта на 1997 г. обаче МБИР е поредната финансова институция, която затваря врати след злополучната Виденова зима и пропадане по спиралата на хиперинфлацията. Купувач за сградата обаче бързо се намира в лицето на Корпоративна банка, както бе по-известна тогава. По-малко известни бяха връзките й с руски капитали, което от гледна точка на Буров (дипломатично защитавал добрите отношения с Москва) не би било нередно, стига да е в интерес на България. Та той от родолюбие не я е напуснал и спокойно предложил на палачите си от Народния съд препатилата си глава: "Ако смятате, господа, че тя ще спаси България."
Поредният собственик на сградата на Буровата банка се опита да надене част от премяната на старата дама - добави прилагателното "търговска" в наименованието на фирмата си; впечатляващо обнови сградата отвън, а както твърдят - и отвътре; щедро почете делото на Буров, като финансира поставянето на негов паметник в градинката, заела освободеното от някогашен мавзолей пространство. Композицията гледа към Царския дворец и към сградата на БНБ, а Буровата банка му се пада в гръб – вероятно за да не забележи какво става там.
Хубавото е поне, че сега атлантите вече се виждат по-добре от всякога и надеждно крепят централната колона на бившата банкова централа. Според митологията въпросните същества живеели средно по 800 години. Можем само да се надяваме, че през следващите 700 години красивата постройка ще попадне в по-добри ръце. Но от друга страна нали и Атлас е обречен да носи на плещите си небесния свод, докато боговете и титаните не се помирят.
44 коментара
...Много преди да попадне в ръцете на Цветан Василев, въпросната знакова постройка е централа на Българска търговска банка на знаменития финансистки род Бурови...
Нерде Бурови , нерде пишман Мустака !
След Василев трябва яка дезинфекция !!!
В началото на 70-те години на миналия век беше помещение на "Хранекспорт", а откъм ул. Ангел Кънчев дори имаше и магазин на "Кореком".
Фасадата е Рококо, а не Барок.
Авторът пропуска доста знакови моменти от историята на сградата. Тя имаше интересни периоди дори във времето след 10 ноември, преди още Цв.Вас да я поеме.....
Много странна статия.Според интервюто на журналиста Памукчиев,описано в книгата "Срещи с Буров",Атанас Буров е абсолютен антикомунист и няма как да е друго яче,след като комунистите му взимат всичко и го правят арестант,така че нека авторът се порови малко в историята и тогава да съчинява статии.
До коментар [#3] от "x3m":
Може ли да ми посочите поне един елемент на рококо?
Не съм архитект и не съм достатъчно компетентен, но ми се струва, че е ампир. Моля някой, който разбира, да каже какъв стил е. За мене е много красива сграда.
Извън тъпото заглавие и тенденциозните коментари на автора на статията трябва да се признае съществената роля на КТБ в съхранението на сградата на пл. "Гарибалди" като архитектурен паметник.
Цветан Василев и Атанас Буров.Нерде Ямбол,нерде Стамбол.
Господа и дами от редакцията, как изобщо сте допуснали подобна глупост още в първите три изречения на статията?!
Авторката очевидно бърка атлантити или с атлети, или с титани. Да не говорим, освен това, че твърдението за митологичността на атлантите, е най-малкото преувеличено (справка Платон).