Дипломатично и лично

От друга страна, в социалистическа България, разположена на Балканския полуостров, имах най-разнообразни преживявания, свързани със сблъсъка с различна и дотогава непозната за мен култура. Много скоро след пристигането ми в България ми се наложи да си купя кибрит. Отидох до близкия павилион и попитах дали имат кибрит, а продавачката мълчаливо поклати глава наляво-надясно. Помислих си, че нямат, и отидох до следващия магазин, където отново попитах същото. Продавачката отново поклати глава наляво-надясно. Мина известно време и научих, че когато искат да кажат "да", българите поклащат глава по този начин, и тогава разбрах, че и на двете места са имали кибрит. Ето тази смешна история бе един от сблъсъците ми с чуждата култура.

Впечатлението ми за социалистическа България бе, че страната не е свободна и е бедна. Но, от друга страна, това бе период, в който хората проявяваха взаимопомощ и съчувствие един към друг. Например, когато майки с малки деца или възрастни хора се качваха или слизаха от трамвая или автобуса, хората наоколо бяха готови да им се притекат на помощ. Иска ми се никога да не се загуби това чувство на съпричастност към другите.

Но ако трябва да спомена каква бе атмосферата като цяло, тя бе някак тягостна, което произтичаше от вибрациите на социалистическата система. От позицията си на дипломат аз трябваше винаги да бъда предпазлив и да имам едно наум дали някой не ме наблюдава. И обратното, когато контактувах с българи, трябваше да внимавам да не навлека неприятности на някого.

Имате ли особено ярък спомен от този период?

Имам най-различни спомени, но ако трябва да посоча само един, то това е раждането на най-големия ми син. Аз и съпругата ми Томоко се оженихме в Токио през април 1981 г., след което тя забременя и на 7 февруари 1982 г. в родилния дом на Медицинска академия се появи нашият най-голям син Такато. По това време сред японците, които живееха в България, нямаше такива, които да желаят децата им да се родят тук, поради бедната обстановка в болниците и езиковия проблем. Но съпругата ми и аз бяхме решили тя да роди в нашата тъй обичана България.

Оказа се, че между България и Япония съществуват различни навици и схващания както по отношение на подготовката по време на бременността, така и при самото раждане и отглеждането на децата. И тук ние сме изключително много задължени на една българка, която бе по-възрастна от нас. Това бе нашата учителка Елена Аринска, която идваше у дома да преподава български език на мен и моята съпруга. Това бе първото раждане на съпругата ми и г-жа Аринска се превърна в нейна истинска българска майка. Тя ни научи как да се грижим, за да зарасне пъпа на бебето по начин, който бе различен от японския. Показа ни как да повиваме бебето по начин, който също бе различен. Аз и съпругата ми научихме от г-жа Аринска как да отгледаме нашия първороден син по общоприетия български маниер, как да го изкъпем, как да го сложим да спи, как да го успокоим, когато се разплаче през нощта.

Преди всичко никога няма да забравя деня на самото раждане. По това време, непосредствено след раждането, дори и съпругът нямаше право да влезе в родилния дом. Спомням си как г-жа Аринска ме покани да отидем на посещение в болницата. Когато стигнахме на входа, тя ме помоли да изчакам малко и се шмугна някъде навътре. След малко се появи с бяла лекарска престилка в ръка и ми каза да я облека. Аз все още стоях и се двоумях, а тя ме посъветва, докато вървим по коридора, дори някой да ме заговори, по никакъв начин да не му отговарям. Така ме заведе до болничната стая, където успях да се видя със съпругата ми и бебето, което току-що се бе родило. Г-жа Аринска е наш благодетел, който ние никога няма да забравим.

Това е история с продължение. Шест години по-късно, през юни 1988 г., по време на моя втори мандат, моята съпруга роди нашия трети син Хидето в България. Това стана в същата болница на Медицинска академия. При постъпване в болницата, преди самото раждане, ни заведоха да ни покажат стаята. Когато влязохме в нея, аз и съпругата ми се спогледахме и си казахме, че тази стая ни е позната. Тя бе същата, в която преди 6 години се бе родил първият ни син. По какво я разпознахме? По пукнатината върху стъклото на прозореца в стаята, която бе същата както преди 6 години.

Били сте в България и в бурните години непосредствено след 1989 г.? Как видяхте този преломен момент?

За втори път бях назначен като дипломат в България през февруари 1988 г. Отново бях в България след прекъсване от 5 години и половина, но подобно на болничната стая нищо в страната не се бе променило. Берлинската стена падна на 10 ноември 1989 г. и още на същия ден генералният секретар на комунистическата партия Тодор Живков подаде оставка. Ситуацията бе такава, че и самият аз не очаквах толкова бързо да се разпадне режимът на Живков.

По това време едно след друго се случваха неща, за които не бях и сънувал. Ако върна лентата назад, пред очите ми изникват като на забавен каданс такива кадри като гласовете на множеството от над 50 000 души, свикани от движението "Екогласност" на площада пред храм-паметника "Св. Александър Невски", или пламъците, които излизаха от прозорците на подпаления Партиен дом, а по-късно енергията на хората, изпълнили до краен предел бул. "Ленин" (сега "Цариградско шосе") по инициатива на СДС.

И в града настъпиха различни промени. Ако дотогава предимно се четяха издания като официалния орган на комунистическата партия "Работническо дело" и няколко други, чието съдържание по нищо не се различаваше от неговото, то по-късно, докато се усетя, по будките един след друг започнаха да излизат нови и нови вестници и списания. Но истински се изненадах, когато за пръв път на български се появи списанието за мъже Playboy. Стори ми се, че в резултат от демокрацията в града се усещаше както радостта от свободата да се изказваш свободно, така и известно чувство на обърканост.

От друга страна, това, което бе много притеснително, е, че на пазара престанаха да се появяват стоки от първа необходимост. Ако дотогава в така наречените "дипломатически магазини" човек можеше да си купи необходимия минимум от стоки, постепенно снабдяването с тях ставаше все по-трудно. Например в момента, в който чуехме "знаете ли, че в магазина се продават яйца", жена ми веднага хукваше към магазина, за да ги купи. Аз си тръгнах от България след приключване на моя мандат през януари 1991 г., но научих, че след това икономическите трудности са се задълбочили още повече. В този смисъл бих искал да изкажа моето най-дълбоко уважение към българите, които успяха да преодолеят трудностите и да построят устоите на днешната демократична държава. Приключването на студената война не се свежда единствено до България и не се дължи толкова нито на военната сила, нито на политиката или икономиката, а преди всичко на силната воля на хората в техния стремеж към свобода.

Следващото ви завръщане в България е през 2012 г. Доколко различна ви се стори тя?

За трети път пристигнах в България като посланик през октомври 2012 г. Бяха изминали близо 22 години. Този път България беше много различна. Ако трябва да бъда по-прецизен, имаше неща, които се бяха променили, и такива, които бяха останали същите. От една страна, в града бяха изникнали големи търговски центрове и супермаркети, но историческата част в центъра на София си бе същата. Изградено бе метрото, построени бяха високи сгради, по улиците се движеха японски, немски и други автомобили, които преди не се срещаха. Но остарелите комплекси от епохата на социализма и неравните пътища с дупки си бяха все същите.

От друга страна, промяната, която най-много ме порази, бе огромният демографски срив. Ако паметта не ме лъже, през 1990 г. населението в България наброяваше около 8.95 млн. души. В момента е близо 7.2 млн. Това се дължи на напускащите хора и ниската раждаемост. Но истинската причина се крие във факта, че през последните 20 години България бе преминала през огромни трудности. Ето защо наред с учудването сърцето много ме заболя.

Друго, което силно ме порази, е изключително голямото неравенство в доходите. От една страна, включително аз самият, колкото и да се трудя, никога няма да мога да живея в такива резиденции, в каквито живеят хората с много високи доходи тук. От друга страна, има изключително бедни хора, които не могат да си пуснат парното през зимата и на практика гладуват. Разбира се, някой ще каже, че в известен смисъл това се дължи на приватизацията в условията на свободната икономика, но все пак ми се иска дори всички да не станат милионери, то поне да бъдат по-богати.

Кои са любимите ви места в София и извън нея и как са се променили те през годините?

Силно впечатление прави огромния брой на казината, аптеките и банките в сравнение с преди. Когато вървиш по улицата, те се набиват на очи. А докато пътуваш в провинцията, пред себе си виждаш останки от някогашните държавни предприятия и фабрики, както и изоставени и разрушени постройки. Прилича на някакво тежко бреме, наследено от епохата на социализма. Всеки път, когато ги видиш, ти действат потискащо. Но след малко, когато пред теб се разпростре безкрайното поле с разцъфнали слънчогледи, отново си спомняш колко прекрасна страна е България.